От малкия Вова до днешния Путин

За първите години на малкия Путин, с баща, който не го желае, и израстването му в най-влиятелния мъж в Русия, разказва книгата „Вова, Володя, Владимир Путин“ на полската журналистка Кристина Курчаб-Радлих. Като пряк свидетел на епохата (авторката е живяла в Русия от 1990 до 2004-а), тя описва възхода на руския президент, военната кампания в Чечения, провежда разговори с негови познати.

Курчаб-Радлих е в челните редици на журналистиката, която изобличава руския президент. През 2005 г. е номинирана за Нобелова награда за мир, а през 2016-а издава над 700 страници биография на Путин, подплатена с факти и твърдения от редица документи. Изследването започва с трудните години от детството на днешния властелин на Кремъл, преминава през работата му в КГБ и службата в Източна Германия по времето на падането на Берлинската стена; участието му в управлението на Санкт Петербург, свързано с невиждани по мащаб корупция и контрабанда; влизането му в полезрението на Елцин и издигането му до директор на ФСБ  – до участието му във войната в Чечения и потъването на подводницата „Курск“.

Припомнят се още събития като терористичните атаки над театър „Дубровка“ в Москва и над училището в Беслан, бруталните „спасителни” действия, изследвани са връзките между руските тайни служби и „Ал Кайда”, както и събитията около войните с Грузия, Украйна и окупацията на Крим.

Курчаб-Радлих предлага доказателства,че принцът на Монако Албер II е бил подкупен, за да бъде осигурно домакинството на олимпиадата през 2014 г. за Русия; дава редица примери за потъпкване на свободата на словото в страната, в това число и убийствата на редица противници на властта – Александър Литвиненко, Борис Березовски, Анна Политковская, Борис Немцов.

Кристина Курчаб-Радлих е била кореспондент на няколко полски медии в Русия, автор е на сценарии за документални филми за Чечения. Като разследващ журналист разобличава как руската армия потъпква правата на човека. Книгата ѝ от 2007 г. „Да си блъскаш главата в стената на Кремъл“ (Głową o mur Kremla) ѝ печели прозвището „полската Политковская“.

Предлагаме Ви откъс от „Вова, Володя, Владимир Путин“ („Сиела“).

…Още не бил навършил три години, когато за пръв път изгубил почва под краката си. Бил изтръгнат от уютното си родно огнище в Теречино, от обятията на жената, която сигурно е смятал за своя майка, и мъжа, който му е бил като баща, и се озовал там, където всичко му е било чуждо: нова майка, нов баща, нов дом. Психолозите твърдят, че сред факторите, които най-много влияят на емоционалното развитие на детето, особено тригодишното (сред тях спокойствие, нежност, задоволяване на потребностите), най-важната е потребността от безопасност. И щом „върху липсата на чувството за безопасност в най-голяма степен влияе раздялата с най-близките хора, а и колкото е по-малко детето, толкова по-силно я преживява, защото тогава връзката му с най-близките му хора е най-силна“, можем да си представим шока на малкия Владимир след транспортирането му на грузинска земя. Нервната система на тригодишното дете все още е слаба, а започналите да се формират собствено „аз“ и вяра в себе си – доста крехки. Лесно е на този етап да укрепнат или да се потиснат. В последния случай според психолозите могат да настъпят сериозни разстройства, склонност към лъжи, агресия и дори психопатично поведение.

Но нали майката е дала на сина си повод за копнеж и любов, значи може да не придаваме прекалена тежест на крякането на специалистите по човешката душа? Детето нали е имало дом? Имало е, макар и беден. Майка? Също, и то любяща. Освен това светлокосото и светлооко момченце се харесвало на новото си семейство, може дори да се каже, че му е било любимец. Навярно затова във времената, когато фотографските апарати се срещат рядко по селата, някой е направил на малчугана снимка. Лицето на Вовочка на нея не е щастливо. Пастрокът му Георгий е подарил тази снимка на брат си Вахтанг, живеещ в Гори. На обратната страна с неумел почерк е написано на руски:

„За спомен на Нина и Вахтанг от Гога. Синът ми Вовка. Вовка много плачеше, не искаше да се снима, взе звънчето на фотографа и вкъщи, вкъщи… И така, вместо герой и воин, оказа се ревльо този Вовик“.

Снимка на малкия Вова

Дори и на момчето там да му е било добре или поне сносно, това е било за кратко. Георгий работел в тухлен завод и тъкмо довършвал новата си къща. Вера Николаевна очаквала дете. На пастрока чуждото дете започнало да му пречи. А междувременно то свиквало с преследващата го дума nabiczwari, безродный, или без семейство, неизвестен баща, извънбрачно дете. Кавказ си е Кавказ, има си свои закони. Извънбрачното дете не се вмества в тях. Жената, която го е родила – също. Колкото по-голямо ставало момчето, толкова по-болезнено се убеждавало то в това.

„Биеше ли го пастрокът му?“ – пита Ваха Ибрагимов Вера Николаевна.

„Да го бие – не го биеше, но не го искаше тук“ – отговаря жената.

