Палмите в сянката на „Златната палма“

КАН, специално за „Площад Славейков“

Официозният блясък на големите световни кинофестивали винаги привлича най-много внимание към червения килим при официалните гала премиери, към дефилето от звезди и нашумели режисьори, към светските събития и клюките около тях. Така е и в Кан.

Поради това много други стойностни филми и техните автори остават някак в сянка, несправедливо пренебрегнати и недооценени. Дори когато са включени в официалната програма като „специални събития”, но бидейки извън конкурса за „Златната палма”, не се радват на подобаващо внимание. И тази година няколко филма попаднаха тъкмо в такава „сянка”, а с качествата си в контекста на времето, когато са създадени, но и днес, заслужават подчертан интерес.

В такава ситуация попадна американският документален филм „Неудобното продължение: истината в лицето на властта” (2017) на режисьорите Бони Коен и Джон Шенк. Но безспорно по-важната фигура във филма е бившият вицепрезидент Ал Гор (при президентството на Бил Клинтън), който продължава активната си пропагандна дейност за опасността от промените в климата на земята.

Ал Гор в „Неудобното продължение: истината в лицето на властта”

Темата не е непозната, още повече, че през 2006 година Гор също бе автор и водещ на първия подобен филм по темата „Неудобната истина” (2006, реж. Дейвис Гугенхайм), който предизвика фурор с публицистичната си енергия и заслужи две награди „Оскар”: за най-добър пълнометражен документален филм и за песента към него „Трябва да се събудя”. Тогава мнозина смятаха, че Ал Гор получава своеобразна компенсация за несправедливо загубената президентска битка, а Джордж Буш – син спечели със съмнителна победа в щата Флорида, където губернатор бе брат му Джеф Буш. Повторното преброяване на гласовете продължи цял месец, през това време САЩ нямаха избран президент, а процедурата завърши с решение на Върховния съд.

Но ето, че след десет години Ал Гор потвърждава интереса си към темата, като в новия филм, където също е автор и водещ в кадър, особено упорито настоява за развитие на ВЕИ енергетиката (възобновяеми енергийни източници) като бъдеще за планетата и човечеството. Особено важна победа за него е проведената през 2015 г. в Париж специална Международна конференция за промени в климата, чиито решения би следвало да са задължителни за всички страни, подписали заключителния документ. Но поне засега, това си остава само пожелателен лист хартия, а човечеството все така се люлее в други грижи и сътресения.

Вицепрезидентът Ал Гор не бе на прожекцията в зала „Бунюел” на Фестивалния дворец, но е на фестивала. Както и един друг бивш президент присъства на живо в Кан – някогашният лидер на полския синдикат „Солидарност”, а после и президент на страната Лех Валенса. Той бе официален гост на фестивала заради специалната прожекция на филма „Човек от желязо” (1981) на легендарния режисьор Анджей Вайда (1926-2016), в който Валенса лично участва.

„Човек от желязо“

Всяка година Кан показва внимателно селектирана програма „Класически филми”, която предлага изключително ценна подборка от шедьоври – нещо като кратък учебник по история и естетика на световното кино. Колекцията е особено полезна за младите фенове, които имат да наваксват 122 години летоброене от раждането на „седмото изкуство”. Тази година в селекцията бяха включени 30 наистина класически шедьовъра, които ще останат във вечния каталог на световното кино и сред тях „Аталанта” (1934) на Жан Виго, „Фотоувеличение” (1966) на Микеланджело Антониони, „Дневна красавица” (1967) на Луис Бунюел, „Срещал съм и щастливи цигани” (1967) на Александър Петрович, „Ах този джаз” (1979) на Боб Фос, „Непростимо” (1992) на Клинт Истууд и други.

Прожекцията на „Човек от желязо” отдаде почит на неотдавна починалия голям режисьор Анджей Вайда. Затова, редом с Лех Валенса, присъстваха някои от корифеите на полското кино – Йежи Сколимовски, Агнешка Холанд (в младостта си асистентка на Вайда) и Роман Полански, който е в Кан с новия си филм „По действителен случай” (2017), показван извън конкурса. „Човек от желязо” е част от силната трилогия на Вайда за съпротивата срещу комунистическата диктатура в Полша, заедно с „Човекът от мрамор” (1977) и по-късния „Валенса: човек на надеждата” (2013).

Ето как огромен фестивал като Кан, представян от медиите най-често като светско събитие с неотразим блясък и дефиле на недостъпни звезди, изпълнява в наситената си 12-дневна работна програма и други, сериозни и полезни културни функции. Защото киното не е само бизнес за милиарди и развлечение за милиони зрители, а нещо много повече, ако разбира се, се организира правилно и отрази добронамерено.