Отечество любезно, как хубаво си ти…

Знаете ли, че София е един от най-чистите градове в Европа? Не разчитам на статистики, за да го твърдя. Живея тук, но и съм пътувала немалко. Париж, Лондон, Рим, Барселона, дори фантастичната Флоренция не могат да се мерят по чистота с българската столица.

Свикнали сме да сме толкова недоволни от битието си, че пропускаме да отбележим колко прекрасни неща се случват около нас. В генетичния ни код сякаш е програмирано непрекъснато недоволство. Принципно това не е лошо – недоволството би могло да доведе до позитивна промяна. Когато видиш нещо, което не ти харесва, просто го кажи, потърси помощ, потърси институциите.

Наскоро мой близък в Пловдив имаше проблем – след дъжд в задната уличка пред контейнерите за боклук се събираше вода и затрудняваше достъпа. Дребно проблемче, незначително, засягащо твърде малко хора. Той не писа възмутено в социалните мрежи, не го превърна в декларация за некадърност на общинарите. Написа писмо до общината, посочи мястото и проблема, и само седмица по-късно общината взе адекватни мерки. Всъщност, подобни случки не са рядкост.

И за да не спирам до кофите за боклук, които всъщност освен това редовно се почистват, ще обърна поглед към нещо голямо. Преди седмица българи, гостуващи на творчески фестивал в Тел Авив, останаха блокирани в столицата на Израел и преживяха кошмарни дни и нощи в бомбоубежища. Но бяха изведени оттам с активното съдействие на двама посланици и още куп помощници българи. Без драма, без късане на ризи, без натиск. Просто хората си свършиха работата.

Често съм била крайна в проследяването на негативните страни на българския „чип“. Не мога да отрека, че народопсихологията ни не е от блестящите, че геният на завистта има и български адрес, че имаме много трески за дялане. Но кой ли няма всъщност? Време е да се огледаме и от другата страна.

В България, въпреки растящия процент националисти, толерантността все още превъзхожда ксенофобията. Макар понякога да пламват страсти, които събуждат презрение – като страха от бежанците, пренебрежението към ромите, битовия расизъм и неразбирането на чужди култури – те най-често се проявяват, когато хората се усетят като част от тълпа, а не като индивиди. Личното отношение към „чуждите“ е като към гости, достатъчно е да видите как посрещат хора с различен цвят на кожата на някой селски събор.

Малко по-тежка е ситуацията с куиър хората, но това е най-вече поради липса на достатъчно информация и заради активна пропаганда от страна на „традиционалистите“. Българинът, макар дълго да се е задявал (злобничко) с хомосексуалните, допреди едно-две десетилетия не е изпитвал омраза и страх към тях. Много хора помнят колко толерантно беше отношението към хора като Георги Парцалев и Емил Димитров, чиято сексуална ориентация беше широко известна още докато бяха живи. Днес ненавистта към ЛГБТ хората е усилено и насила възпитавана от пропагандни клетки.

Има и още – въпреки новинарските твърдения, че се извършва поголовна сеч, българските гори са живи. Достатъчно е да преминете границата с Гърция, за да установите разликата. Хилави, ниски насаждения по хълмовете, липса на административни препятствия, когато трябва да бъде отрязано дърво в градска среда… В България това е невъзможно, случаите на злоупотреби са единични.

След кошмарното последно десетилетие на ХХ век, когато престъпността беше повсеместна, днес България всъщност е овладяла положението и уличната престъпност е намалена до минимум. Вечерните софийски улици са безопасни, джебчийството е пренебрежимо ниско в сравнение с големите градове на Европа, дори кражбите по домовете са намалели значително. В предупрежденията за туристи, които повечето европейски министерства публикуват, България неизменно е посочвана като безопасна държава. Е, отгледахме си „локали“, но пък нямаме неонацисти. Скинхедс остаряха и никой не ги замени.

Макар „традиционалистите“ да твърдят, че се отдалечаваме от корените си, всъщност не се сещам за друга държава в Европа, която толкова много да е свързана с фолклора си. Всеки българин знае какво е „Мистерия на българските гласове“, може да запее поне една народна песен и винаги ще разпознае българска шевица. И макар това да е присвоено от радетелите за „българщина“, които го довеждат до груби крайности и в крайна сметка го извращават, все още е живо пламъчето на родолюбието и трудно ще бъде угасено. Българската народна култура е здрава и трябва истински да се противопоставим на опита да бъде превърната в оръжие в една политическа и идеологическа битка. Хорото на площада пред Народния театър е провокация към хората с градска култура, но не самото хоро е виновно, че е употребено от хора, които не знаят как се демонстрира обич към родината.

България и българите никога не са изпитвали глад. Дори в най-страшни времена, когато в Европа и в целия свят е имало гладни и тежки години, тук, на нашата земя, е имало храна дори за най-бедните. Земята ни е богата и щедра към всички. И всеки българин пази връзката си с нея, дори когато само носталгично отглежда коренче чери домати, магданоз или мушкато на терасата си. Това ни е в кръвта.

Не е нужно дори да споменавам едно от най-хубавите български качества – умението да се наслаждаваме на живота извън работата и кариерата. Не е обичайно за българина да живее, за да работи. И макар да подозираме, че тази наша „ленивост“ е една от причините да сме бедни в сравнение с другите европейци, все пак не се отказваме от нея, защото тя придава цвят и вкус на живота.

Бедността ни също е особена, нетипична. Българинът нарича себе си беден, дори когато има достатъчно, за да живее. Най-често от страх да не урочаса късмета си, но и защото знае, че винаги може да постигне повече. А и се сравнява не с подобните нему, а с най-успелите. Това, което изглежда като липса на самочувствие, всъщност е самоувереност, че заслужаваме повече. Тук, разбира се, идва и кусурът – рядко си признаваме, че сами сме си виновни, че не сме го постигнали.

Българите наистина обичат България, дори когато са недоволни от нея. И затова я има след векове страдания, болка и изтриване от картата на света. Имаме традиция да се възраждаме и дори да се възвисяваме понякога. (Българското чудо на Възраждането в момента е присвоено от една партия и фактът, че сме го позволили, е един от кусурите ни.) И всъщност сме обичливи. Именно това е, което ни обединява.