От „Севилският бръснар“ до днешна Севиля

Преди да я видя, Севиля за мен бе преди всичко звуков образ – с музиката на прочутата весела опера на Росини – „Севилският бръснар“. Декорите и костюмите на различни постановки допълваха представата за Севиля, както и някои живописни платна – тясно площадче, малка крива уличка, понякога с палма, балконче (в средиземноморски стил), ветрила, китари, волани, ярки цветове… Ще добавя и самия Фигаро (типичен андалусец), който с великолепната музика на Росини обяснява на Граф Алмавива как се стига до неговия дом-магазин (вървиш направо, после наляво и там, след ъгъла и т.н.…).

След време се прибавиха дворец в Севиля (на граф Алмавива, но вече от „Сватбата на Фигаро“ на Моцарт), градини, подстригани лабиринти от храсти и беседки, из които се лутат героите на Моцарт и Бомарше – писателят, познаващ отлично Испания; кръчмата на Лилас Пастия, пак площад с фонтан и тютюнева фабрика в покрайнините на града – вече от „Кармен“ на Бизе. Впрочем, има и сега една такава, някогашна огромна фабрика. Построена е преди три века – представях си как се е разиграла тук част от историята на Мериме – Бизе. Днес тя е част от Университета на Севиля. Красива сграда, в която вместо някогашните тютюноработннички (поминък на голяма част от испанското женско население в миналото) влизат и излизат млади хора… И неволно асоциираш – с изгорелите съвсем неотдавна постройки в Пловдив. Как пък никому не мина през ума да ги вгради в нещо обществено полезно, красиво?! А пък тия испанци взели, че от фабрика направили университет! Няма да продължавам да описвам Севиля от оперната литература, а пък Андалусия е „разказвана“ и с инструментална музика, и не само от испански композитори. И въпреки тези велики произведения, имах бледи представи за този град, макар да съм била неведнъж в Северна Испания, която също е очарователна.

Севиля по залез е вълшебна – старите зидове и кулата Хиралда изглеждат позлатени и контрастират с яркозелените дървета и храсти. Центърът на града наподобява великолепен кадър от романтичен филм. Площадът с фонтана, откъдето тръгват няколко от най-важните улици на Севиля, е ограден от много кокетни неголеми дръвчета, между листата на които отново блести нещо златисто – отблизо виждаш, че са портокали, портокалови дръвчета. И се носи ухание – нежно, но натрапчиво, на портокали.

По-късно, след залеза, това място се изпълни с много хора, а в средата заблестя 7-8 метрова, може и повече да беше, елха; появиха се група музиканти, облечени в испанско облекло отпреди два века – засвириха и запяха. Трамваят, който преди няколко часа видяхме, вече не се появи, защото цялата улица – Avenida de la Constitution, се изпълни, че и препълни с хора. Преобладаващо млади, с по едно-две деца; населението очевидно има сериозен прираст, ако се съди от толкова младост по улици, площади, паркове и заведения. Не е чудно, че Севиля е над милион и триста хиляди жители. Но въпреки важните празници, на които присъствахме, градът на сутринта осъмна чист, свеж, с измити улици. А ние, в центъра на София, ликуваме при подобен „жест“ – дори миналата година черпихме с кафе хората, които измиха уличката ни по Великден. Също невероятно, но факт.

Коледната елха в центъра на Севиля

Вечерта центърът на града се изпълни с хора.

Понесени от човешкия поток, тръгваме и след има–няма 100 метра попадаме пред величествената катедрала „Санта Мария де ла Седе“. Трета по големина в света, но първата в готически стил. Обляна от светлината, огромна, но не потискаща с мащаба си; нейната архитектура и украса – отвън само!– би билa (и сигурно е) обект на много трактати, а вътрешността ѝ вероятно е вдъхновила и умиротворила милиони хора. През 12-13 век е джамия, по-късно преустроена и достроявана в катедрала, като от джамията е останала една порта и прелестната портокалова градина.

Катедралата „Санта Мария де ла Седе“

Вход на красива стара къща

Смайващите ѝ размери проличават, когато си вътре – огромно, но ведро пространство, богато и красиво до степен да се почувстваш щастлив, че си там, докоснат от мощта и величието на християнската вяра и католическата църква. Само олтарът да се разгледа са необходими дни, толкова много библейски истории са изобразени; а блясъкът на златото му и мащабите напомнят, че това е вечно, а ние сме преходните, преминаващи покрай него. Създаден с тонове злато от фламандски майстори.

Има и огромни стари органи, за съжаление не ги чух. Но пък камбаните на кулата Хиралда, чиито прекрасни звуци се разнасят регулярно над града, напомнят, че времето тече ли, тече… Кулата, някога минаре, останало вградено вътре, е над 100 метра висока и отдавна се е превърнала в един от символите на града. През вековете, когато Севиля е част от Халифата, мюезинът се е изкачвал горе на кон, за да призове правоверните към молитва. И – само още един детайл от „Санта Мария“ ще спомена: монументът на Колумб – саркофаг, носен от четирите кралства Кастиля Леон, Навара и Арагон. Пак с много злато и мраморни скулптури.

В съседство с катедралата е дворецът „Алказар“ с великолепно парково пространство. Дворецът е много красив, но градините са неповторими. Чудехме се защо в събота и неделя пред портите на „Алказар“ се виеха такива опашки, и то от испанци, предимно млади хора с деца. Когато влезеш, разбираш, че това е един от любимите паркове на севилци. Сред чудесата, сътворени от фантазията на архитекти и градинари, са басейни, езерца, фонтани, зелени лабиринти и врати, полянки, мини горички. Да доведеш децата си на това място, не е просто разходка, а възпитание на вкус, отношение към историята, уважение към града. След като търпеливо са чакали повече от час, след като са платили вход, хората пристъпват с пиетет, очевидно водени от необходимостта да изживеят насладата от красотата, от досега до една, макар и прекроявана от човека, природа, естественост.

Паркът на двореца „Алказар“

Паркът на двореца „Алказар“

Тези зелени пространства със специфична конфигурация, оцветяване, съчетание на различни растителни видове, вода и архитектурни композиции, със сигурност оставят ярки следи в детското съзнание – и виждам как хлапетата тичат и се радват на фонтаните, на златните рибки в басейните, но не посягат да рушат, да късат, не крещят и тъпчат, всички – малки и големи, местни и чужди – съзерцателно, спокойно се радват на градините, слънцето и атмосферата на това разкошно място. Тук неусетно се култивира вкус към красивото и изящното.

И докато си почиваш на чаша кафе, можеш да осмислиш цялата концепция на този необикновен дворец, в който се срещат природата и човешкият интелект, мавританската и европейската култура, минало и настояще. (И никому не е хрумнало да смени големите стари, излъскани през столетията от вървежа на хората, неравни, трудни за ходене плочи!) Тук е много видимо, че Андалусия е величествен кръстопът, родил блестящи паметници на цивилизацията.

В двореца видяхме изложение на сладкарски произведения – специалитети на различни манастири от града и околностите. Какви произведения от кестени, курабии, кейкове и т.н., при това елегантно опаковани и на много достъпни цени! Елегантни млади и по-възрастни дами са поели функциите на продавачки и предлагат с усмивка да опитваш, обясняват с такава непринуденост от какво са съставени кулинарните им изделия, че просто е неустоимо желанието да си купиш и от това, и от онова… Разбира се, приходите са за манастирите и за бедни семейства, от векове изградено у испанците отношение към благотворителност, подпомагане на църквата, на нуждаещите се.

А зад стените на „Алказар“ е „Санта Круз“, някога еврейският квартал, живописен и с индивидуален облик – криви преплитащи се улички, стари вековни домове с красиви градини. Някои можеш да видиш, защото портата е отворена, а красивата желязна дантелена врата към пациото те приканва да надникнеш и да се полюбуваш. Магазинчета, които продават одеколони, сувенири, дрехи, приложно изкуство, керамика и, разбира се – прочутия масапан (марципан). Между едно-двуетажните белосани къщи има малки уютни и тихи площадчета с обичайните портокалови дървета, кафененца, в които можеш да изпиеш едно прекрасно шери или например портокалово вино.

Еврейският квартал

Кръчма под портокалови дървета в прочутия еврейски квартал в стария град

Река Гуадалкивир, някога главен път от океана до Севиля, по който прииждат богатствата на Америка, е много широка, бавна, плавна и толкова чиста. По кейовете, изградени на няколко нива и красиво озеленени и ухаещи на рози и жасмин през декември, има дискретно и красиво устроени барчета и ресторанти. Кой би отказал радостта от един коктейл в такова прекрасно място при 25 градуса, слънце и чист въздух! И неволно си спомних любимия ни, на русенци, кей, който цяло лято бе в някакъв безумен ремонт за милиони, разкопан, прашен, непроходим и асфалтиран. А тук алеите са или със стар паваж, или с особената, твърдо отъпкана жълта пръст, типична за района.

Мост над река Гуадалкивир

Не мога да подмина площад „Испания“ – красив и отгоре погледнат, и отблизо, с невероятното количество керамични украси и рисунки на всичките испански провинции, с усещането за необятност в този знаков полукръг.

Площад „Испания“

Площад „Испания“

Тук беше първото фламенко, което видях – мъж и жена под акомпанимента на две китари, ударни и кастанети, танцуват увлечени от мелодията и ритъма и постепенно те въвличат в един своеобразен диалог – с тях. Особена форма на общуване – и помежду им, и поотделно всеки със себе си, и двамата – със зрителите наоколо. Впрочем, публика кой знае колко нямаше – макар и надвечер, това беше без значение за тях. Те просто танцуваха! И в шапката край тях нямаше кой знае колко много пари, но те го правеха като истински андалусци. За душата!

И като споменах за душата, трябва да обясня, че така – с увлечение, наслада и страст тук се отнасят и към храната… В Севиля тя е на уважение. Защото не е просто средство за утоляване на глада, тя е и удоволствие, начин на живот. Като французите и италианците, испанците обичат естетично подредената и фино приготвена храна. За да ѝ се насладят, да наситят рецепторите си с различни сложни и изтънчени вкусове. Местата, т.н. тапас барове, сигурно са стотици – на всеки метър-два ги има – обикновено малки помещения и поради климата слагат маси и на тротоара; понякога дори само по един плот пред витрината. В обедно време (от 11 до 14-15 часа) в определени кръчми просто не можеш да се добереш дори до тезгяха. Опитахме с предварително запазване и когато най-сетне, след двудневни опити, влязохме в Бодегита „Казабланка“, келнерът много любезно ни отведе на бара-тезгях, забърса и усмихнат ни обясни, че това са запазените ни за обяд места. Вътре в заведението имаше само 4 маси. Но пък какви тапаси вкусихме, поливани с ароматно испанско вино!

Местните си познават кръчмите, а за туристите има и ресторанти, повечето от които дори в петък и в събота вечер бяха полупразни, въпреки блясъка и елегантната си обстановка. Именно в тези, препълнените, можеш да се докоснеш до истинските андалусийци и да наблюдаваш група мъже или пък жени, предимно млади, събирали се за обяд или вечеря, как поръчват, след обсъждане с келнера, тапаси, хамон иберико (невероятно вкусен), карийада или опашка от бик, кюфтенца от сепия и прочие ястия, как се хранят, как си пият виното или бирата (тук твърдият алкохол като че ли не е популярен) и с каква наслада разговарят, обсъждат, коментират… Никъде, нито в Севиля, нито в Кадис, в селската кръчма на Финеса или в Гибралтар не видяхме да се напиват и да се карат, крещейки… Култура. Бит и душевност.

Естествено, това са откъслечни впечатления и картината никак не е подробна, а и за седмица не може да вникнеш в нравите, морала и мисленето на един народ. Виждахме, разбира се, и просяци, и бездомници, спящи в парка или в някой по-закътан вход из малките улички на средновековния град… Типично за голям европейски град. Но впечатлението за поддържани и предавани традиции, за възпитание – на чувствата и отношенията между хората – е много ярко. И, мисля, истинско.

Незабравима, прелестна Коледна Севиля – с дъх на портокали.