Паметен концерт и благороден жест

Валерий Гергиев дирижира Софийската филхармония - в зенита на живота си, суверен на огромния си инструмент (оркестъра), с харизмата, обаянието и вдъхновението си

Валерий Гергиев поведе музикантите от Филхармонията съвсем естествено, с лекота и елегантност – все едно са свирили заедно многократно. Получи се силна връзка между диригент и оркестър. Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония - Паметен концерт и благороден жест

Валерий Гергиев поведе музикантите от Филхармонията съвсем естествено, с лекота и елегантност – все едно са свирили заедно многократно. Получи се силна връзка между диригент и оркестър. Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония

Две са причините да напиша този текст. Първата – концертът на Софийската филхармония с диригент Валери Гергиев на 10 септември, и втората – неговият благороден жест да го посвети на Асен Найденов. Това ме възхити и силно развълнува.

Затова, без да спазвам хронологията на събитието, започвам с финала на концерта, когато Валери Гергиев поговори – човешки и искрено, на присъстващите в Зала „България“. В думите му имаше и споделена тревога от връхлетялата всички ни беда – Ковид-19, имаше и послание за сплотеност, да бъдем общество, което живее в хармония, така както един оркестър я постига, когато е вдъхновен от музиката. След което обяви, че посвещава концерта си на Асен Найденов.

Четейки (професионален навик) програмата в началото, забелязах ремарката за посвещението, която ме озадачи, още повече, че не се сетих да има някаква годишнина. Бях пропуснала факта, че именно на 10 септември (1995 г.) е починал Асен Найденов. А Гергиев се е сетил или пожелавайки да припомни за Маестрото, както всички с дълбоко уважение го наричахме, са го подсетили за датата. Все едно. Важното е, че е скътал свиден спомен от срещата си с него някога – преди 40, може и повече години, когато е бил млад и начинаещ в професията. Била е може би след първия му концерт в София – Асен Найденов го е поздравил, показал му е уважение и са разговаряли. Всеки, който е общувал с Маестрото, знае колко вежлив, възпитан и благороден човек беше. Високо ценен, уважаван и авторитетен – и в Софийската опера, и сред музикантството ни.

Трогателно е, че Валери Гергиев е запомнил тази среща и ни припомни за огромния принос и влияние на големия наш диригент. Уви, ние, българите притежаваме удивителната способност бързо да забравяме и отбелязах с тъга защо трябваше да ни го каже чужденец, и то именно Гергиев – синоним на огромно дарование, висше майсторство в интерпретацията и на руска, и на европейска музика, на слава и признание в целия свят. За да не забравяме, че настоящето е следствие на миналото и веригата не може – и не трябва – да се прекъсва.

Думите на Гергиев прозвучаха от сцената в Зала „България“, където десетилетия наред Асен Найденов е заставал и пред Филхармонията, и пред Радиооркестъра…

Ще опитам да го представя съвършено лаконично. Роден е на 12 септември 1899 г. във Варна, учи музикална теория и диригентство във Виена, Лайпциг и в Международната фондация „Моцартеум“ в Залцбург. През 1925 г. е назначен за диригент в Софийската опера, където в продължение на над 60 години поставя музикално опери и балети от световната класика. Много от премиерите на знакови български оперни и балетни творби са осъществени от Асен Найденов, приятел и съмишленик на най-големите наши композитори. През 1962 г. е пенсиониран. За късмет, на последния му спектакъл в Софийската опера присъства директорът на Малий академичен театър за опера и балет в Ленинград. Той го кани на гастрол, но когато разбира, че Найденов вече е свободен артист, му предлага диригентски пост в неговия театър. В Ленинград (Санкт Петербург) Найденов дирижира творби от репертоара, но му възлагат и нови постановки – „Отело“ от Верди, „Турандот“ от Пучини и др. За успехите му се заговаря и в московския Болшой театър, и през 1963 г. той излиза на пулта на най-престижната оперна сцена в тогавашния Съветски съюз. Това вече е огромно признание. Маестрото бързо се вписва в състава – с талант, опитност и музикална ерудиция, и освен спектакли на творби от италианската класика, дирижира и знаковите руски опери „Борис Годунов“ от Мусоргски, „Евгений Онегин“ и „Дама пика“ от Чайковски. Той изтъкваше този факт и подчертаваше, че това е един от най-значимите периоди в творческия му път – да бъде приет от руснаците като достоен тълкувател на руската музика. А най-славният момент е, когато му възлагат да подготви с най-проспериращите оперни певци и да дирижира „Дон Карлос“ от Верди – първия спектакъл на Болшой на новооткритата втора сцена в Двореца на конгресите в Кремъл.

Асен Найденов (1899 – 1995). Снимка: Василка Балевска

Естествено, в България се разчува за успехите на Маестрото в Петербург и Москва и за да се заличи нелепият акт на пенсионирането му, официално е поканен да се завърне в националния оперен театър. (Искам да поясня, че пенсионирането е било задължително – имал е навършени години. Обидното е, че той е бил здрав, в силата си, но се намесва завистта и не са му предложили да продължи дейността си с граждански договор, което е практика и до днес.)

Повече от 60 години Асен Найденов е диригент, а около половината от тях – и главен диригент на Софийската опера. Признат за отличен тълкувател на Моцарт, Вагнер и Верди, на руските композитори Мусоргски, Римски-Корсаков, Чайковски, Прокофиев. Споменаваше, че когато постъпва в Операта главен диригент е Мойсей Златин, ученик на Танеев и Скрябин, който въвежда руския репертоар в младия български театър. През 1920 г. големият руски музикант пристига в България, бягайки от революцията в Русия. Тук остава 16 години – време, в което помага изключително много за градежа на оперното дело. Та Златин въвежда младия наш музикант в тайните, в света на руската музика.

Асен Найденов бе човек умерен, уравновесен, сдържан, възпитаник на старата немска и руска диригентска школа. Никога не го чух да крещи, да хока оркестрант или артист, показваше уважение към партньорите си, но и умееше да изисква, да внуши и убеди в идеите и интерпретацията си. Не използваше функцията си на главен диригент или на доайен диктаторски, за да налага мнение или да демонстрира превъзходство. Затова всички в Операта го ценяха, вслушваха се в съветите и предложенията му. Още повече, че Маестрото бе интересен и сладкодумен събеседник. Като такъв очевидно го е запомил младият Гергиев.

Не съм сигурна колко хора в залата разбраха кой е човекът, комуто великият Валерий Гергиев отдава толкова внимание, затова реших да го представя, макар и съвсем бегло.

За концерта – беше само с покани, тъй като целта му е да се популяризира идеята на неколцина изявени наши музиканти за нова концертна зала в столицата, или както е модерната формулировка: концертно-акустичен комплекс, т.е. да се привлекат спомоществователи. Валерий Гергиев е бил поканен да подкрепи начинанието и само дни след откриването на сезона в неговия Мариински театър в Санкт Петербург, той пристигна заедно с най-ценните сътрудници в своя оркестър – великолепния концертмайстор Лоренц Настурика-Хершовичи, водачите на щрайховите групи – Елена Луферова, Юрий Афонкин, Владимир Юнович, Дмитрий Попов, също Тимур Мартинов – тромпет, София Виланд – флейта и Александър Афанасиев – валдхорна (великолепен изпълнител – толкова прекрасен звук на валдхорна рядко може да се чуе).

Каквито и суперлативи да изпиша за Гергиев, нито ще добавя нещо ново, нито ще предам това, което съпреживяхме тази вечер. В зенита на живота си, суверен на огромния си инструмент (оркестъра), с харизмата, обаянието, моженето и вдъхновението си той те пренася в пъстрия, многообразен, емоционален, стихиен свят на Прокофиев, Рахманинов и Стравински. Софийската филхармония бе подготвила произведенията с диригента си Найден Тодоров, защото Гергиев пристигна в последния момент и, естествено, имаше кратка, да я нарека акустична и насочваща към най-фундаменталните му изисквания репетиция (докато публиката се събираше пред залата). Но оркестърът бе много събран, концентриран, всички следяха внимателно и реагираха адекватно на жеста и изискванията на Гергиев. А и той ги поведе съвсем естествено, с лекота и елегантност – все едно са свирили заедно многократно. Получи се силна връзка между диригент и оркестър.

Чухме три – може би най-прочутите, пиеси от сюитите на балета „Ромео и Жулиета“ на Прокофиев, впечатляващите Симфонични танци оп. 45 на Рахманинов и сюитата (от 1919 г.) на „Жар-птица“ от Стравински, които филхармониците изсвириха с хубав и много гъвкав, обемен звук, в единство, ангажирано и темпераментно. Силно впечатление ми направи късната творба на Рахманинов – всеки танц си бе с индивидуален характер и специфично изграждане, отлични сола и въздействени внушения – от красивите руски песенно-танцувални и църковни мотиви или знаковата тема на католическият химн „Dies irae“ на края. Без да се впускам в подробен анализ на многото качества на изпълнението на „Жар-птица“, ще отбележа стихията на „варваризмите“ на Стравински и невероятното в дължините и звука си пиано-пианисимо.

Поклон и за двамата диригенти – българина Асен Найденов и руснака Валерий Гергиев!

Диригентът Валерий Гергиев, солистите на Мариинския театър и музикантите от Софийската филхармония. Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах