Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Оцеляването на една шпионка в СССР

„Желязната жена“ на Нина Берберова не раздава присъди (откъс)

Мура е жена, сама изковала от себе си мит, който до края на дните си ще подхранва, разкрасява и поддържа - защото принадлежи към страна, епоха и от класа, всеки втори от която е бил унищожен. Снимка: Детайл от корицата на „Желязната жена“ - Оцеляването на една шпионка в СССР

Мура е жена, сама изковала от себе си мит, който до края на дните си ще подхранва, разкрасява и поддържа - защото принадлежи към страна, епоха и от класа, всеки втори от която е бил унищожен. Снимка: Детайл от корицата на „Желязната жена“

„Желязната жена“ е разказ за живота на Мария Игнатиевна Закревска-Бенкендорф-Будберг, по-известна като Мура. Тя носи нещо от Мата Хари и Лу Саломе, от знаменитата авантюристка, шпионка и киногероиня, и от руската генералска дъщеря, покорила Ницше, Рилке и Фройд.

Мура е жена, сама изковала от себе си мит, който до края на дните си ще подхранва, разкрасява и поддържа – защото принадлежи към страна, епоха и от класа, всеки втори от която е бил унищожен. Мура се бори, примамва, отблъсква, прави компромиси и оцелява. Сам Горки ѝ посвещава своя последен, незавършен роман в четири тома „Животът на Клим Самгин“.

Авторката на „Желязната жена“ е съжителствала известно време с Мура и е не по-малко загадъчна. Нина Берберова е руска писателка, автор на документални изследвания и мемоари, емигрантка в Америка. Родена в Санкт Петербург, тя е била част от поетически кръгове в града. Емигрира със съпруга си през 1922-а в Германия, три години по-късно се установява в Париж, сътрудничи на емигрантски издания. Живее във френската столица до 1950-а, когато заминава за Америка. Издава алманаха „Содружество“ (Общност), посветен на руската интелигенция, преподава руски език в Йейлския университет и руска литература в Принстънския университет, лектор е в редица от най-елитните американски вузове. Връща се в СССР през 1989 г. Умира четири години по-късно, през 1993-а. Последното ѝ желание е прахът ѝ да бъде пръснат на четири места, но не и в Русия: в Париж, на територията на Йейлския и Принстънския университет и над река Делауеър във Филаделфия.

Предлагаме Ви откъс от „Желязната жена“.

Мура гледа на своето бъдеще студено и трезво, със същото чувство, с каквото винаги е оценявала и себе си, и обстоятелствата в живота си, съзнавайки, че е достатъчно силна за борба даже с имащите власт. С това тя предизвиква възхищението на Горки и с всеки ден му става все по-скъпа. Откъде тази сила, недоумява той, като в същото време презира собствената си слабост, защото знае, че нищо не може да направи, за да ѝ помогне, или почти нищо. Той е световно име. Но нима сега световното име може да спаси някого в Русия? Приятелство с главатарите? Но под чугунената тежест на стремежа на тези хора да осъществят своята идея всяка дружба ще се огъне. Той знае съвсем малко за Мура: нещичко за Локхарт, нещичко за Петерс, знае за близостта ѝ с Мосолов (когото прибират на улицата и отправят неясно къде, а жилището му е разграбено). Тя разказва на Горки далеч не всичко, разбира се, това, което той възприема като най-главно, е убийството на Бенкендорф и раздялата ѝ с децата. Той я моли да разкаже за децата по-подробно. Тя не ги е виждала – ето вече трета година, така не може да продължава. Тя трябва да се измъкне оттук. Тя трябва да се върне при тях.

Горки обича да слуша разказите ѝ, той винаги е обичал да слуша за живота на хората, чийто бит е различен от неговия и този на обкръжението му, от старата революционна нелегалност, от сегашните партийни тревоги и интриги. Тя има кратка, безделна и гиздава младост, рухнала от първия удар на наказващата такъв живот брадва. Той има два брака, арести, заточения, световна слава. А сега – разклатено здраве, отдавна занемарена туберкулоза, на която не помага и Капри, постоянна кашлица на страстен пушач.

Железни хора, железни жени, а той не е железен: храчи кръв, зъбите му се клатят, старост, макар че е само на петдесет и две години. Той е човек на отмина лия век – така му казват, – време, когато старостта настъпва на петдесет години, той е изцяло в миналия век в оценките си за нея, за желязната жена: ето, тя не се бои от нищо, върви по своя си път ден след ден, няма да я сломи нито Зиновиев, нито ВЧК, нито това, че мъжът ѝ е разкъсан на части, нито че децата ѝ са бог знае къде! Жена. Би трябвало да се увива в дантели и да го гледа с очакващи очи, очакваща неговото решение на съдбата си, но тя въобще нищо не очаква и за нищо не моли. Освен това той и решение няма.

Понякога и тя взема цигарка и всмуквайки дълбоко, се вглежда в тъмния ъгъл на стаята и слуша звуците на къщата: Мария Фьодоровна тръгва за театъра с Крючков, някой е дошъл у Дидерихсови, съдините прозвънват, Молекула си напява нещо, докато седи в стаята си с книжка в ръка. Уютно е. На нея никога не ѝ е било уютно, нито в детството, нито в Лондон, нито в Берлин, нито в Ревел, нито даже в Москва. В Москва ѝ е било страшно от собственото ѝ лекомислие. А от неговото лекомислие ѝ е било весело. И само при циганите, когато циганката запява с ниския си глас: „Не ви говоря за тайните страдания“, изведнъж нещо ѝ дава знак, появява се мисълта, че това ще свърши скоро, някакво подозрение за бъдещето. Ръката ѝ е в ръката му, светлите му очи са вгледани в тъмните ѝ очи, и това вино, което пият, и говорят, говорят, говорят за своята любов. Робърт Брус. Тя го е наричала Брус. В Англия го наричат Боб. Сега той е у дома си, с жена си и сина си. А тя е тук. Но тя знае, че макар тук да ѝ е уютно, това е измамно и никакъв уют на никого с нищо не е помогнал. Тя знае, че ще отпътува, ще отпътува при него.

– За какво мислите? – пита седналият зад бюрото човек с очила и рижави провиснали мустаци. Те винаги са били на „ви“ и са се назовавали със собствено и бащино име. И тя замислено отвръща:

– За децата.

Но тези уютни – не часове, а минути, са рядкост. По-често е дългото общо седене край самовара, свиренето на Добровейн, пеенето на Шаляпин, четенето на самия Горки или уединяването му в кабинета ту с Гржебин, ту с Кристи, а понякога и с Крючков.

В тези години, 1918–1921, Горки боледува често и видимо старее. Привикнал е да не обръща внимание на кръвта, която храчи, непрекъснато пуши, пие твърде много, но никой никога не го е виждал пиян. Пие, когато има за пиене, заедно с всички. Това на никого не се струва опасно, също както и пушенето.

Закриването на „Новая жизнь“ е удар и по личните отношения на Горки с Ленин, след многогодишната дружба сега те са в най-ниската си точка. Само изстрелът на Каплан накарва Горки да се върне назад и да преоцени Ленин, и когато Ленин се възстановява след раняването, отношенията им ако и да не се връщат на предишното ниво на взаимно доверие, все пак отново стават дружески. Не и отношенията със Зиновиев. За Горки е ясно, че няма никакви причини да му прощава каквото и да е, а и знае, че Зиновиев никога няма да промени враждебното си отношение към него. По две причини: като най-близък човек на Ленин, Зиновиев изобщо не допуска мисълта Горки да заеме неговото място в сърцето на великия човек; втората причина е Мура, за която той знае всичко и която сега заема такова важно положение в дома на Горки. Зиновиев е убеден, че тя служи на английското разузнаване (по-късно Петерс я смята за германска шпионка), и това става повод за обиска в дома на Кронверкски проспект, унизителен за Горки и опасен за всички, които живеят там.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90