От нацизма до „денацификацията“ – речта на Третия райх все още е жива

Езикът е тотален и тоталитарен, той обуславя мисленето. Затова контролът над съзнанието, манипулацията и пропагандата винаги минават през пренастройка и на речта. „Езикът на Третия райх“ от Виктор Клемперер (изд. „Жанет 45“), излязла у нас през март, но издадена за първи път в Германия още през 1947 г., изследва отровата на езика на нацизма, проникнала от речите на идеолозите му през медиите, литературата, официалните документи, рекламите в съзнанието на обикновения човек. Повече от 70 години след публикуването си книгата все още тревожи с актуалността си – българският читател лесно може да разпознае белезите на диктаторския език и в реториката на Путин днес, както и в спомена за собственото си тоталитарно минало.

Виктор Клемперер е немски литературовед, живял от 1881 до 1960 година. Заради еврейския си произход по време на нацисткия режим той е принуден да прекрати практикуването на професията си, остава жив единствено благодарение на съпругата си германка. Клемперер става известен с дневниците си с разкази за живота си по време на нацизма, издадени и в България със заглавие „Ще свидетелствам до края“, както и с труда си „LTI, LinguaTertiiImperii“, както той означава езика на Третия райх – мащабно изследване през личните наблюдения на автора върху речевата практика и езиковите манипулации, които нацизмът налага. Книгата излезе за първи път в България в началото на 2022 година с пълно заглавие „Езикът на Третия райх. Бележникът на един филолог“ с превода на Ана Димова и под знака на „Жанет 45“ като част от поредицата „Памет“.

Клемперер изследва разнообразните опити за пренастройването на мисълта на обикновения човек, насилственото напасване на колективното съзнание към целите на идеологията през езика. Всичко от арсенала от обидни думи и изрази, насочени срещу еврейското население, до манипулативните суперлативи, играещи си с емоцията, които режимът използва, за да се опише – „вечен“, „тотален“, „уникален“; от интонационните „иронични кавички“, както Клемперер нарича подигравателния тон, който Хитлер и Гьобелс използват в речите си, за да отхвърлят идеите на враговете си, до избора на имена за новородените; от наложения навсякъде словесен „стил на площадния агитатор“ и сякаш проповедническите маниери в речите на лидерите до „механизиращите“ изрази, приравняващи човека до просто устройство, машина – трябва да работиш „на пълни обороти“, да имаш правилната „настройка“. Текстът е пълен с примери от иначе бедния, както Клемперер всъщност го оценява, речник на нацизма.

Любопитни са наблюденията за любимите думи на режима, които неизменно присъстват в речите на нацистките лидери и в дописките на сервилните вестници. Всяко действие на фюрера е „историческо“, всяко решение на управляващите е важен „държавен акт“. Добрите произведения на изкуството са тези, които са „народностни“ и „расово съобразени“. Да си „фанатичен“ и да следваш „сляпо“ е най-висшата форма на любов към партията и най-достойното поведение. „Еврейски“ е епитет, който се употребява към всичко, което режимът определя като зло и вредно, появяват се чудовищни думи като „обезеврейчвам“ и „аризирам“. Интересен е и следният феномен: думата „светоглед“, която според Клемперер в речта на нацистите навява усещане за почти религиозен акт на пасивно съзерцание – нещо, което лидерите очакват от подчинените си, измества думата „философия“, съдържаща в същността си акта на философстването, мисленето – най-опасното противодействие срещу диктатурата.

Много от проблемите, които Клемперер обсъжда, са специфични за времето на Третия райх и речевата практика от периода – разглеждат се например проявите в езика на антисемитизма, основен стълб на расовата доктрина на националсоциализма, хвърля се светлина върху франкенщайнското съчетаване на изрази от старогерманската традиция и нови чужди думи, изследват се специфични изрази от нацисткия речник, чиито корени Клемперер открива още в Немския романтизъм.

Едновременно с тези феномени обаче авторът ни припомня и белезите на тоталитарната власт по принцип. През съзнателните (на последователите на режима) и несъзнателните им (на заблудените жертви) езикови прояви, в книгата можем да проследим много от особеностите на тоталитаризма изобщо – цензурата, експлоатирането на емоциите за сметка на разумните аргументи, контролът над медиите и изкуството. Затова и много от описаните манипулации ще напомнят на българския читател и за скования език и живота в социалистическа България, както и, разбира се, за самия Съветски съюз. Комичните абревиатури и абсурдните суперлативи, култът към личността на лидера, граничеща с обожествяване, и чудовищното обругаване на „враговете на народа“ се оказват особености за всеки тоталитарен режим.

Филологът осветлява например измамния характер на едни оръжия, любими на всяка тоталитарна власт – евфемизмите, които скриват „жестоки действия зад безобидни думи“ (с. 265). Нападенията над политически опоненти и изпращането на евреи в концентрационни лагери според нацистите са просто „наказателни експедиции“, романтичният епитет „борчески“ замества твърде красноречивия „воински“, след поражение на фронта не се говори за срамно „отстъпление“, а за „дистанциране от противника“, а през студените месеци се събира не „данък“, а „доброволна зимна помощ“. Изрази като „политическа неблагонадеждност“ ще се сторят твърде познати на хората, живели в НРБ.

Не е трудно за читателя, докато минава през тези примери, да си спомни и за един съвременен диктатор, който обяви не „война“, а „специална военна операция“ и официално забрани да се използва думата „война“ от медиите. Нещо повече, в речта си от 24 февруари Путин заяви, че просто „не е останала друга възможност да защитим Русия, нашия народ, освен тази, която ще бъдем принудени да използваме днес“. Впрочем, както разказва Клемперер, и Хитлер нарича войната си „принудителна“.

Още едно твърде мрачно доказателство за актуалността и важността на книгата е несбъдналата се прогноза на Клемперер, която той прави след края на Втората световна война:

„[…] след като Германия едва не загина заради нацизма, опитите да бъде излекувана тя от тази смъртоносна зараза днес се наричат „денацификация“. Не ми се иска, а и не вярвам тази ужасна дума да просъществува дълго“ (с. 13) и „един ден „денацификацията“ ще изчезне, защото няма да съществува явлението, което тя е била призвана да премахне“ (с. 14).

Съвпадението е стряскащо. Днес изразът „денацификация“ е еманация на същото зло – то, въпреки че лъжливо се самоопределя като антипод на нацизма, е всъщност просто друга страна на същата монета, същото престъпление на диктатор срещу човечността.

С наблюденията от първо лице, на които е основана, „Езикът на Третия райх“ ми напомни донякъде за „Репортажите“ на Георги Марков, а със способността си въпреки примерите от една конкретна реалност да предупреждава за опасността от всяка тотализираща се власт – до известна степен и на „Фашизмът“ на Желю Желев. При Клемперер обаче ракурсът на изследването минава конкретно през наблюдението на езиковите феномени, именно езикът се разглежда като най-финото оръжие за манипулация, като отровата, която бавно, но сигурно прониква в организма и го уврежда.
Авторът припомня стиха на Шилер за „просветения език, който вместо теб твори и мисли“ и обобщава:

„Нацизмът нахлуваше в плътта и кръвта на тълпата чрез отделни думи, изрази, изречения, които ѝ се натрапваха чрез хилядократно повтаряне и които тя възприемаше механично и несъзнателно“ (с. 33).

Не след дълго самите жертви заговарят на езика на насилниците си. Манипулацията минава отвътре, съвсем по Оруел.

Целта на LTI е пълното дехуманизиране на личността, лишаването ѝ от всякаква индивидуалност, от всякаква възможност за собствена критична мисъл. Задачата на езика на диктатурата е да превърне човека „в лишена от мисъл и воля част от подгонено и насъскано в определена посока стадо“ (с. 43), в обикновен „следовник“.

„Какво прави една истинска свита от следовници? – пише Клемперер. – Тя не мисли, тя вече и не чувства – тя следва“ (с. 344).

„Езикът на Третия райх“ не се чете просто като обзор на вече отминали и забравени феномени, напротив – руските тролове днес изглеждат също толкова агресивни в речта си срещу политическите си опоненти, колкото нацистите или сталинистите към „враговете на народа“, а реториката на „възрожденците“ у нас напомня на същия този екзалтиран „стил на площадния агитатор“, за който четем при Клемперер. Да наричаш пандемията „пландемия“ и опасния Ковид „Кромид“ в крайна сметка не е ли просто друга форма на същите „иронични кавички“? Книгата индиректно отправя покана към читателя да допълни „списъка“ с опити за контрол на съзнанието през речта и с примери от нашето време. И предупреждение да бди за всяка проява на езика на манипулацията и занапред.