Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Откровено за Георги Бърдаров

„Аз още броя дните“, спечелил първото писателско риалити „Ръкописът“ – добър роман, но неизпипан

Романът „Аз още броя дните“ на Георги Бърдаров спечели първото писателско риалити в България – „Ръкописът“. Снимка: Емил Георгиев - Откровено за Георги Бърдаров

Романът „Аз още броя дните“ на Георги Бърдаров спечели първото писателско риалити в България – „Ръкописът“. Снимка: Емил Георгиев

Простете ми предварително, че ще се отнеса с не особено голям респект към една „свещена крава“. Прочетох за половин ден чакания роман „Аз още броя дните“ на Георги Бърдаров. Бях настървена да видя как изглежда точно тази книга, за която ме подготвяха с еднакво въодушевление телевизионният екран и социалните мрежи. Предварително я бяха превърнали в събитие, което си заслужава чакането.

Ще бъда откровена. Започвам от хубавото.

Бърдаров има талант на разказвач. Знае кое хваща за гърлото и се опитва да го даде на читателя си. Това си личеше още в „Петата ракия“ – разказа, завладял интернет пред няколко години. За съжаление, разказът от мрежата ми хареса много повече от романа. Формата му, ясната цел и добре формулираното послание подсказваха наличие на разказвачески и писателски умения, които в книгата не изглеждат съвсем същите.

Вината за това не е в липсата на талант у Бърдаров, а по-скоро в липсата на работа върху романа, на екипна работа.

burdarov2Структурата на „Още броя дните“ е особена – две сюжетни линии, които накрая се преплитат, и документална част. Интервютата, съставляващи документалните извори, са най-силното в тази книга, а тя има претенциите да е роман, а не документалистика. Изключителни интервюта, потресаващи. Защото са стегнати. Когато ги четеш, забравяш, че и те са художествена измислица – по-скоро вярваш на автора, който твърди, че ги е чул в музея или ги е взел лично.

Не мога да се отърва от усещането, че ако романът беше изграден само от такива интервюта – документални или фикционални – и ако сюжетната линия беше вплетена в тях, той щеше да спечели от това. Тяхната драматична експресивност щеше да е само от полза за иначе вече клишираната история за трагична любов.

В основната сюжетна линия – любовта между Давор и Айда – ми липсват много неща. На първо място проникновеност. Идеята е да се внуши колко дълбока е тази любов. Е, това не става с гола патетика. Плъзнал се е по повърхността, наблегнал е на религиозните различия, за да впечатли читателя. От това любовната история губи, съответно изчезва и емоцията. На мен, като претръпнала от четене на любовни истории, които се различават често само по имената и обстоятелствата, не ми беше достатъчно да знам, че двамата са се харесали от детската градина. Нито че са се преборили със семействата си, за да бъдат заедно. Дори този толкова съществен елемент от психологическата подплата на книгата звучи претупано – родителите на момичето, мюсюлманите, са щрихирани бегло. Не е ясно какво ги води, дори не е ясно какво мислят. А без да поставиш героите си в истински родов контекст, няма как да обосновеш онова, което ги движи.

Втората сюжетна линия – с преводача, който развежда писателя из Сараево – има огромен потенциал, който се разкрива на финала. Зоран, сараевският пияница-интелигент, разказва на писателя истории, всяка от които е по-драматична от любовта между Давор и Айда. Сцената с лудия, който спасява 101 живота и най-големият му страх е детето му да не е лудо като него самия, е брилянтна. Но е бегла, бърза, скатана между другото. Използвана е, за да се направи сюжетна връзка с другата линия на разказа – лудият се жени за момичето, което е изнасилено пред очите на Давор и Айда. Но изглежда изкуствено – особено, когато всичко се дозавърже на финала. Разваля ефекта от интересното развитие.

Факт са и заемките – един от второстепенните герои в книгата се държи точно като Роберто Бенини в „Животът е прекрасен“.

Интересна е развръзката на самия финал, но нищо, нищо в романа преди това не подсказва този драматизъм при преплитането на двете сюжетни посоки.

Езикът е неравномерен – от грубо стакато с накъсани изречения преминава в дълги обяснения. Ако бяха на подходящите места, щеше може би да е ок. Ама не са. Намирам това за грешка повече на редактора, отколкото на автора. Редакторът е пропуснал и много повторения, тромави и неугледни изречения като:

„Лекцията им беше от единайсет, но всъщност не се знаеше дали ще имат лекция, защото от няколко дни Сараево се тресеше като земетресението в Скопие.“

Спрях и трудно продължих след изречението:

„Изведнъж се почувствах като Гаврош, който обикаля кебапчийниците и попива само с ноздри апетитния аромат!“

В абзаца става дума за билети за Олимпиадата! Опитах се да си представя кебапчийниците в революционен Париж. Не успях.

И нещо, което лично мен ме боде в очите винаги, при всяка книга. Обичам да чета в ясна времева и обстоятелствена рамка. В главата ми се подреждат години и обстоятелства, които са важни за сюжета. И когато авторът ме подведе, като ги омеси, се дразня много. Има разминаване в годините – главните герои са родени през 1968-а, абитуриентският им бал е през 1988-а – когато са по на 20. Още в началото на книгата Бърдаров подчертава годината 1988 – тогава според него Давор и Айда се връщат от ученическа бригада с класа си! Дори се целуват неловко, почти като при първа целувка. Впоследствие става ясно, че те отдавна са заедно – още от 16-годишни, когато правят любов за пръв път в дома на баба му. Давор заминава в казарма през 1987-а, но Бърдаров подчертава, че абитуриентският им бал е на 19 май 1988. Излиза, че още не е завършил училище, когато е отбивал войниклък. Родителите на момчето се запознават явно след като са го родили – на 25-годишнината от създаването на СФРЮ, която според най-благоприятните изчисления е през същата 1968 г., в която той е роден. Ама те стават гаджета чак през пролетта на следващата.

Недомислиците не са малко. Примерно, коледните подаръци в Сърбия преди войната. И до днес Коледа в Сърбия не е празникът, на който се подаряват подаръци. Нова година е. Точно както при повечето православни народи, Коледа там се празнува на 6 януари и е строго религиозен, а не светски празник като у нас.

Кашата става пълна, а раздразнението – трудно преодолимо, когато осъзнаеш, че песента на Неда Украден „Сарайево“, която е лайтмотив на романа, и която героите слушат отпреди войната, още в училище и по време на абитуриентския си бал през 1988 г., всъщност е написана чак през 1993-а, по време на блокадата. И това става ясно много лесно – ако човек си пусне песента, както направих аз, за да чете с подходящ саундтрак.

Да завърша с хубаво все пак.

Бърдаров е написал добър роман, вълнуващ и експресивен. Въпреки някои проблеми, това е една от хубавите български книги. Би могла да бъде и по-добра. Истински се надявам следващият му роман да е по-професионално изпипан.

Когато говорих с приятели за книгата, ме помолиха да кажа поне още едно хубаво нещо за нея. Е, казвам го. В цялата книга няма нито една правописна грешка.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg