Отвъд всякакви човешки разкази

Човекът е свикнал да се приема като венец на мирозданието, цар на природата, връх на еволюцията. Човекът се е отдалечил от истинската природа. Много повече от всички призиви за опазването на околната среда, много по-силно от медийния плач за животните и съвместното ни пребиваване на планетата въздейства романът „Тигър“ на Поли Кларк (изд. „Кръг“). Тайната на ударната сила на романа е не в директното послание, не е във видимото. Метафорите, скрити зад всеки образ в тази сурова книга, са с почти библейски размах.

Поли Кларк е родена в Канада, макар и да живее в Лондон. Тя носи в себе си онова усещане за всесилие на дивата природа, за огромните неовладени пространства, в които човекът е нищожна част от грандиозния пейзаж. Това попито с родовата памет усещане носим всички, но някак сме успели да го забравим и само страхът понякога ни връща към потуления инстинкт.

В романа „Тигър“ цивилизацията и дивата природа се сблъскват на територията на човешката душа. Естествено са преплетени терзанията на ежедневието с величествения глад на вечно възраждащата се земя. Ненатрапчиво, но ясно и отчетливо се чуват темите за политиката, феминизма, алиенацията, обединени в натурално цяло, без фокус, като дървета в тундрата. И над всичко това се извисява мащабната фигура на тигъра – метафорична алюзия за подсъзнателната сила на човека като част от земното цяло.

Това е страстна и дълбока книга, увлекателна в детайлите, бавна като походка на тигър и бърза като бяг на гладен звяр едновременно. Роман за лесните и трудните страхове, за нетрайността и вечното, за преходното и възкръсващото.

Предлагаме ви откъс от романа „Тигър“.

Ако можеше да се проследят отпечатъците на Графинята обратно по пътя `и след мечката, обратно до загубата на малкото `и, обратно до собствената `и смърт, през невъзможните наслагвания от сняг и смяната на сезоните, накрая те щяха да ни заведат до това безименно начало, в пещера на една височина, в една ясна нощ в началото на лятото.

Няколко месеца преди да бъде заснет видеоматериалът за Графинята и нейните малки, който Иван и Томас тъй обичаха да гледат, графинята си почиваше пред входа на пещерата, която бе избрала, за да роди малките си. Намираше се много далеч от всякакви ловни камери. Хора нямаше и тя бе далеч отвъд всякакви човешки разкази.

Нещо премина през хладната тъмнина. Беше безшумно, но Графинята улови пърхането по муцуната си. В отговор се обърна като огромна сателитна чиния-приемник, която долавяше промените в атмосферното налягане, предизвикани от движения на много метри разстояние.

Промяната в налягането беше като поредица мехурчета – пук, пук, пук надолу по дясната страна на лицето `и. Очите `и се отвориха рязко. Тъмнината не беше непрогледна; нощното небе бе тъй нагъсто обсипано със звезди, че за човешкото око сигурно би изглеждало сякаш всеки момент ще се пръсне под напора на толкова много дупки, разкриващи неописуемата светлина отвъд.
При такова количество осветление почти всяко движение се виждаше. Само че единствено движението – подробностите `и убягваха. На кого му трябват подробности? На кого му трябват цветове, ирисите на съществото? Ако то дишаше и беше в обсега `и, Графинята щеше да го види. Ако посмееше само устните да си оближе, помислеше дори муцуна да надигне, тя щеше да го види.
Обърна дясното си ухо към промяната в налягането. Чу дъх, на около десетина дължини. Не дишане на живо същество: беше дъхът на атмосферата, когато поставя същество на земята.
Птица. Каца.

Главата последва ухото `и и сега всичките `и сетива бяха насочени и съсредоточени в онази невероятна чиния, нейното лице. Отвори уста и глътна въздуха през преградата дълбоко в гърлото си, която `и позволяваше едновременно да усеща вкус и мирис. Но това смущение не беше достатъчно голямо, достатъчно близо и достатъчно належащо, че да събуди обонянието `и – по-малко чувствително от кучешкото и по-скоро за общуване със своите, отколкото като помощ при нападение.

