„Отрова за мишки“, атлет сред дебелаци в киното

Сравнен с повечето нови български филми, „Отрова за мишки” е като атлет до дебелаци. Сюжетът му е скелет, върху който личи всяка връзка. Репликите му са кости без грам мазнина. Екшънът – опънат до скъсване мускул. Вместо обичайните актьорски мании, режисьорски травми и сценарни полюции, върви ясен, динамичен, интелигентен разказ. Без претенции, без патос, без сюрреализъм, без катарзис.

Главните герои са шепа момчета, осъдени за дребни кражби преди 1989-а. През соца те усъвършенстват ловкостта си в Трудово-възпитателно училище. През демокрацията прилагат уменията си на практика. Сръчните им ръце маркират прехода. Докато петолъчката тържествено слиза от Партийния дом, четиримата тарашат бижутерии. Докато по площадите плющят знамена, въртят тъмен бизнес с байраци. Докато озверелият от глад народ се бие по опашките, отмъкват цистерни с гориво. Бягащите им крака задават ритъма на лека, жизнерадостна мелодия, която постепенно преминава в пиеса за виолончело.

Сега, някой да не се обърка от това виолончело. „Отрова за мишки” не е класика за прехода, пъхната в тежка, златна рамка. По-скоро е весела карикатура. През щрихите й виждаш голямата картина. През скеча схващаш цялата история. През лафовете чуваш боботенето на ъндърграунда. През конкретиката се изтърколваш в абсурда. През комедията падаш по задник в трагедията.

Създателите на филма (режисьорът Константин Буров, сценаристът Венцислав Василев и вече покойният продуцент Андрей Алтъпармаков), познават в детайли родните клишета. Разбъркват ги така, че да ти стане и адски смешно, и тъжно. Съживяват ги с бърз, модерен визуален език. Правят „Вчера” за възпитаниците на улицата. „Дзифт” за затворниците на прехода. „Под прикритие” за начинаещи.

Дискретно намекват в какво сме се превърнали през годините. В циници, убедени, че всичко на този свят може да се гепи – богатството, любовта, свободата, щастието. Единствената ни грижа е бързо да гребем с ръкавите, защото хубавите неща не стигат за всички. Както отбелязва главатарят на бандата, притеснен от конкуренцията на новото време: „Сега вече е демокрация. И нема да крадем само ние.”

Разбира се, не всичко на екрана е съвършено. Понякога актьорите – масово непознати, готини момчета, леко декламират, но въпреки това ги харесваш искрено. От време на време сюжетът се къса като в клип и се налага да го доизградиш. Но дори това не е особен проблем.

Защото мнозина нямат нищо против да си донарисуват втори план, вместо режисьорът да ми го сервира, нито пък да се потрудят и да изровят сами метафорите. Да, зрителят също умее да прави кино. С въображението си. А ние, родените по тези ширини, можем да четем между редовете. Дори между релсите. Затова разбираме, че когато влакът с „корекомски” стоки минава през социалистическа България, той едновременно пресича инфантилните фантазии за лесен живот на цяло поколение, цепи напряко през морала и гази човешки съдби.

„Отрова за мишки” е по кината от 17 октомври.