А какво друго да каже за мъжа, с когото е преживяла хиляди дни и нощи и който се върти някъде тук наоколо… След години, събирайки с гребло сухите листа около гроба, Вера Николаевна ще каже:

„Свадлив беше […]. Имало е и трудни времена. Но винаги сме били заедно […]. Той имаше нужда от мен […]. Когато се биеше с някого, не разговарях с него месеци наред. Но той търсеше сдобряване, не аз […]. Такъв беше нашият брак. И хубав, и лош. От всичко по малко. Такъв живот… Сама себе си не разбирам“.

А какво има тук за разбиране? Избледнелите вече днес емоции някога са били ясни и изразителни, това е било любов.

В Метехи е достатъчно да се отдалечиш от къщата на Вера Николаевна, да заговориш двама-трима отдавнашни съседи и да попиташ за малкия Вова, за да чуеш:

„О, тук, до тази къща, където живееше, често клечеше, облегнал се на стената, и мълчеше. Горкото момченце […]. Вера го бранеше, но Георгий го биеше, биеше го с каиш. И си попийваше […]. Когато Вова беше заключен вкъщи, страшно измръзваше и започваше да крещи, а тук стените са тънки: „Лельо Лилия, лельо Лилия, помогни! Тук е страшно студено!“. Тъжно беше това“.

„Случвало се е Гога да го бие с тояга и да го изгони от вкъщи на студа, а той се скъпеше за дрехи, макар и да не бяха толкова зле у тях: момчето винаги ходеше с летните си панталонки – спомня си съседът на Осепашвили, Мамуко. – Никой не обвиняваше за това Гога. Че на кой му се занимава с чужди деца? Особено ако всички ти се подсмиват зад гърба. Разправят: „Домъкна Верка извънбрачно дете, а от кого – не помни“. Гога дълго време търпеше това, но накрая се пречупи.“

„Откакто се преселихме, живеем като съседи – спомня си Дали Гризишвили. – Вова тогава беше навярно на пет годинки. Бяхме връстници. Той дребен, светлокос, движенията му бяха бързи, енергични, като на майка му… Не знаех, че се казва Владимир. Викаха му Вова. Всички го знаеха под това име. Беше ми жал за него, живееше много бедно. Винаги му давах ябълки, круши, грозде, защото имахме лозя. Той вземаше всичко. Обикновено ме чакаше на същото това място, близо до тяхната порта, знаеше, че винаги съм отмъкнала нещо за него […]. Неведнъж сме си играли заедно. Беше един такъв тъжен […]. Често ходеше на риболов […]. Знаех, че не е син на Георгий. Много се сърдеше и плачеше, когато като дете му се подиграваха заради майка му, не можеше да понася това. Селяните знаеха, че това го дразни, тормозеха го, надсмиваха му се, а той вземаше това много навътре и плачеше.“

„Тихо, тъжно, затворено дете – чул Ваха Ибрагимов от Нора Гоголашвили, учителка на първите класове в основното училище в Метехи. – Учеше се много добре. А от игрите най-много обичаше борбата. По-късно се записа на самбо* […]. Ходеше със закърпени дрехи […]. Купувах му учебници. Тежко им беше. Казвах на майка му, че ако го даде за осиновяване, с охота бих го взела. Много му беше тъжно. Лепеше се за мене като коте.“

„Казват, че сте били единственият приятел на Вова, че и двамата сте били отличници, вярно ли е?“ – заговаря Ваха Ибрагимов Габриел Даташвили. „Да. Освен мен Вова фактически нямаше приятели.“ „Беше ли кавгаджия? Пакостеше ли?“ – продължава да пита Ибрагимов. „Не, напротив, беше тихо, затворено момче. След часовете често ходеше с въдица на реката, сам. Понякога идваше при мен и си играехме заедно или на война, или на фехтовка се учехме, ритахме топка и се борехме. Той беше по-добър в това заради онова негово самбо.“

Един ден Вовка изчезнал. На ужасената Вера Николаевна било казано, че повече няма да го види. Междувременно почти десетгодишното момче било предадено в дома на бездетен майор в Тбилиси. Ролята на доставчик поела сестрата на Георгий. Отстъпила обаче на молбите и след два дни казала на майката адреса на сина. Какво е можела да направи тази майка, освен да го изпрати колкото може по-надалеч оттам? В родния му дом в Урал.

„Много исках да остана в Урал – казва тя след години на журналистите. – Исках да остана с Вовка, да се отърва от този селски живот, исках да се уча… Но можех ли? В Метехи ме чакаха две дъщери, а Георгий след два дни изпрати телеграма: „Веднага се връщай!“. И заплашваше да ме доведе с милиция… Фактически се получи така, че замених Вова срещу момиченцата.“

Преди отпътуването си малкият Путин подарил на единствения си приятел, Габриел Даташвили, своята снимка с подпис: „За спомен на Габриел от Вова“.

