Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Отче наш и свети Азарян…

Животът и изкуството на Деян Донков, описани от Димитър Стайков в книгата „Пламъци по сцената“ (откъс)

Снимка: Площад Славейков - Отче наш и свети Азарян…

Снимка: Площад Славейков

Той няма още 50, а животът и изуството му вече са описани в книга. Всеки почитател на театъра го е аплодирал в много от най-шумните спектакли в афиша на Народния театър. Защото той е най-обсъжданият, най-търсеният драматичен актьор у нас „да бъде укротен“ в емблематични роли: Дон Жуан, Иванов, Сирано дьо Бержерак, Лопахин, Макмърфи, Калигула, Дмитрий Карамазов… Името му е Деян Донков и на родния книжен пазар вече може да се открие книгата за него „Пламъци по сцената“ от Димитър Стайков.

Историята му, описана от Стайков, звучи като роман. За начало е избрана тийнейджърската възраст на нашия герой, който се подвизава в родния град Видин, слуша „Дюран Дюран“, фънк и соул, и е най-добрият танцьор в популярните заведения в града край Дунав по онова време – „Телеграфа“ и „Склада“. Освен танцьор, той е и добър плувец. Това не е нещо необичайно за едно момче от Видин, за което и за връстниците му животът тече най-интересно край реката – но един ден се налага да плува на живот и смърт, защото трябва да спаси от удавяне едно момиче. Тъкмо така играе по-късно и в театъра – на живот и смърт.

Стайков разказва много от ранните подвизи на Деян Донков, буйните му години, абитуриентския бал с потури… Началото в живота му е белязано от липсата на големи амбиции, докато сестра му Нина не му подхвърля възможността за НАТФИЗ. Пръстът на съдбата в тази идея има актьорът Ивайло Христов, който в някаква част от живота на Нина се оказва част от близкия ѝ приятелски кръг.

Предлагаме ви увода на книгата „Пламъци по сцената“, издадена от „Труд“.

На церемонията в театър „Българска армия“ за награждаването със статуетките „Аскеер“ през 2011 г. актьорът Деян Донков, назоваван от приятели и колеги Динката, внезапно сграбчи с две ръце бялата си тишъртка и я разкъса, оголвайки мускулестото си тяло. На фланелката, както се разбра, било написано: „Звездите се раждат, не се правят“. На сцената го наблюдават и му се радват водещият церемонията,актьорът Веселин Ранков и двете актриси Гергана Данданова от театъра домакин и Ангелина Славова, носител на „Аскеер“ за водеща роля в предходната година и затова излязла да връчи статуетката на Деян като актуалния носител на наградата за водеща роля от спектакъла „Сирано дьо Бержерак“. Актьорът хвърли парчетата плат към зрителите и както се разбра по-късно, предал разкъсаната фланелка на майката на сина си, актрисата Анастасия Ингилизова , която знаела, че в този момент момчето гледа церемонията на тв екрана. Така да се каже, Динката оставя завет на сина си Деян Младши. Този екшън, изпратен с бурни ръкопляскания, свидетелства за няколко качества на Динката. Той е спонтанен и искрен в тази спонтанност, не претегляйки предварително дали ще спечели или ще загуби от акта. Действа под натиск на емоциите, а този кратък път от мисъл до акция ще му помага на сцената в моменти на екстремно действие на неговия герой. Запитан за причините за този екшън, Динката ще отговори, че му дошло отвътре да разкъса фланелката – от радост, а сигурно и заради бунтовническия му характер.

Журналистите и зрителите винаги ще харесват тази негова огненост в играта на сцената. В ролята на Дон Жуан е обзет от демони; магнетична харизматичност и енергия отличават партньорството му на Снежина Петрова в „Г-ца Юлия“; в „Калигула“ назовават играта му изпробване на границите, неистовост и граничност на сцената. В един трогателен в своята наивност отзив сравняват играта му като развихряне на Серена Уилямс, чернокожата тенисистка, юначна и огнена жена, побеждаваща съперничките си на корта. Рецензентите търсят дори не метафори, а преки аналогии за назоваване на демоничния устрем в поведението на неговите персонажи (разбира се, избрани от режисьорите, търсещи и предвиждащи този стил на игра).

В това десетилетие, започнало от 1997-а, годината на дипломирането на Деян Донков в НАТФИЗ, и други актьори привличат вниманието с качествени роли, които печелят награди и признание на публиката. Не излизат от публичния интерес колегите му от Народния театър Владимир Пенев, Захари Бахаров, Юлиян Вергов, Владимир Карамазов, Николай Урумов, Валентин Танев, Валентин Ганев, Стоян Алексиев. Обаче именно Деян е избиран от режисьорите за централните роли в тежки постановки, превърнали се в емблема на Народния театър. Трупата разпределя афиш от 7-8-9 постановки за сезон, но най-сложната, най-впечатляващата и отекнала най-силно в публичното пространство е с Деян Донков в централната роля.

Когато през 2005 г. Александър Морфов работи в Театър „Ленком“ в Москва върху постановката „Полет над кукувиче гнездо“ и споделя на медиите, че иска да режисира същия текст в София, той се застрахова с условието, че това може да стане, само ако Деян Донков участва в ролята на Макмърфи. Морфов казва:

„Ако мога да го укротя…“.

Това са знаменателни думи в момент, когато режисьорът е свършил отлична работа (за която ще му дадат високи награди в страна с голяма роля в световната театрална индустрия), когато има празненство с други актьори в друга атмосфера. И да се сеща за Деян, е израз на страхотна почит и уважение към този актьор.

Хубаво го казва Аве Иванова, винаги оригинална в оценката на театралния факт:

„Вижте и Деян Донков, който е Дон Кихотът на днешната ни първа сцена, актьорището, което неотменно и без жал се дава и отдава, което играе от най-високи задачи като Сирано до най-обречени идиотщини с еднакво приношение, на живот и смърт, винаги като за последно, винаги сякаш коленичил пред театъра и човека в залата“.

Именно тази поредица от вълнуващи герои, оставили дълбоки следи в живота на българския театър през първите дестилетия на ХХІ век, е главната примамка да се захвана с тази книга. Някои театрали, на чието мнение държа, възкликнаха:

„Ама той е много млад!“.

В библиотеката си съм събрал биографии на големи артисти, предимно от киното, като Лорънс Оливие, Джак Никълсън, Грета Гарбо, Шарън Стоун, Шърли Маклейн, Шон Конъри, Уди Алън, Мерил Стрийп и т.н. (все в зависимост от волята на издателства и преводачи). Тези артисти разкриват себе си чак в годините на това, което наричаме третата възраст. След огромни и трудни успехи, след опит, който заслужава да бъде споделян и описан. След тежки катастрофи и велико щастие. След общуване с актьори, които ме вълнуват на сцената, съм се опитвал да разгадая от признания и дори от случайно изпуснати думи тайната на енергията и въздействието им на сцената и екрана. Актьорската материя ме привлича и занимава несравнимо повече от теоретизирането върху стила и историята на театъра и зрелището. Приспособяването на човешката природа така, че да се превръща в други психики, в други обеми на достойнствата и пороците е най-загадъчното и най-интересното явление в изкуството, според мен. В такъв случай защо да не се занимаваме с ролите на Деян Донков, най-обсъждания актьор на днешно време?

Интересът ми към него се управлява и от едно негово качество, старателно избягвано от журналистите и театралните критици, възпитавани в живот без вяра и упование в сърцето; и по-точно, възпитавани във фалшива вяра, насилствено насаждана като идеологически продукт, част от онази двойствена реалност, в която нищо не беше такова, за каквото го представяха. Това е обширна тема и не ѝ е тук мястото. Важното е да се каже, че Динката живее с упование в Бог, след като свещена вода от река Йордан спасява от ампутация крачето на първородния му син Деян. Той неведнъж обяснява на интересуващите се, че вярата му в Бог управлява интуицията му, с която може да предусети нещастия особено спрямо децата; която ръководи любовта му към собствените му деца; която дава енергия в работата му на сцената, където се раздава до сетни сили, осланяйки се на две духовни магистрали – усещане на скрити факти и представи около ролята си (така че често става съавтор на режисурата) и абсолютно всеотдайно партньорство с колегите си. Това са теми и понятия, неизползвани от материалистичната, недуховна наша театрална практика и критика. Затова и споменатите интересуващи се не обсъждат и не развиват податките в думите на Деян. След като получава информацията на лекарите, че синът му е с излекувано краче, Динката се чувства инструмент в повелята на Бог:

„Възлюби ближния си!“.

Писателят Боян Папазов, автор на пиесата „Бая си на бълхите“, превърната на спектакъл от Крикор Азарян във Военния театър, ме убеждава в разговора ни за участието на Деян в тази постановка. Деян в ролята на Лазар прави мощна, въздействаща, открояваща се роля, която в сюжета преобръща посоката на интригата. Неговият Лазар произнася следния монолог притча:

„Мили братя и сестри, в град Йерусалим при „Овчи порти“ имаше къпалня „Овча купел“, в която от време на време слизаше ангел Господен. Раздвижваше той водата и който първи влизаше в нея, оздравяваше. Имаше много болни… Казваше се „Овча купел“, понеже покрай него бил пътят, по който евреите изкарвали овцете извън града… И там стояли много хора, и сред тях един разслабен, ще рече разложен, комуто не държали ни костите, ни ръцете… не могъл тоз разслабен сам да се спусне във водата, когато тя се раздвижила. Трийсет и осем години бил чакал човека… Тогава Христос дойде мълком, погледна го в очите и попита: „Искаш ли да оздравееш?“ „Искам,господине, но си нямам човек да ме спусне“. „Стани, рекъл Христос, вземи си постелката и върви!“ Да, този разслабен не получи от водата своето изцеление, а чрез Божието милосърдие!… От тази Сила, която е любов. Той не познаваше Христос. „Кой те изцери?“, го питаха. „Кой ти даде здраве?“ „Един човек ми рече, вземи си постелката и върви.“ Отишъл мъжът, намерил Учителя и рекъл на другите: „Христос е“… Братя и сестри, та нали в днешното време е същото! И всеки от нас трябва да има човек до себе си! Но има хора, да нямат на кого да се опрат. Самотници ги наричат, но те не са сами… И на своите въпроси за човека, за вечността, за смисъла на човешкия живот, защо сме на тази земя, какво трябва да вършим, къде трябва да отидем, какви трябва да бъдем, има кой да отговори… Самотникът мисли, че няма с кого да сподели нищо от живота си. А ние всички имаме един човек. Той е Христос. Едни му викат „Бог“, едни – „съвест“, едни – „вяра“, едни – „сила“… Но както и да го наричат, те не са сами. Те са с човека в своя живот. И тъй, братя и сестри, да не оставаме без човека…“.

Деян знае, че Бог помага на онзи, който страда и се моли да бъде преведен през страданието. Шанс за болния е, че среща Исус, който го излекува, воден от милосърдието. Шанс за Деян и Анастасия Ингилизова е, че срещат божи човек, отец Николай, който знае как да прояви божието милосърдие, за да излекува тяхното дете. Текстът на притчата лежи в сърцето на актьора и той не напразно успокоява Анастасия, че ще се справи с тежката роля на Лазар, защото познава какво му тежи на сърцето, познава този човек.

Ето, затова ми е любопитен Деян Донков, наричан от приятелите си Динката. Знам, че е трудно за рационализма и скептицизма на българския интелектуалец да приеме и обясни духовната енергия на Деян. В култура, утвърждаваща силата на конкуренцията и парите, хората вярват, че единствено хапчетата и гимнастиката ще ги избавят от разяждащите съмнения, жестоката самота, страданието на неразбиращи и неразбрани, липсата на щастие в дейности и срещи, които би трябвало да им носят удовлетворение.

Между другото, Маргарита Младенова и Иван Добчев в работата си в „Сфумато“ безспирно говорят за страха си от липсата на духовност и копнеят за надмощието ѝ над материалното, търсейки да докажат този конфликт в пиесите на Достоевски, Толстой, Чехов. Но те не продължават да дълбаят в темата, за да предложат пътища в приобщаване към духовното. Те стигат до отвращението си от бездуховното, до заклеймяването му на сцената и в интервютата, но никога не се осланят на Божията подкрепа.

Религията все още се смята за опиум на масите, пък и какви образци за духовна помощ могат да се посочат сред българския клир! Динката обаче открива отец Николай и чувства правото „да открехва вратата на душата си“ във всяко представление.

„Преди всяко представление – говори той в интервю – аз първо казвам молитвата „Отче наш“ и накрая се моля Коко Азарян да бди над нас всичко да мине добре. Това ми дава винаги спокоен старт, да излизам на сцената без страх и без очаквания“.

В книгата на много места се споменава Коко Азарян и това е неизбежно. Големият режисьор не само ориентира душевната енергия на Деян, не само му дава начален тласък в професията, като го взема за възлови роли в Театър „Българска армия“, но и формулира уникално негово качество в актьорската му работа – способността да се превъплъщава до неузнаваемост в персонажите си. И то не само физически, а и психически, като сменя начина на мислене и ценностната си система с тези на персонажа. Азарян му повтаря, че е хамелеон, какъвто не е виждал на сцената дотогава. И признава, че именно заради това обича да работи с него. А Динката ще реагира в моменти на почит към своя ментор с искреността и чистата обич на дете. Както например когато излиза на сцената на Армията, за да вземе статуетката „Аскеер 2010“ за най-добра мъжка роля, изпълнението на Лопахин от „Вишнева градина“ в Народния театър, и се разплаква. Ще казва на журналистите, че изживял неописуемо щастлив миг заради съчетаването на наградата със спектакъла на неговия кумир Азарян. Има ли друг български актьор с такъв екстровертен израз на духовност?

В тази книга проследявам пътя на Деян през годините в родния му Видин преди ВИТИЗ; през първия му голям актьорски удар, Валмон в „Опасни връзки“, и участиието му в „Три сестри“ на Камбарев; срещите с Азарян в Театър „Българска армия“ („Буре барут“ и „Бая си на бълхите“) и в последната постановка от живота му, „Вишнева градина“; през върховете в Народния театър – „Дон Жуан“, „Г-ца Юлия“, „Сирано дьо Бержерак“, „Процесът против богомилите“, „Полет над кукувиче гнездо“, „Калигула“, „Братя Карамазови“. Спирам се на съюза му с Радина Кърджилова, обвързани с дете и обща работа в „Любовникът“ в Народния театър, последвала режисьорския прощъпалник на Деян „В очакване на Годо“ в Театър „Азарян“. Разглеждам участието му в една от новите постановки в актьорската му кариера, „Палачи“ в Театър „София“.

Това е книга за живота и актьорството на Деян Донков като спектакъл.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах