Отмъщението на подземния човек. За желанието на Путин

Путин е мрачен антигерой на Достоевски, казва в статията си, публикувана в „Север. Реалии“ (прокси сайт на „Свободна Европа“ в Русия) Сергей Медведев. Той е един от най-видните руски хуманитаристи, историк и политолог. Роден в Москва, учил е в Московския държавен университет, в Карловия университет в Прага и в Колумбийския университет в Ню Йорк. В продължение на 30 години е изследовател и преподавател в Русия, Германия, Италия и Финландия.

Журналистическата му работа не спира и днес. Той е водещ на видеопрограмата „Археология. Минало“ към руската секция на „Свободна Европа“, бил е водещ на исторически програми в тв каналите „Култура“ и „Дожд“. През 2020 г. Медведев спечели книжната награда „Пушкин“ за книгата си „Завръщането на руския Левиатан“. Книгата е високо оценена в САЩ и Обединеното кралство.

Предлагаме ви пълния текст на статията.

В Русия бият тревога: страната е попаднала в „кенсъл културата“! Сега уж искали да забранят на Запад цялата руска култура наведнъж: пиесите на Чехов, музиката на Чайковски, романите на Толстой. Особено бе възмутена патриотичната общественост от отмяната в Миланския университет на курса на италианския писател Паоло Нори за Достоевски, по този повод в Москва дори се появиха пропагандни билбордове.

Но ако ще се разсъждава за съдбата на руската култура, то не по-маловажна е другата страна на въпроса: в каква степен тя е отговорна за целия този ад, геноцид и терор, който се сътворява днес в Украйна от името на „руския свят“? Това не е напразен интерес, защото именно с историческо-културни предпоставки ръковдството на Русия оправдава войната против „братския народ“.

Преди половин век подобен въпрос си задаваше Милан Кундера. След съветското нахлуване в Чехословакия през 1968 г. писателят остава без работа и познат театрален режисьор му предлага да напише сценична версия на романа на Достоевски „Идиот“. Кундера препрочита романа и се отказва.

„Даже да ми се наложи да гладувам, не бих могъл да се захвана с тази работа. Светът на Достоевски с неговите безбрежни жестове, мътни дълбини и агресивна сантименталност ме отблъсква“, пише той много години по-късно в есето си „Предисловие към вариация“.

Като пример писателят привежда разговора на една пражка улица със съветски офицер, който обяснявал вкарването на танковете с аргумента „ние ви обичаме“ и „искаме да ви спасим от вас самите“. Кундера признава, че е уморен от тъмните дълбини на руското подсъзнание и жадува простичък, ясен европейски рационализъм като в романите на Дени Дидро.

Историята се повтаря и днес също рационалната логика е безсилна да обясни руското нахлуване в Украйна, опровергаващо всички съображения на здравия разум, стратегическия разчет и икономическия интерес – именно затова мнозина до последната сутрин, до първите ракетни удари не вярваха във възможността да започне война. И по същия начин като през 1968-а пропагандистите говорят за „спасяване“ на окупираната страна от „нацизма“. И тук отново, за да се разберат изворите на тази война, е нужен Достоевски: този път не „Идиот“, а „Записки от подземието“, написано през 1864 г., преди „великото петокнижие“ на големите му романи.

В тази програмна повест, която Набоков нарича „квинтесенция на достоевщината“ и която е повлияла на цялата европейска философия от Ницще и Шелер до Сартр и Камю, писателят извежда новия типаж от епохата на късния модернизъм – на ресентиментния (злопаметен, озлобен – бел. ред.) невротик, обиден на света и мечтаещ за отмъщение. Ниският на ръст и невзрачен чиновник, пенсиониран и живеещ самотно в Петербург, пази в душата си детските си травми (отхвърляне, липса на приятели) и негодуванията на зрелостта (сблъсъка в кръчмата с едрия офицер, отместил го с рамо, без да го забележи) и създава своя подземна философия, основана на ирационалната свобода на волята („желанието“). В този екзистенциален порив героят на повестта отрича всички проекти на човешкото благоденствие и рационално устройство на света, въплътени за него в „Кристалния дворец“ (огромен изложбен павилион, построен в лондонския Хайд парк за Световното изложение през 1851 г. и поразил въображението на съвременниците си) и мечтае някога да го разруши.

„Подземният човек“ става един от ключовите образи на Достоевски, негови черти откриваме у Расколников и Свидригайлов, у лакея Смердяков и у терориста Петруша Верховенски. Макс Шелер, позовавайки се на Достоевски, говори за „заразената със ресентимент руска душа“. Повтаря го Розанов, който пише за „подземния човек“ като за ключов руски типаж. Русия днес има своя „подземен човек“, дълбоко уязвен персонаж, невротик-аутист, който подхранва негодуванието си срещу околния свят. Не случайно той е родом от Петербург, дете на безпътните дворове и изгорените земи. Може да си припомним с какво упоение „подземният човек“ на Достоевски разказва на Лиза как на Волково гробище току-що изкопаните гробове се запълват с вода… Това е президентът на Русия Владимир Путин, който вече трета година изкарва в подземие – първо две години Ковид епидемия, от която той се криеше в бункера и се предпазваше от приближените си лица с най-строга карантина и поддържаше гротескна социална дистанция на пресконференции и срещи. А сега вече втори месец от войната той, според слуховете, прекарва в ядрено бомбоубежище някъде отвъд Урал.

Поведението на Путин – това е същата тази ненавист на „подземния човек“ към Кристалния дворец, циничният нихилизъм на човека, който не вярва в алтруизма и общото благо.

Войната на Путин срещу Украйна (а след историософските му статии и украинофобските му заявления от последните седмици няма съмнение, че това е негов персонален проект, несъгласуван дори с най-близките му съратници) е плод на възпалено въображение и стара неприязън: така бившият съпруг ревнува захвърлилата го жена, и пиян, вандалства нощем пред вратата ѝ. Но Украйна е само повод. Ненавистта на Путин е много по-мащабна: той връчва на целия Запад сметката за това, което на него му изглежда игнориране на Русия („Нас никой не ни чуваше… чуйте ни сега“, каза той на презентацията на нови образци на ядрено оръжие през 2018 г.), високомерие и цивилизационно превъзходство.

„Бункерният човек“ отправя предизвикателство към целия съвременен световен ред. Не по-малко от десетина година това е идея фикс на путинските идеолози – от чудаци като Глазьов и Делягин до външно благопристойните Валдайски клуб и Съвет по външна и отбранителна политика. Те твърдяха, че световният ред начело със САЩ и Запада е отслабен и прогнил, че Русия е длъжна да поеме ролята на негов окончателен разрушител, за да може върху руините му да възникне „многополярен свят“, в който тя да заеме достойно място. До този момент Русия трябва да бъде генератор на ентропия, да „експортира хаос“ по формулата на Владислав Сурков, да задълбочава противоречията между държави и култури. Това е самоубийственото поведение на същия този „подземен човек“, който иска да разруши Кристалния дворец и да „поживее според глупавата си воля“, като превърне комплекса си за малоценност в Херостратов комплекс и разпали световен пожар.

Войната в Украйна се вписва в това като етап в разрушаването на нормите, правилата и институциите. Тя трябваше да покаже нищожността на НАТО, ЕС, ОБСЕ, трансатлантическото партньорство пред лицето на руското нападение, неспособността на Запада да застане в единен фронт. И дори провалът на блицкрига и неочакваното за Кремъл ниво на санкциите не отслабват мрачната решимост да се доразруши старият свят, а по-скоро я задълбочават: хора, запознати със ситуацията по върховете говорят, че там сега са в еуфория от „историческия момент“, от глобалния разпад на институции, правила и норми, от погубващото карамазовско „всичко е позволено“. Като разрушава съседна страна, а собствената си лишава от бъдеще, „подземният човек“ с ядрено копче застрашава сега да унищожи целия свят.

А този курс за Достоевски след разразилия се скандал на следващия ден бе върнат в учебната програма на Миланския университет. Никой на Запад не смята да отменя руската култура, която сега методично отменя сама себе си.