От него се боя като от огън

Демократичната ни държава отново стана тези дни домакин на недемократичността, на импортирания (родният е едно на ръка) идеологизиран фанатизъм, на комунистическата доктрина, на насилието, лъжата и злото. Казвам отново, защото вече за трети път сме посетени от един особен, от един по моему неподобаващ гост – дъщерята на Ернесто Гевара, наричан от милионите си последователи и почитатели с ласкавото Че.

За да уточня позицията си, ще добавя: никоя дъщеря не е отговорна за злодеянията на баща си – достойнствата и пороците не се предават по кръвен път. Освен това дъщерята на Гевара (Че аз мога да го нарека само иронично) е свободен човек (доколкото може човек да бъде свободен в Куба) и може да гостува когато, където и на когото пожелае. Това са елементарни постановки – толкова елементарни, толкова естествени и толкова разбиращи се от само себе си, че не възнамерявам дори да дообеснявам. Въпросът е не че дъщерята на Гевара посещава страната ни – въпросът е как и защо го прави. В качеството си на частно лице тя може да посещава всеки – всеки може и да я кани. Когато обаче подобно посещение се превърне във визита, когато придобие полуофициален, а впоследствие и официален характер, то започва и мен да засяга като гражданин на Република България. Така че не срещу посещението на Алейда Гевара се бунтува духът ми – бунтува се срещу неговото официализиране. А междувременно то престана да бъде само официално – то се превърна и в ритуално.

Официално и ритуално поканена у нас, Алейда Гевара пристига официално и ритуално: фотография в Народното събрание, престижни интервюта, топли срещи с Асоциацията за приятелство България-Куба и с кубинския посланик в рамките на Третата международна среща за солидарност с Куба, домакинствана от София. Не дъщеря му – самият Ернесто Гевара е дошъл изневиделица при нас, възкръснала с безсмъртието Христово, неговата комунистическа кауза приемаме и приютяваме ние. Да видим каква е тя, да извадим госта от мита, за да го разпознаем по човешки.

През края на 50-те бунтарят Гевара воюва рамо до рамо с друг един злодей – Фидел Кастро, устремен към държавната власт в Хавана. Доколкото техният ненавиждан враг – превратаджията Фулхенсио Батиста – не е образец на демократичност, дотук кое-що можем да разберем и оправдаем. Както е ставало обаче неведнъж в историята на човешкия род, както стана преди един човешки живот и в националната ни история, онези ентусиасти, които тръгнаха в името на правдата да воюват срещу безправието, въдвориха безправие и терор, които бяха чудовищни и невиждани по размери. След победата на Кастро съратникът му Гевара става главен прокурор на републиката. Под негово водачество цялата република е удавена в кръв. Гевара лично е разстрелвал свои политически опоненти, при това, както свидетелстват очевидци, с наслада. Да бъдеш главен прокурор на едноличен режим като този на Фидел Кастро, значи да бъдеш официалният палач на властта. Макар и тънеща в насилие, а междувременно и доминирана от Кремъл, тоталитарна Куба се оказва тясна за ненаситната, за садистичната потребност на Гевара от жестокост.

След като въвежда на кубинска земя съветската лагерна система, коменданте Че си е свършил работата, напуска Куба и тръгва към Латинска Америка, за да изнася там по ленинска заръка революция. Във вихъра на която разстрелва като в Куба собственоръчно беззащитни боливийски селяни – не защото са врагове на революцията му, а само защото не са съпричастни към нея. Това му отношение към право и безправие на живот съдържа извечния принцип на всяка революция: който не е с нас, е против нас. Не който е против нас – достатъчно е той само да не е с нас.

Врагомания и човеконенавист – ето ресурсът, който захранва всяка революционна практика: и болшевишката, и деветосептемврийската, и кубинската. Тази врагомания и тази човеконенавист посрещаме и приветстваме ние в лицето на Алейда Гевара – включително и върху подиума на Народното ни събрание. А щом я приемаме отвън, значи я желаем отвътре, значи копнеем за нея душевно, като свое собствено битие я жадуваме.

Аз не копнея и не жадувам – затова и не съм между онези мои сънародници, които неофициално и официално я приемат и ѝ домакинстват. Нещо повече: аз се боя от нея като от огън. Всъщност не от Алейда Гевара се боя аз – боя се от сантимента на моите сънародници към Алейда Гевара, от побългаряването, от българизирането на Ернесто Гевара, от гражданския мазохизъм на гражданите на новодемократизирана Република България се боя.

Гевара е не просто функционер на международното комунистическо движение – чистокръвен терорист и безскрупулен професионален убиец е. Варварското му дело повлече крак, по дирите му тръгнаха (поне идейно) безчет ентусиазирани последователи – комунари, комунисти, анархисти, анархокомунисти и вся остальная сволочь. Как техният крайно ляв либерализъм се съчетава с отявлената ксенофобия на Гевара, който е отявлен расист и пламенно ненавижда както чернокожите, така и хората с алтернативна сексуална ориентация, за мен и до днес си остава неразгадана тайна. Обстоятелството, че и другаде е така, че Гевара е знаме и идол на безчет комунари и левичари навред по широкия и пъстър свят, че по тишърти, по бикини, по мускулести и силиконови татуировки на милиони черни, жълти и бели фенове и фенки блести, въпреки отявления му комисарски расизъм, ликът му с петолъчка на челото, е слаба утеха – интернационализирането на една злодейска кауза не спестява националната ни отговорност така, както националната отговорност не спестява личната.

Демокрацията неведнъж е илюстрирала колко безпомощна, колко уязвима е тя за един или друг ляв или десен политически екстремизъм. Илюстрира го и днес. Но доколкото това става на родна територия, а аз не искам да бъда превърнат за нищо на света във фрагмент от тази илюстрация, се браня с такова отчаяно настървение дума по дума срещу тази подмолно пълзяща към духа и плътта ми неокомунистическа напаст.