Отхвърлен като „проект за няколко джендъра“? Запишете ме при тях

„Пина Бауш ми показа в рамките на 40 минути много повече за мъжете и жените, отколкото цялата останала история на киното.“ Цитирам режисьора Вим Вендерс в едно интервю от 2012 година по повод представянето на документалния му филм „Pina“, посветен на творчеството на тази изключителна танцьорка и хореографка, създателката на жанра „танцов театър“. В същия този разговор Вендерс разказва как след първото си докосване до работата ѝ стоял дълго в залата и неутешимо плакал – толкова дълбоко го развълнувало видяното на сцената.

Ние обаче, уважаеми сънародници, оказва се, скоро няма как и да се надяваме да преживеем на живо и у нас това, което световноизвестният режисьор е успял. Не за друго, ами защото единственият проект да видим „Tanztheater Wuppertal“ – компанията, създадена от самата Пина през 1973 година, която и днес, девет години след смъртта ѝ представя нейното изкуство – не вдъхна доверие на журито по проектни предложения „В последния момент“ към фондация „Пловдив 2019“. Както пише в решението, обосноваващо пълното отхвърляне на проекта „Танцовата компания на легендарната Пина Бауш за първи път в България“:

„Събитието е продължение на вече финансирания фестивал в годината на титлата. Колкото и да е интересно и привлекателно като възможност за постигане на високо качество на съдържанието, планирано по този начин, това предложение се възприема като опит за допълване на бюджета на вече финансирано събитие. БРОЙ ТОЧКИ: 14“.

Упс!

Чакайте, чакайте! Значи все пак уважаемото жури оценява като „привлекателно“ „високото съдържание“, което името на Пина Бауш и нейният танцов театър могат да дадат на инициативата „Пловдив – културна столица на Европа 2019“! Това, от което се притесняват неговите членове (или управителният съвет на фондацията, който дърпа конците и нашепва на ушенца) обаче е, че евентуалните отпуснати средства биха били „отклонени“, така да се каже, към вече финансирано събитие – безспорно седмицата на съвременния танц „ЕДНО денс уик“. Да нямам съмнение, че става дума точно за този традиционен ивент от календара на Пловдив, ми дава основание фактът, че и зад двата проекта стои една и съща структура – фордация „ЕДНО за култура и изкуство“. И че и в двете събития са предвидени да бъдат показани спектакли на хореографа Димитрис Папайоану – тази есен ще видим неговия „Великият укротител“ в рамките на „ЕДНО денс уик“, а в проекта на „Tanztheater Wuppertal“ щяхме да видим работата му „Откакто тя“, създадена в театъра, според традициите и с танцьорите на Пина Бауш.

В тази конфигурация от елементи и „трикове“ отхвърлянето на Пина Бауш „у наше село“ може да означава няколко неща – първо, че фондация „Пловдив 2019“ няма никакви механизми да следи как се разходват предоставените от нея средства, след като дори предполага схема „от левия джоб, та в десния“; второ, че явно не художествените критерии и обществената значимост на проекта са водещи при избора, а принципът „на тоя сме давали“; трето, липса на доверие в почтеността на кандидати, с които вече от години си в работни взаимоотношения и четвърто… ами четвъртото е най-страшното. Защото то следва да е свързано с типичния български комплекс на „овластената посредственост“, която няма пък да допусне някоя си Пина Бауш на родна сцена, ако ще и целият свят да ѝ е почитател! Ей така, на! За сметка на това обаче ще напълни дните на пловдивското културно европейско присъствие 2019 с всякакви локално-балкански проекти и инициативи, задръстени от пафти, черги, китки, гайди и мащабни хорА и тук-таме някой етно джаз вопъл за разкош. Не, че е лошо, ама аман! Без да съдя и противопоставям нито един от оценените като достойни артистични предложения, не мога да не се възмутя от общия дух на това, което в крайна сметка ще се представя за културна програма поне от проектите, наречени „В последния момент“. Та то, извинете ме, прилича на училищен концерт, не на трансгранична селекция, която събира в едно местно и световно изкуство! В нея няма световен мащаб, тя бегло излиза на няколко крачки отвъд Калотина! За кой ли път ще си се възхищаваме вътрешно и по съседски, гордо вдигнали нос над света и Европа, към които георграфски принадлежим. И ще принудим любопитната към световното изкуство българска публика отново да не гледа на своя територия събитие от гигантски мащаб.

Както се чу иззад кулисите на въпросното разглеждане на проекти, един от аргументите на член на управителният съвет на фондацията да оцени театъра на Пина Бауш като недостоен за културната столица Пловдив, бил, че това е „проект за няколко джендъра“… Трите точки са, за да изразят безмълвието, което обзема иначе разговорливата ми персона при толкова зашеметителна, родолюбива, културна, интелигентна и пазеща традиционните български ценности причина! Няма да коментирам думите, защото те все още се носят като слух. Но мога само открито да се запиша сред тия „няколко джендъра“, на които Бауш им е интересна. И които, също като Вендърс, биха искали тук, у дома да поплачат от естетическо въодушевление в салона след края на спектакъла на трупата ѝ.

Въпреки конкретния повод, който ме накара да изразя с думи това свое възмущение от поредната българска „компетентност“, не адвокатствам нито на Пина Бауш (боже опази, тя си остава толкова голяма, че няма нужда от никакви пледоарии), нито на фондацията, предложила проекта. Адвокатствам обаче на отварянето ни към света, на отпушването на културните граници, на влагането на средства в опустошителни със силата на посланията си и естетическата си стойност културни събития и факти, които най-сетне да станат част и от българската среда. Няма да спра да защитавам тезата, че културата и изкуството са най-добрият начин да правиш политика, защото те въздействат на емоционално ниво. А чувството, както знаем, не можеш да изтриеш и не можеш да забравиш.

Изкуството е за свободния човек и неговия дух, който ще продължава да обича корените и традициите си, но няма да ги слага като единица мярка за културна стойност изобщо. Големите творци затова са безсмъртни, защото, за разлика от дребните духом, те не вярват, че „от Витоша по-високо нема“ и „от Искъро по-длибоко нема“, вярват, че просто граници няма. Те дръзват! Пък дръзналите, както знаем от историята, са опасни за всякакъв тип наложена несвобода, особено пък за политическата такава.

Не ви смигам тайно, за да ви подам някакво скрито значение на тези свои думи – не ме е страх съвсем директно да попитам защо и кой решава у нас да не се толерира показването и присъствието на световни съвременни творци? По какви критерии във всеки пореден конкурс за построяването на значима обществена сграда например най-подходящ според съответното жури винаги се оказва някой клет роден творчески колектив, вместо световноизвестен архитект? Как така все в нашите музеи най-силният експонат е запуснатата пустота? Защо нищо никога не се случва в „Квадрат 500“ например и как така това е вероятно единствената национална галерия в света, която може да се „похвали“ с минимален брой посетители на година? Защо оставихме културтрегерите ни да тънат в кожените кресла на постовете си и да ползват позициите си, за да си организират личните професионални дела? Къде ни е експерименталното изкуство, какво стана с артистите от 90-те, които правеха пърформанси, как така най-добрите от тях са или в реална, или във вътрешна емиграция? И онзи аргумент на човечето от управителния съвет (дано му разбера скоро името, та да го предавам на поколенията като символ на черна дупка в културния ни пейзаж), че от това се интересуват няколко джендъра, не е ли стопроцентова проява на културен талибанизъм?! Защото, ако я караме в този дух, може да върнат НДК-то на търговията с гащи и чорапи, а по опустелите площади с розово-жълти пльокащи плочки денонощно да се вият хорА от вцепенени от национализъм граждани с тотално затъпено чувство и дори агресия към всичко различно от неравноделния ритъм.

„Не се интересувам как хората се движат, а какво ги движи.“

Това сигурно е една от най-често цитираните мисли на Пина Бауш. Аз пък няма да спра да се интересувам какво точно задвижи хората от уважаемото жури на фондация „Пловдив 2019“ да не включат сред избраните проекти единствения, който излиза извън географската и духовна карта на Балканите. Познавам като имена една част от членовете на въпросното жури и поне в техния вкус нямам съмнения. Тогава какво?

Или май-по-точният въпрос отново остава ОНЗИ – тогава КОЙ?