С изключение на лекото дишане, което придърпваше студения въздух, тя бе абсолютно неподвижна. Графинята спеше с глава на входа на пещерата. В корема `и бебетата мърдаха, сякаш носеше цяло ято птици вътре. Понякога приличаше на глад. Понякога наистина беше глад, техният глад се предаваше на нея, ставаше неин. Сега обаче движението им бе придружено с пронизваща болка.

Информацията заприижда бурно и бързо.

Избухване в тревата.

Звезди върху протегнат нокът.

Око, кръгло и светещо като нейното. Бухал. Тигърът наблюдаваше бухала, но бухалът не виждаше тигъра. Толкова бе неподвижна, че бе станала незабележима. Така или иначе вниманието на бухала бе съсредоточено върху мишка, която вече беше уловил, без дори едно цвъртене да се чуе, мигом умъртвена.

Шепа тъмнина и увиснал черен издатък.

После изчезна. Бисерната нощ отново зае мястото си. Ушите на Графинята се обърнаха самостоятелно, обхождайки района за звуци. Третите клепачи притвориха очите, езикът се изплези, за да опита въздуха отново.

В този момент най-много от всичко приличаше на огромна змия. Ако я гледаше човек, щеше веднага да разбере защо върху барабана на удегейския шаман е нарисуван тигър с глава на змия. Удегейците разбират, че всички неща в природата са просто прераждания едно на друго.

Наблюдавайки с мъртвешко спокойствие, Графинята бе превъплъщение на тази физическа магия.

Вече минаваше седмица. На зазоряване на тигрицата щеше да се наложи да хване нещо. Умираше от глад. Последната плячка, доста голям глиган, бе довлякла до тази пещера и дни наред го беше яла. Само че сега трябваше още.

Освен това трябваше провери и територията, пак да я маркира. Животът на Графинята представляваше непрекъснато патрулиране на територията `и, белязване и надраскване на знаците на върховенството `и по дърветата. Извършването и на двете обаче щеше да бъде значително затруднено от приближаващото раждане.

Тигрицата беше огромно, лъскаво животно, което поддържаше размера и лъскавината си благодарение на добре премерена почивка. През лятото, когато храна имаше в изобилие, температурите бяха високи, а влажният въздух се задържаше на огромни мъгляви облаци, тя често спеше по петнайсет часа наведнъж, докато ушите `и продължаваха да поддържат контакт с всички честоти, а кръвта в огромното `и тяло забавяше ход като мързеливо криволичене на широка река. Докато почиваше, сърцето `и помпаше отмаляло, като огромна есетра в езерото, колкото да се задържи срещу течението. А когато гладът се обадеше с дълбокото си къркорене, можеше да се погрижи за това с лекота, тъй като вероятно един вечерен лов щеше да го задоволи. Случваше се Графинята да направи десет, дори двайсет неуспешни опита да хване плячка; през лятото, когато имаше достатъчно дивеч, тази перспектива не бе тъй изтощителна. Имаше и други удоволствия, които заглушаваха глада – сън, игра.

Само че още с наближаването на зимата количеството жълъди и ядки намаляваше; дивите прасета и елените се придвижваха все по-далеч и се случваше тези десет или двайсет опита да са в разстояние на няколко дни. Освен това някои нощи на Графинята не бяха толкова приятни – независимо от дебелия слой козина и дългите косми, които улавяха малкото налична топлина, та дори и с добрия слой тлъстини, които бе успяла да натрупа. Преди реките съвсем да замръзнат, имаше някакъв шанс да се хване риба, само че, като застудееше, реакциите на рибите не бяха вече толкова забавени, така че десетте или двайсет опита вече бяха изтощителни.

Всеки сезон бе прераждане на предишния, а историята на Графинята бе записана в малките, които раждаше на всеки две-три години. Като майка имаше необичайно добър успех: оцеляваше поне едно от всяко котило, а понякога и повече. Извънредният `и размер бе един от факторите за този успех, както и неумолимостта, с която поддържаше основната си територия. Около нея се намираха още няколко женски територии – включително до неотдавна и тази на собствената `и майка, убита от примка. Единственият тигър, комуто бе разрешено да преминава през нейната територия, бе царят тигър и това се дължеше на факта, че той не я признаваше за отделна от неговата. В нейните рамки имаше общо пет тигрици, а той прекарваше целия си живот в обикаляне на това пространство, което обхващаше стотици километри.

Преди около месец обаче в установения ред се появи пробойна. Царят тигър беше мъртъв. Графинята се натъкна на тялото му в далечния край на своята територия. Попаднал беше на примка с пушка и в него зееше огромна дупка. Явно беше минало известно време, защото гарваните вече бяха изглозгали костите.

Поседяла бе малко, скрита близо до тялото, после се беше нанесла в по-голямата територия на царя. Макар и бременна, тя бе започнала да следва неговия маршрут, да маркира, където бе маркирал той, да преминава през териториите на другите женски, където печелеше всички сблъсъци.

Случило се бе така, че територията на царя сега беше нейна, макар да `и бе все по-изтощително да я патрулира. Един от синовете на Графинята от котилото преди две години допълнително усложняваше положението. Оказал бе голяма съпротива да се изнесе от територията, както се очакваше от младите мъжкари, за да намери своя царска територия, някъде далеч. Младите мъжкари често даваха отпор на това предизвикателство и оставаха близо до майките си, докато не бъдеха прогонени насила. Царят тигър приемаше само женски в своята територия и на определен етап бе готов да се бие със собственото си потомство като с претенденти.

Само че, щом осъзна, че царят тигър е мъртъв, синът започна да маркира и оставя следи по периметъра, често следвайки майка си и покривайки нейната маркировка. Той беше много по-дребен от нея, но по-агресивен, а и не беше възпрепятстван от все по-напреднала бременност. Отложеното прогонване се състоя все пак, така че бе последвала битка, точно там на земята, под огънатия ствол, където царят мъжкар винаги оставяше маркировката си. Синът бе обсебен от яростта към майка си, което го накара да скочи върху нея, да посегне към нея с извадени нокти и да я захапе за шията, сякаш тя бе петнист елен, който бе хванал.

Вече в напреднала бременност, Графинята трябваше да внимава. Не можеше да допусне нараняване, което да `и пречи да ловува. Само че свирепостта на сина `и заплашваше да я пребори. Блъсна го с големите си лапи и изрева, когато той се покатери на гърба `и. Синът `и скимтеше и ръмжеше, като се държеше за страните `и с нокти. Графинята тръгна в лек тръс, той още се държеше за нея, захапал врата `и. Тя се насочи към най-гъстата част на гората, където ниски клони и фиданки се преплитаха по пътеките. Синът `и скоро загуби опора; изтърколи се от нея, удари се силно в един клон, но веднага скочи обратно на крака с привидната непобедимост на младостта.

Задъхана, тя се спусна към низината, където по-рехавите дървета бяха оставили място за малко мека постелка и трева, които елените през сезона търсеха. Там имаше изоставени капани с ями, поставени от китайски ловци преди години. Представляваха доста дълга, вече порутена ограда, която да блокира пътя на елените, с няколко пролуки по периметъра. Малко след всяка пролука в оградата имаше дълбока яма, която – когато се използваше – бе покрита с листа и клони. Елените минаваха през пролуките в оградата и попадаха в ямите. Китайците бяха изоставили мястото, но не бяха запълнили ямите, нито пък махнали оградата и така тя бе продължила да заблуждава животните, докато най-накрая всички не се бяха научили. Графинята познаваше района, синът `и – не. Премина една пролука, синът `и я следваше неотклонно и прескочи ямата. Синът `и, разбира се, не скочи, толкова беше фиксиран върху това, отново да се вкопчи в майка си, така че падна направо вътре.

Тигрицата не погледна назад, яростният му рев отекваше сред дърветата. Върна се към пещерата на върха на планината, далече от мястото, където остана той. Напълно бе възможно той да успее да излезе, но и така да беше, щеше да мине много време, преди отново да я предизвика, не и докато не пораснеше достатъчно, че направо да я убие.

В гората се развиделяваше бавно. Зората трябваше да се издигне от невидим хоризонт, после да проникне сред плътната покривка от листа. Малките се преобърнаха отново и нова болка прониза цялото `и тяло.

Графинята се прибра в пещерата, гладна, жадна, ръмжаща.