„Толкова години я пазих – казва Габриел. – Наскоро я търсих, но е изчезнала. Нямам представа как и къде. Но ако Вова Путин си спомня живота в Метехи, трябва да помни и мен.“

„Вовка страшно плачеше, когато си тръгвах. Сърцето ми се пръскаше, но дори не го прегърнах. Но и в най-страшния ми кошмар не би могло да ми се присъни, че се сбогувам с него завинаги“, казва пред камерата Вера Николаевна, а сълзите една след друга търсят път сред бръчките и гънките на лицето ѝ.

 

На 20 януари 2000 година Ваха Ибрагимов се обажда от Тбилиси в Москва на познатия си чеченец Зия Бажаев, който пита:

– Чу ли? В Грозни е пъкъл. Руснаците използваха химическо оръжие. Направиха от нас полигон!

– А какво може да се очаква от армия с такива командири?

– Като че ли Путин е kuthla [чеч. „извънбрачен“ – б. авт.].

– Чух. Мислиш ли, че е истина?

– Истина е – отговаря Ибрагимов. – Разговаряхме с майка му, доведената му сестра и свидетели на детството му.

– Това би било бомба в Москва! Нали сега е предизборната кампания – въодушевява се Бажаев.

– Но в Москва никой няма да рискува с такава тема – усъмнява се Ибрагимов. – Всички там са побъркани на тема Путин.

– Аз обаче ще опитам – заявява Бажаев.

След три дни настъпва поредната сцена в драмата и на 23 януари от Москва в Тбилиси звъни Зия Бажаев и тържествено обявява, че Артьом Боровик от телевизионната програма „Строго секретно“ се е заинтригувал страшно от темата и смята, че това е „истинска бомба“, но при условие че се намерят някакви снимки, защото без тях „нещата ще бъдат представени така, сякаш някакво западнало Метехи иска да си припише заслугата за възпитанието на бъдещия президент на Русия“. Препоръчва също това проучване да не се афишира и да не телефонират, когато успеят да намерят снимките.

Изглеждало, че това е неизпълнима задача.

Отминал февруари. Времето напредвало. Времето е враг на онези, които чакат, онези, които бързат, и онези, които мечтаят – както там и тогава, – че истината ще успее да разтърси света. Онзи далечен свят, в който дългата жълта сграда на някогашното КГБ**, преименувано сега на ФСБ***, на площад „Лубянка“ и елегантните кабинети на Администрацията на Президента на Руската федерация на площад „Стари“, и парадните кремълски зали, украсени в цветовете на бойна операция „Наследник“.

Операцията ще завърши с изборите на 26 март. И няма да ѝ попречи някаква си буря в чаша метехска вода.

„През целия период на работата в Метехи, а и в Тбилиси, чувствахме как могъщи сили се опитват да ни пречат – спомня си Ваха Ибрагимов. – По онова време, когато вече се водеше войната на Русия с Чечения, на посланика на Чеченска република Ичкерия в Тбилиси, до неотдавна третиран така, както, да речем, посланика на Франция, му беше отнет дипломатическият статус и имаше правата на обикновен жител на Грузия. Все се появяваха господа в цивилни дрехи, изискващи да приключим визитата си в Метехи, и ни заплашваха с големи неприятности, ако не го направим. Нямаха официални искания по този случай. Правеха го по молба на шефовете си, колегите на бившия началник на КГБ Игор Гиоргадзе. Същия, който, обвинен в покушението срещу президента Шеварднадзе, успява да избяга от Грузия и да се скрие в Подмосковието във вила, охранявана от местните спецслужби. Гиоргадзе и Путин са се познавали добре: завършили са същата московска академия на КГБ, макар че Гиоргадзе – по-рано. Именно той подарява на Путин кавказката овчарка Малиш, която може да се види на много снимки на Путин от онова време. Самите гебешници[това е популярното название в Русия на функционерите на КГБ – бел. авт.] не идваха чак до Метехи, явно се бяха успокоили, след като са взели на хората снимките на Вова и са им забранили да говорят за тях.“

Не се успокоили обаче чеченците и някои грузински журналисти. Давид Кикалишвили от телевизия „Рустави 2“ имал късмет: попаднал на живеещата в Тбилиси доведена сестра на Путин на име София веднага след като ѝсе удало да се сдобие със снимка на брат ѝ от познат гебешник. Точно онази снимка, с посвещението: „За спомен на Габриел от Вова“, изчезнала от дома на Габриел Даташвили, била показана в програмата на Кикалишвили „60 минути“. Чеченците се сдобили с копие. Следващият сюрприз осигурил самият Георгий Осепашвили: от брат си Вахтанг от Гори докарал направената преди почти половин век снимка на момченце с нещастна физиономия, снабдена с бележката за Вовка, че се е оказал ревльо.

* Самбо (Самоотбрана без оръжие) – самоотбраната без оръжие е руско бойно изкуство, разработено в първата половина на XX век, обединяващо техниките на джудо с местните разновидности борба на територията на някогашния СССР. – Бeл. ред.

** КГБ – Комитет государственной безопасности (Комитет за държавна сигурност), могъща специална служба, осигуряваща вътрешната и външната безопасност на СССР. – Бел. авт.

*** ФСБ – Федерална служба за безопасност, наследник на КГБ в Руската федерация. – Бел. авт.