Поетът Гриша Трифонов си отиде на 60 години след тежко боледуване, съобщи БНР. Водещ на телевизионното предаване за поети и музика „От трета страна“ и основоположник на ежегодните „Поетични струни“ в Харманли, той бе известен и като Поета с китара.
Гриша Трифонов е автор на шест книги, поезия и проза – „Докато проговори камъкът“ (1987), „Градовете, където не сме“ (1999), „Съботни мемоари“ (2000), „Есени“ (2001), „По есенните улици на лятото“ (2005) и „Югоизточната порта“ (2009).
През годините е печелил литературните награди „Южна пролет“, „Георги Братанов“, „Изворът на Белоногата“, „Златен ланец“. В музиката е автор и изпълнител на песни по стихове на български поети. През 2006 г. излезе и негов албум – „Главната улица“.
„Площад Славейков“ изказва съболезнования към близките и приятелите на Гриша Трифонов. Почивай в мир, Поете!
Да почетем паметта му чрез стиховете му:
Всяка самота ме стяга в раменете
Живях с години до прозореца.
През него виждах
тъмните върби край къщата,
нататък пътя през полето –
към реката,
която просто идва и си тръгва,
оставяйки ми бряг, вода и мост.
И тъмнината оттатък моста.
Така живях.
А самотата
пристигаше отнейде всяка вечер,
изтриваше краката си и влизаше
при мене, в стаята с прозореца.
Допиваше ми виното, допушваше
последната цигара
и ми казваше:
„Заспивай вече.
Няма страшно, тук съм!“
Прозорец беше всичко.
И върби.
И бряг.
И мост към тъмнината.
Ала веднъж ми рече самотата:
„Омръзнахте ми всичките! До смърт!
Ако не дойда утре –
кой си ти, какво си?“
Прозорецът е същият.
И аз.
Реката все така пристига и си тръгва.
Но чувам – самотата вие като пес
пред портите ми, заковани с глухи гвоздеи.
За нещо моли, стене, настоява…
Мълча
и си допивам виното,
допушвам сам последната цигара.
И виждам:
няма самота,
която да ми е по мярка.
Какво си казваме
на чаша вино с гробаря
и общинския кучкар
Когато,
казва ми кучкарят,
уличните кучета
сдадат общинските табелки от ушите си
и се усмихнат за последно в тъмното,
от рижите им козини изчезват
бълхи и други –
все безсмъртни –
паразити.
Понеже е дошъл студът.
Освен че са безсмъртни, те остават
без дом
подслон,
приют,
без топла къща.
И аз не мисля кучетата вече,
мисля паразитите –
в чии тела ще се заселят,
къде са жълтите табелки на живота им,
къде е топлината.
Те къде са?
Така е, отговаря му гробарят.
Аз пък, щом затрупам
със пръст и пръсти
най-последното отечество,
дочувам как напускат
изстиналата памет
страховете на човека
и се понасят в бяг
по улиците на живота.
И не помислям за мъртвеца вече –
той е окончателен,
за страховете мисля аз.
И се страхувам.
За тях
и за живота им насетне.
И млъкват двамата.
И аз мълча.
Но си припомням:
виждал съм ги тия страхове –
как се укриват в сенките и дебнат
случайни минувачи посред нощ;
и как се плашат
по-малките от по-големи страхове;
как – жълти – две по две
се топлят детски страхчета…
И как на всичките очите са големи.
Припомням си как се събуждат:
с агорафобия – водачът на тълпите,
с клаустрофобия – миньорът,
с аерофобия –
водачът на алпийски експедиции.
И не разбират откъде им е дошло.
Тогава казвам на кучкаря и гробаря:
„Най-страшни са бездомните ни страхове.”
А може би – бездомните ни ярости?
А може би
бездомната ни радост.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение