Паметни издънки в скулптурата

Скулпторът проф. Валентин Старчев засега е най-големият печеливш от текущите скандали в арт съсловието. Докато гилдията умува трябва ли да се издига паметник на Бай Ганьо на столичната ул. „Витоша“  и чалга ли е статуята на актьора Тодор Колев в Шумен, никой не споменава онзи артефакт с „красно“ име, издигнат през 1981-а в чест на 1300 години от основаването на България. Заради него повече от три декади Старчев не може да се отърси от клеймото „тоталитарен художник“.

В края на юни трябваше да приключи конкурсът за бъдещето на архитектурно-художествения синтез, както наричат творбата в документите на Столичния общински съвет. До момента обаче градската управа не е обявила никакви резултати от проведеното състезание. Ще се опакова ли монументът, или ще се премахне? Ако остане, има ли шанс авторът му Валентин Старчев да го възстанови? А да го направи точно така, както го е замислил преди много години?

Не е тайна, че в реализацията на „1300 години България“ в разгара на развития социализъм се включват доста именити днес, а млади тогава скулптори, които работят по идеята на Старчев. Поради тази причина днес те отбягват да коментират публично достойнствата на паметника. Най-много да кажат, че той никога не е бил изпълнен според първоначалния си проект. Или пък, че ако сега някой се захване с арт композицията, ще наруши авторските права на Валентин Старчев.

Така или иначе, тези въпроси не са от първостепенно значение за СОС, щом още не са обявили резултати. Възможно е и друго – да изчакват да поутихне суматохата от конкурса за паметник на писателя Алеко Константинов и героя му Ганьо Балкански, спечелен от екипа на архитекта Станислав Константинов и скулптора Георги Чапкънов. Мнозина заподозряха, че тази надпревара е опорочена и че от самото начало е било ясно, че Чапа ще вземе общинската поръчка да вае Щастливеца и неговия герой. Каквито и критики да има към проекта, той все пак има шанс да ги вземе под внимание и да избегне несъвършенствата в реализацията.

За съжаление, това няма как да се случи с друг паметник в центъра на София – „Българските опълченци 1877-1878“. Ако някой направи пътеводител на столицата с антимаршрути, то този ще е топ дестинация. Идеен двигател на  недоразумението в бронз са художник-реставраторът Емил Чушев и архитект Владимир Станимиров, а изпълнител – скулпторът Николай Савов. Муза на екипа пък се явява прочутата картина на Ярослав Вешин „Самарското знаме“. Идеята на Чушев е героят от платното – знаменосецът Никола Корчев, да бъде произведен и в триизмерен вариант, не само с четка. Задачата обаче се оказва непосилна и цялата гилдия е единодушна, че тотално сбърканите пропорции на опълченеца го правят да изглежда нелеп и грозен. Още повече, че в съседство е композицията-шедьовър на Любомир Далчев „Самуиловите войници“.

Опълченецът зад Военния клуб е със сбъркани пропорции.

Подобни паметни издънки тепърва ще зачестяват. В наши дни е достатъчно някой да намери пари, да се разбере с овластения в момента и паметникът става факт. „Няма комисии вече, които да гарантират качеството на паметниците. Намират се хора, които отиват при кмета, при приятели, поръчват, правят, леят… без никакъв критерий, което е много неприятно за българската култура. Ние нямаме добри традиции и в опазването на стойностите, имаме много добри неща, на които им липсва оценка и грижа…“, коментира преди броени дни именитият скулптор Величко Минеков“.

Какво означава някой скулптор да си остави ръцете – може да се види из различни кътчета на страната.

В Шумен вече се обиждат на определението „шуменско ниво“, дадено от актрисата Албена Колева за паметника на баща й – големият актьор Тодор Колев. И ако тя все пак е далеч от изобразителното изкуство, то оценката на изтъкнатия художник Теофан Сокеров е безпощадна. „Кич“, лаконично коментира той произведението на скулптора Младен Младенов в социалната мрежа.

Паметникът на Тодор Колевв Шумен предизвика вълна от негативни реакции в интернет. Снимка: Радио Шумен

В китното черноморско градче Ахтопол пристан намериха… Орфей и Евридика. Скулптурната композиция на Добромир Иван е на централния площад от 9 години, но въпросът е: Защо?  Творбата е едно голямо кръгло… творение, което би трябвало да е морена. От него като във филм на ужасите изниква някакъв израстък. Оказва се глава, която според автора Добромир Иван е на тракиеца, укротявал зверовете с песни. В ахтополската версия устата му е широко отворена, но сякаш, за да пресъздаде вик от картина на Мунк. В съседство на Орфей е неговата любима Евридика. Горската нимфа е целуната от смъртта женска глава, забита в камъка. В стремежа си да скъса с академизма и непременно да изтъкне, че има собствен почерк в изкуството, скулпторът е изгубил всякаква връзка с онези, за които е предназначен подобен знак. Не е лошо да залагаш на асоциативност и да дърпаш фантазията на зрителя напред-назад във времето.  Прекрасно би било да надраснеш епохата си, но какъв човек трябва да е зрителят, че душата му да се зарадва при вида на Евридика? Как да оцени творческата мощ на Добромир Иван? Поставена на видно място, тази творба облъчва с негативна енергия и обръщане на погледа при среща с подобна естетика.

Това ли трябва да е Орфей?!

А какво да кажем за Царево – съседът на Ахтопол? На тамошния вълнолом от месец стои една кариатида по идея на големия скулптор Павел Койчев. Вдъхновил се за нея от пластиките в тракийската гробница при Свещари, но реализацията май и на него не му харесва особено. Първоначалната му идея била огромната бронзова статуя да е навътре в морето и на нея да бъде закрепен фарът. Тя обаче смазва от брега и като я гледа авторът й се зарича повече да не се захваща с обществени поръчки.