От местопрестъплението: Чернобил, Украйна

На днешния ден, 26 април, през 1986 г. избухна една от големите трагедии на ХХ век. Аварията в Чернобилската АЕЦ все още е времеви маркер за света преди и след нея. До голяма степен тя е една от причините за разпада на СССР четири години по-късно. Забележителното е, че това също се случи в Украйна.

Днес на територията на Украйна се развива една от големите трагедии на ХХІ век – агресията на Русия срещу независима европейска страна. И също както по времето на Чернобил събитията са обвити в мъгла от дезинформация, мълчание и откровени лъжи. И ако смъртта е безусловна и няма как да бъде фалшифицирана, то диктаторите и тоталитарните власти все още си мислят, че могат да скрият или омаловажат причините за нея. Затова е важно да се говори какво се случи през 1986, как управлението на СССР, доминирано от Русия, се опита да скрие от своите граждани и от света своята некомпетентност и пренебрежението към човешкия живот.

Оригиналният документ за засекретяването на информацията за аварията в Чернобил

През 2018 г. съветско-канадско-американският историк, специалист по история на Източна Европа и професор по украинска история в Харвард Сергий Плохий издаде книгата си „Чернобил. История на ядрената катастрофа“ на английски език. Три години тази книга беше премълчавана в Русия и излезе в превод на руски едва през лятото на 2021 г. В сериозния си труд Плохий разказва за много аспекти от Чернобилската трагедия, но особено интересна е частта, в която се анализират международните реакции и съветския отговор.

Плохий разказва, че едва 18 дни след аварията, на 14 май, Горбачов най-после прекъсва мълчанието и се появява с обръщение по телевизията:

„Добър вечер, другари! Всички вие знаете, че неотдавна ни застигна беда – авария в Чернобилската атомна електростанция“.

Плохий отбелязва, че речта на Генералния секретар е обмислена така, че да създаде усещане за единение между властта и поданиците. Той не нарича като Сталин при инвазията на Германия през 1941 г. съгражданите си „братя и сестри“, но апелира към духа на единство в СССР, който е бил прекъснат именно с аварията и скриването на истината за нея. Но Горбачов явно е вярвал, че властта не е длъжна да казва истината на народа си.

„Ние за пръв път реално се сблъскахме с тази страшна сила – ядрената енергия, излязла извън контрол“, казва генсекът, продължавайки да следва официалната политика на премълчаване.

Все пак има неща, които Горбачов казва директно и вярно: властите наистина работят денонощно, за да ограничат последствията, а и съобщеният брой на пострадалите е точен – двама са загинали в деня на аварията, 299 са хоспитализирани с лъчева болест, седем от тях са мъртви.

Но украсените патетични думи все пак остават част от арсенала на властта – генералният секретар на КПСС твърди, че населението е било евакуирано „извънредно бързо и организирано“. Освен това съвсем не е истина твърдението на Горбачов, че „когато получихме надеждна първоначална информация, тя веднага стана известна на съветските хора, а и беше изпратена по дипломатически канали до правителствата на чуждите страни“. Истината тук е изкривена – думата „надеждна информация“ спасява Горбачов от очевидната лъжа, позволява измъкване.

Първото обръщение на Генералния секретар на КПСС по телевизията в по-голямата си част е посветено на полемиката със Запада.

„Управляващите кръгове в САЩ и техните съюзници – бих отбелязал най-вече ФРГ – видяха в произшествието поредната възможност да поставят прегради пред развитието и задълбочаването на и без това трудния диалог между Изтока и Запада, да оправдаят надпреварата в ядреното въоръжаване. Не само това, те се опитаха да докажат на света, че преговорите, а още повече договорите с СССР са невъзможни и така да дадат „зелена светлина“ за по-нататъшни военни приготовления“.

(Очевидно риториката на руските и съветските държавни ръководители не се е променила през последните 36 години.)

В този исторически момент светът негодува, че СССР първоначално се е опитал да скрие фактите за аварията и не е предупредил за последствията. По-късното съобщаване на откъслечна информация също е правено твърде неохотно.

Наистина най-рязката реакция идва от Западна Германия. Министърът на външните работи на ФРГ Ханс Дитрих Геншер настоява СССР да спре всички атомни реактори в страната. Италия спира влизането на кораби от Украинската СССР в пристанищата си. Много европейски държави реагират според собствения си интерес. Франция, която разчита най-вече на атомна електроенергия, заявява, че не е засякла радиоактивен облак на територията си. Великобритания обаче не крие и не отрича този факт. В Източна Европа, където са социалистическите страни, цари мълчание.

САЩ не са засегнати пряко от аварията в Чернобил, но на 4 май Роналд Рейгън, който към този момент е на върха на своята популярност, в радиообръщение към нацията изразява съчувствие към пострадалите и обещава помощ. След което започва да критикува с ръководството на Съветския съюз за „излишната секретност и упоритото нежелание да информира международната общност за заплахите, които носи тази катастрофа… Съветите демонстрират пренебрежение към законните интереси на хората в целия свят. Ядрената авария, в резултат от която с радиоактивни материали е заразена територията на няколко страни, не може да се счита за вътрешна работа. Съветите са длъжни да обяснят. Световната общност има право да получи подробен отчет за това, което се е случило в Чернобил и което се случва там и сега“.

Когато скоро след това журналистите искат от Рейгън да обясни внезапната си критика след двуседмично мълчание, той отговаря:

„А нима Съветите не се държат винаги така, когато нещо се случва при тях? Те на всички ни не се доверяват“.

Италия, Япония, Великобритания и САЩ излизат със съвместно заявление за Чернобил, в същия тон като речта на американския президент – изразявайки съболезнования за загиналите и упреквайки СССР за липсата на информация.

От 27 април до 16 май в Киев пристигат 22 чуждестранни дипломати – безпрецедентен случай за град, в който има само няколко консулства на социалистически страни. КГБ обаче ограничава упорито достъпа им до неофициални източници на информация. Телефоните на чуждестранните журналисти се подслушват, кореспондентите, които работят от Москва, внезапно започват да изпитват затруднения при изпращането на материалите си. Съветските официални лица непрекъснато заклеймяват „антисъветската кампания“ на Запада, разгърната от „разпалвачите на войни“ сред западните лидери.

Въпреки това инфорацията се просмуква от различни канали. Започва отлив на чужденци, пребиваващи в Киев и Минск. Заминават си стотина британски студенти, 87 американци, изучаващи руски език, 16 канадски стажанти. Студентите от „развиващите се страни“, които наблюдават този отлив на западняци, започват да се оплакват от дискриминация и да настояват пред посолствата си да бъдат изведени от страната. Студенти от Йордания, Нигерия и още няколко страни заминават на своя глава от Киев преди края на учебната година. Никой от чужбина не пристига в Киев.

Сергий Плохий разказва в книгата си за посещението на генералния директор на МАГАТЕ Ханс Бликс в Чернобил в началото на месец май. Официалната покана, която Москва отправя до Бликс, създава няколко проблема. Визитата е важна, за да бъде успокоен западният свят за мащабите на аварията, макар че дори съветските учени към този момент не знаят какво е причинило взрива и какво може да се очаква от неуправляемия реактор. Когато се разработва планът за посещението на Бликс, академик Велихов казва, че най-важното е да не го возят на автомобил, защото тоалетните на атомната електроцентрала (а и по пътя) са в такова ужасяващо състояние, че гостите могат да си помислят още по-ужасяващи неща. Всъщност Велихов се тревожи, че по време на пътуването с автомобил Бликс и неговите ще се „замърсят с радиоактивен прах“, за което веднага ще сигнализират дозиметрите и тогава цялата акция с пътуването ще загуби смисъл. Велихов предлага да се лети с хеликоптер, но против това също има съображения. На няколко километра от Чернобилската АЕЦ в средата на 70-те е бил построен обект под название „Дъга“ – огромна радиолокационна станция, предназначена за ранно прихващане на запуска на междуконтинентални балистични ракети. Радиолокационната станция използвала огромно количество електроенергия и била съединена чрез секретен кабел с атомната централа. Друга подобна станция имало в далечния руски Изток – тя държала под око западното крайбрежие на САЩ.

По това време „Дъга“ била изключена от чернобилското захранване, но гигантската ажурна конструкция на решетката била добре видима от въздуха и несъмнено щяла да се забележи при полет към атомната централа. Съветската страна имала избор: да покаже на Бликс тоалетните и да скрие секретния обект или да покаже обекта, а да скрие тоалетните. Лично Горбачов се разпоредил да се използва вертолетът. Това намалявало риска хората от МАГАТЕ да сравнят радиоактивността на праха, събран по пътя, с реалните цифри, които им подавали съветските власти.

По това време се родили и вицове като този:

Киевчанин среща на оня свят жител на Чернобил и го пита: „Ти как попадна тук?“.

„От радиация – отговаря чернобилчанинът, – а ти?“.

„От информация“, казва човекът от Киев.