Отровени от информация. И облагородени

Отварям пак нещо… там – знаете как става в наше време – щрак, отваряш някъде, нещо…, някой сайт, някоя телевизия, някой буркан с храна за котки – и те връхлита новина.

Ако има нещо, с което сме отровени в наше време, това е голямото количество информация, която не е за нас. Тук не става въпрос за прекрасните думи на Т.С. Елиът „Част от насладата, която изпитваме от голямата поезия, се дължи на това, че дочуваме слова, предназначени не за нас…“ Тук става въпрос за прозата на една интоксикация. С думи, факти, истории, идеи, мисли, кървави събития, ужасни зверства – които не са част от нашия живот.

Но наистина ли не ни е необходима тая информация, наистина ли не е част от Нашия Живот? И коя информация всъщност ни е необходима? И всъщност – не е ли наш осъзнат (или поне полуосъзнат), личен избор това – да се отравяме с напълно излишна и вредна за нас информация?

Сега ще се опитам да формулирам кое е излишно и кое – не. Знам, че моята формулировка няма да е „вярна“; че ще се намерят веднага критици, които ще я опровергаят… Но знам също, че каквато и теза да се изкаже – винаги има възможност да се каже и противоположната. И да се намерят за нея достатъчно доказателства.

Та аз ще кажа, че ние сме отровени от информация, която въобще не ни е нужна. Вредна е за нас. Отровна е за нас. Противна и съблазнителна е за нас. Като лайно. Вие гневно ще възразите (най-вероятно – защото сте сковани от предразсъдъци): как така съблазнителна като лайно? А аз ще ви кажа, че у човека има дълбоко заложен рефлекс на парадоксално привличане към това, което е най-отвратително. Всеки, който е достатъчно честен, би си признал – поне пред себе си – че когато види нещо отвратително – изпитва срамно и мъчително, отблъскващо дори за самия него, моментно желание да посегне, да вземе, да погледа още малко или дори да вкуси отвратителното нещо.

Виждаме катастрофи и неволно ги зяпаме и изтръпваме все повече и повече. Боли ни зъб и ние го ръчкаме с остра клечка, а понякога взимаме и пирон. Медиите ни заливат с чудовищна и мъчителна за нас информация, а ние се снабдяваме с още и още канали и технически средства, по които медиите да ни доставят още и още отрова. Да, това е типичен парадоксален механизъм.

Ето я и моята формулировка: Тази информация, която медиите ни поднасят, не ни е нужна, защото не е свързана с битието ни. А с едно абстрактно свръхбитие, което ние сме били приучени (насилствено, общо взето) още от малки да приемаме като свое истинско битие. С доста усилия са ни научили да живеем с мисъл, че сме Част от Света! А не просто хора в домовете и градините си.

А човекът, който живее не Просто в Дома и Градината си, а в Целия Свят, е същество, толкова неуверено, тревожно, смазано от чувството за липса на контрол (Та как, Господи, се контролира Цял Свят?!), че трябва само да се появи някой ловък Манипулатор и да го накара да върви накъдето той (Манипулаторът) поиска. И да прави каквото той (Манипулаторът) му каже.

И Манипулаторът, естествено, винаги стои някъде наоколо.

Ние седим, отровени от информация от целия свят. И тя ни доказва, че нищо, нищо, нищо никога никога никога не зависи от нас. Падат правителства в Източен Тимор, изригват вулкани в Гренландия, умират малки невинни деца и делфини в Папуа-Нова Гвинея. Ние стоим – отчаяни и разтреперани от безсилие. А скоро ставаме и безразлични.

И тогава вече могат да ни водят накъдето поискат. Това е синдромът на човека, неживеещ в Дома и Градината си, а в Измисления Свят на Глобалните Медии. Той – този Свят – наистина е изграден от действителни парченца. Но и чудовището на Франкенщайн е изградено (съшито) от парченца от трупове на истински хора.

Ние живеем уплашени и отровени, защото не живеем с цветята на двора си, а с ужаса от цветята-мутанти, създадени чрез тайнствени генетични експерименти от учените-параноици на Монсанто. За които са ни казали отнякъде. Отнякъде ни е фраснала и тази новина без да усетим, без да я искаме и без да се нуждаем от нея.

И аз така – без да ща – попивам.

Но понякога – о, и в най-ужасната болест има толкова сладки мигове! – понякога сред отровните новини има и такива, които ни водят в други градини. И така, аз прочетох, че Джони Мичъл претърпяла някакъв инцидент преди няколко дни. Неприятно. Но странно за мен беше, че възхваляваха жена-музикант, която аз въобще не знаех! Не че не я бях чувал, но не знаех нищо за нея. Неприятна, ненужна за мен новина. Една далечна и непозната за мен жена, па макар и голям музикант (така се казваше в новината), се беше разболяла тежко и беше загубила гласа си.

Боже, защо ли трябва да знам И това? – казах си в миг.

Не ми ли стига всичко Останало?

Може би – за да съм част от света? – така си казах и се подсмихнах.

Аз съм старо, скептично куче. Именно тоя мит – за Частта от света, която е редно да сме – е инструментът, с който ни побъркват! По-възрастните сред нас помнят лекциите за Международното положение, с което пълнеха измъчените глави на всички нас по времето на социализма. Защо ли бяха толкова важни те? Пак по същата причина, естествено. Трябва да изведеш един човек от мястото, където има власт и което контролира поне донякъде (Домът и Градината), и да го запокитиш всред неуправляеми абстракции като Целия Свят и Международните Положения – за да го направиш слаб, объркан и тревожен. И годен за манипулация.

Защо ли да знам за милата Джони Мичъл? Че е получила някаква аневризма? За да съм световен, културен човек? Глупости – знаех, че това няма да ме направи космополит, няма да ме превърне в жива частица от света. А само ще ме направи по-нещастен и пълен с чувство за смърт и безсилие.

Но аз направих нещо друго. Взех и отворих куп записи на Джони Мичъл – намерих ги в свещения ютюб. Това вече е друго. Аз използвах новината не за да се почувствам слаб и безпомощен. А за да изсмуча максимално удоволствие, ценност и смисъл.

А смисъл и радост – вече знам – са едно и също.

Слушах и слушах тази жена-музикант, която наричаха изключителна, и разбирах, че, по дяволите, са ужасно прави… И аз за свой срам не я познавах до сега… слушах я и откривах наистина…че е прекрасна, че е добра съвсем като Роберт Цимерман (наречен Боб Дилън), като Джон Ленън, като… усещах, че е съвършен певец и нежен човешки космос, до който аз не се бях докосвал. Прекрасно.

Слушах Джони Мичъл; и въпреки че тя може и да е по-зле когато аз пиша това; въпреки че с тленното и тяло може да се случи всичко, докато пиша това – аз вече съм поел от нейната музика. А това е дух и той е безсмъртен. Аз съм груб материалист, а ето че говоря за дух. Но няма как да не го направя, след като послушах тия песни, след като осъзнах колко чудесно е това – да мога да поема и да понеса тоя чист възторг, създаден толкова далеч от мен.

Живеем отровени – от случайни, неозначаващи нищо за нас новини. Чужди, далечни, напразни, безполезни за Дома и Градината ни; носещи ни само безсилна тревога. Ние сме хора – и можем да извлечем от това и отчаяние. Но И най-прекрасна полза.

За иначе доста плодородната си за красота човешка душа.

https://youtu.be/zIYu4EHq0Lo

Бел. ред. – текстът е от профила на Калин Терзийски във Фейсбук, публикуваме го с негово разрешение.