Отмъщението на будителите

Честит Ден на народните будители! Ние, студентите, избрахме да го отпразнуваме по най-добрия възможен начин – събудихме се! Събудете се и вие! Общият ни дом има нужда от нашите общи усилия. Налага се не просто всички да се отърсим от дълбок сън, а и да вложим огромни усилия, за да си върнем България.

Помните ли 1 ноември преди една година?

Тогава не беше Архангелова Задушница. Днешните напъни за раждане на правителство бяха в неясното бъдеще, а София осъмна тъжно-мъглява с едно цветно петно – големи картонени правоъгълници в червено, синьо, зелено. И надписи върху тях: Христо Ботев „Борба“, Иван Вазов – „Немили-недраги“, Паисий Хилендарски – „История славянобългарска“, Христо Смирненски „Ний“, Никола Вапцаров „Вяра“, Захари Стоянов „Записки по българските въстания“, Димитър Талев „Железният светилник“, Георги Господинов „Невидимите кризи“, Милен Русков „Възвишение“, Гео Милев „Септември“, Димитър Димов „Тютюн“, Симеон Радев „Строителите на съвременна България“. Дванайсет автори, дванайсет заглавия на книги. Дванайсет апостоли на трудното българско събуждане. Десет от тях в минало време, двама – живи наши сънародници. Няма обаче да се занимаваме с Русков и Господинов сега, защото знаем на какъв хал са. Единият е потънал във величието на възвишението си, а другият – след като миналото лято танцува на площада – сега преживява видима криза на надеждата си, че истинската промяна е възможна. Няма да говорим и за личности като режисьорите Явор Гърдев, Александър Морфов, Стефан Москов – каквото имаха – казаха го. Обикновено го правят покрай премиерите си. Студентите сякаш също не са на дневен ред – те оставиха щитовете и потънаха в лекции и амбиции да са другаде.

По-важно е какво се случва с другите будители – тези, които не са на една страница, а на едно дете разстояние от нас. Преди година учителите бяха 127 125. Бройката впечатлява, но само на фона на числеността на българската войска с нейните 37 100 души постоянен щатен състав. Истината е, че БГ учителят е изчезващ вид, но за него няма място в Червената книга. А до две-три години стохилядната преподавателска армия ще е стопена като първия сняг, но не под лъчите на науката-слънце, а заради прозаични житейски събития като излизане в пенсия. Тогава сегашната криза на духа, която определяме като Дъното, ще ни се струва истинско Възвишение.

Не, че няма да се намери кой да учи децата ни. Рада Госпожина може да остане само на книга, но БГ-реалността предлага други възможности – като новоизлюпената депутатка Анна Баракова, за която определението „просто учителка“ е обида.

Когато се пенсионира старата гвардия, ще се освободи място за всякакви екземпляри на Дарвиновата еволюция. Ще има ли обаче критична маса със съзнание за мисия? Съмнително. Няма я и сега. Защото учителят-будител е унижаван и оскърбяван от цялата нация. Нищо, че от няколко месеца му вдигнаха заплатата. Младите учители получиха с трийсет лева повече и минималната им заплата стигна 530 лв., а останалите педагози се радват на + 20 лв. Впечатляващо, нали? Справка във фишовете сочи, че „старши“ учител взима 555 лв, „главен“ – 590, директор – 680.

Помните ли последната голяма учителска стачка?

Беше преди седем години и оттогава остана крилата фраза „Дай да разваляме седенката“, казана от един финансов на един образователен министър. По-късно финансовият министър стана премиер, срещу чието правителство протестите не спряха. Образователният министър пък закичи на ревера си табелка „реформатор“. Но и тях няма да ги мислим…

По-важно е да помислим за обидата, която ние – целокупният български народ, както ни наричат политиците, нанесохме на учителите си. Колцина от нас ги подкрепиха при първото им осмеляване – да излязат на стачка? Вярно е, не хвърлихме камък, просто останахме равнодушни. Не скандирахме, не затваряхме улици, не надувахме свирки. Тази кауза си заслужаваше, но ние я подминахме, недоволни като цяло от БГ образованието.

Учителите обаче не ни останаха длъжни. Знаете ли какво е отмъщението им? Няма да го намерите в бележника на детето си, а в душата му. Там ще прочетете присъдата „безразличие“. Така се подписва оскърбеният даскал и обрича душманите си цял живот да останат в масовката. Да бъдат статистика. Овце. Обикновен електорат.

Детето ви отговаря на класния си, той търси съдействие от вас и не го получава? Или пък го замервате го с арогантността на парвеню? Учителят е научен да замълчи. Днес няма да поправи, когато хлапето ви се размека – знаеме, учиме, можеме. Утре няма да му обясни разликата между Панчо Владигеров и Златю Бояджиев. Вдруги ден няма да сподели за стъкления поглед или че пафка цигари, чиято миризма е някак по-остра от тази на тютюна. На учителя няма да му пука, той е сложил вашето дете в масовката. Отписал го е така, както вие отписахте него.

Моето, твоето, нашето равнодушие прати Анна Баракова в школото да изсипва знания на децата ни. Не се подигравайте, докато превъртате клипчето с „онова“ интервю в нета. Молете се! Защото Анна Баракова е будителят, захапал сънната ви артерия.