Отдавна трябваше да съблечем балканската си кожа

Пророците не са само метафорични образи от Библията. Живеят сред нас, но не ги разпознаваме. Като повтарящи се във времето Касандри, те са осъдени да намират разбиране едва когато е твърде късно.

Започвам с тази интродукция, защото четох отново Хосе Ортега-и-Гасет. „Eвропа и идеята за нация“ – книгата на испанския философ и есеист, излизаща под знака на „Колибри“ – е вдъхновено пророчество за Европа днес, писано преди повече от 60 години.

Сборникът с лекции и есета ми попадна точно насред усилените ми размишления за съдбата на нацията като термин и понятие. Наскоро си дадох сметка, че сме в нещо като революционен период, подобен на онзи от XIX век, когато народите са формирали нации и са организирали държавите си на национална основа. Времето на разпад на империите, на прекрояване на териториите, на консолидация по език, вяра и традиции. В нашата собствена история това е централна точка, ключов момент, който и днес, век и половина по-късно, е единствен фокус на националното ни единство.

Но това е всъщност деструктивна позиция. Нациите – също като масивните многоетнически империи на по-миналия век – вече си отиват. Осъзнаването на тази неизбежност е болезнено, тя е като смяна на самоличност, като смъкване на кожа. За много хора, за повечето хора, това звучи като отказ от себе си, защото традициите и обичаите, принадлежността към едно дефинирано общество, са единственият повод да открият някаква стойност в съществуването си. Това важи не само за България, просто при нас е видимо, защото сме близо до собствения си епицентър.

Но процесът по метаморфозиране на нациите в нещо по-голямо, различно и градивно е започнал много отдавна и вече е необратим. Ортега-и-Гасет го е забелязал веднага след края на Втората световна война, когато трансформацията е била само бледа искра в далечното бъдеще. Това пророчество на испанския мислител е оттогава:

„…европейските нации са стигнали до етап, в който могат да се спасят само ако успеят да преодолеят самите себе си като нации, тоест, ако в тях успее да се наложи разбирането, че националността като най-перфектна форма на колективен живот е анахронизъм, че не е плодоносна за бъдещето и е в крайна сметка исторически невъзможна“.

Убедена съм, че огромна част от читателите ще съзрат истинско кощунство в това твърдение и ще го припишат на (според тях) модерния либерализъм. А всъщност това е вече „древна“ мъдрост, при това излязла изпод перото на сравнително консервативен мислител.

Анализът на Ортега-и-Гасет минава през всички исторически етапи от Древна Гърция до днес, за да стигне до категоричния извод, проницателен до свръхестественост:

„…новата структура на света превръща движенията на мнението на една страна за случващото се в друга – движения, които преди бяха почти безвредни – в истински нашествия. Това би било достатъчно, за да се обясни защо сега, когато европейските нации изглеждат по-близко от всякога до едно по-висше обединение, внезапно започнаха да се затварят навътре в себе си, да херметизират съществуването си едни срещу други и да превръщат границите си в изолиращи ги скафандри….“

При това испанецът се опира само на технологичния растеж от началото на XX век, който е абсолютно несравним с бума на технологиите век по-късно. Казаното от него преди няколко поколения се възпроизвежда отново и отново – и стига до периодични кулминации.

България се осъзнава като част от Европа едва от няколко десетилетия, затова тези политико-социални проблеми се развиват с различно историческо темпо при нас. Но всъщност в този сборник можем да се видим като в огледало:

„…днес никой народ не се възхищава от друг народ, напротив, дразни го всичко, характерно за другия народ – от начина на пътуване до начина, по който пише и мисли. Това означава, че „национализмът, насочен навън“ се е превърнал в изненадващ „национализъм, насочен навътре“.

Намирам това твърдение за ярка илюстрация на закъснението ни спрямо останалата част от Европа като развитие на общественото съзнание.

А прозрението за социалната реалност днес, особено у нас, е взривоопасно:

„Опразненото място на вярата се запълва от газа на страстта (…). Всеки прокламира това, което диктува неговият интерес или каприз, или интелектуалната му мания. (…) В такива епохи се пита всеки „дали е от едните, или от другите“ – обратното на това, което става в епохите на вярване“.

Намерих у Отега-и-Гасет потвърждение на собствените си мисли за развитието на нацията като фактор и понятие. Закъсняла съм с около век, обмислям нещата, когато вече са категорични, колкото и да се правят опити да бъде завъртяно колелото наобратно. Опитът за контрааргументация ще се сблъска с един голям проблем – Ортега-и-Гасет е недостижим за мрънкането ни днес. Времето го е потвърдило, а мераците ни да отречем неизбежното са прах над водата.

Единната европейска държава е съществувала винаги, твърди испанецът. Наричана по различни начини, без юридическа легитимация, различна от обичайната дефиниция, тя винаги е била факт. Европа е равновесие и това е ясно още отпреди епохата на Просвещението. Твърде много хора, твърде много разлики на твърде малка територия – за да съществуваме така, е необходимо гигантско усилие по преодоляване на социалната гравитация. Интернет я засили до крайност и наистина направи нещата необратими. Време е да осъзнаем, че сме повече европейци, отколкото прабългари.