Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Отстъпвайки в мълчанието на познанието

Рьоне ШАР, Поезия

Рьоне Шар (1907 - 1988) - Отстъпвайки в мълчанието на познанието

Рьоне Шар (1907 - 1988)

90 поеми на един от най-големите, може би най-легендарния поет на Франция от 20 век – Рьоне Шар, са в очакване да освежат езика ни. Ако не езика, то поне чувствителността ни. Българско издание на неговите стихове отдавна, много отдавна не е имало. Ето че сега самият поет, силен и отчетливо своеобразен, проговаря на съвременен български език, и то на идиом, изключително близък до този на френския поет. А това, както казват познавачите, които вече са прочели книгата (Изд. „Критика и хуманизъм“), прави на моменти почти неосезаем прехода от френския към българския език.

Rene CHAR - 1 korica-a

Изящното издание съдържа подбор на стихотворения от така наречената „лична антология” на Рьоне Шар (Commune présence), съставена от самия поет и най-представителна за творчеството му, обединила най-доброто от 13 негови книги и панорама на 45 години творчество. Сънят, желанието, хаосът, фаталността, детството и обреченостите, изхождащи от него…, любовта, разбира се – това са някои тематични ориентири на стихотворенията. А за него равният по величина френски писател Морис Бланшо казва, че едно от величията на Шар, и то онова, по силата на което той няма равен в епохата си, е, че неговата поезия е разбулване на поезията, тя е поезия за поезията.

Някои казват, че Рьоне Шар е сред онези „точки на обрат” в артистичната чувствителност, които могат да бъдат смятани за ориентири на прехода към постмодернизъм. Други казват, че той олицетворява размиването на границата между философия и поезия. Шар е не просто вдъхновителят на философи като Фуко и Хайдегер, не просто поетът, който води философски семинари, но и самото му творчество на моменти е неопределимо само като поезия или само философска фрагментарност.

Предлагаме ви няколко откъса от поезията на Рьоне Шар в превод на Златозар Петров.

 

Път през пътеките

Пътеките и просеките, които незабележимо
конвоират пътя, са нашият единствен път – за нас,
които все говорим, за да съществуваме, и спим върху
брега, без той да ни скове от ужас.

 

Пазачи на моста

Необходими са два бряга на истината: единият за нашето отиване, другият за нейното завръщане.
Пътища, които пият своите мъгли. Които пазят невредими нашите щастливи смехове. И които, разрушени, са все още избавители на нашите по-малки братя, плуващи във ледени води.

 

Oскърбеният юноша

Същите удари, които го сваляха на земята, го отнасяха далеч напред, към бъдните години, когато пак щеше да се облива в кръв, но вече не поради несправедливостта на един. Като дръвчето, закрепило се на корените си, притиснало ранените си клонки в издръжливото стъбло, той се присвиваше, отстъпвайки в мълчанието на това познание и в своята невинност. Най-сетне се изплъзваше, избягваше и ставаше съвсем щастлив. Стигаше до поляната и до границата на тръстиките, милваше тинята им и долавяше сухото им треперене. Сякаш онова, което земята бе създавала все по-устойчиво и благородно, на свой ред той го беше присвоил.

И той би почнал същия живот отново, до мига, когато след изчезналата необходимост да руши, би се вкопал изправен и внимателен сред хората, навярно по-раним и заедно с това по-силен.

 

Карта на 8 ноември

Гвоздеите в гърдите ни, слепотата, смразяваща костите ни, кой се наема да ги покори? Пионери на старата църква, възшествие на Христа, вие заемате по-малко място в затвора на нашата болка от дирята на птица по корниза на въздуха. О, вярата! Целувката й се извърна с ужас от новата Голгота. И как ръката й би задържала главата ни раззидана, ръката, отблъсната от плодовете на ближния и от милостта на чуждата врата? Върховната погнуса, на която и смъртта дори отказва сетния си дим, отдръпва се, предрешена като владетел.

Ще остарее къщата ни настрани от нас, пестейки спомена за нашата любов, излегнала се непокътната в рова на своята единствена признателност.

Съдилище тъй неизбежно, милосърдна буря, как късно връщаш ни целта и масата, върху която пак гладът се появява. Аз днес подобен съм на куче побесняло, завързано с верига о дърво, препълнено със смехове и листи.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg