Паметниците след тях – усещане за вечността на злото

От трийсетина години насам 9 септември не е фокусът на есенните ни празници, а комунизмът вече не е призрак, а караконджул. Преживяното между 1944-а и 1989-а все повече се превръща в разказ, а не в личен спомен, отиде си почти цялото поколение, виновно за настаняването на мракобесната власт у нас, отидоха си и онези, които изпитаха това мракобесие в лагери и мазета на милицията. Вече би трябвало да говорим за комунизма като минало.

Но не го правим. Поддържат идеята за невъзможната работническо-селска власт жива, противопоставят я на идеята за общата ни власт, за демокрацията, сякаш слепи за факта, че би трябвало да става дума за едно и също нещо. Но дори тези, които ронят крокодилски сълзи за соца, не биха искали да видят наживо уродливото му лице отблизо. На тях им стигат изкривените отражения, сантименталните остатъци под формата на паметници, които създават усещането за неизменността, за вечността на злото. Паметниците са неговата маска и явно добре си вършат работата.

Разбира се, че не е нужно да бъдат изтрити без следа. Но трябва да бъдат уравновесени от нещо, а паметници на жертвите все още няма с мащаба на онези на пропагандата. А и тази памет трябва да се пази в музея, в контекст, който я обяснява, не в градската среда, в която се създава бъдещето.

Вървиш през града, минаваш в самото му сърце и насреща ти се издигат шмайзери и щикове, сякаш се воюва все още във война срещу съграждани. Защото това е бил 9 септември и последвалите го години – война на българи срещу българи. Не сблъсък на идеи, а изличаване на нормалността и другомислието, за да оцелее само една от всички мисли. Тя ще бъде повтаряна до опиянение в следващите 45 години, докато отрови мозъците на три поколения. Все още не можем да я изтрием, а паметниците, предназначени да я държат жива, все още са пред очите ни.

И не говоря само за паметника на съветската армия (малките букви не са правописна грешка) в центъра на София, в някогашната Княжеска градина. Говоря за бюстовете на Вълко Червенков и Тодор Живков, които могат да се открият в родните им градове. Говоря за паметните плочи по сградите, обясняващи братоубийствения „героизъм“ на обитатели комунисти. Говоря за Бузлуджа, където красивият като архитектура паметник все още е натоварен с болезнено значение за повечето от нас.

Трябва да променим контекста. Не да се борим за изличаването му, защото това означава да забравим голямата си грешка. Просто трябва да подскажем на идните поколения, че сме разбрали, че си помним урока и сме затворили учебника завинаги.

Трябва да го кажем ясно и на хората, които идват да видят България. Не като оправдание, а като поучение – младите хора на Запад не познават живота в социализма и много от тях са склонни да го идеализират. Идвайки у нас, те се повлияват от заблудата, че го помним с добро, щом паметниците му са част от днешния ни свят. И така, с трохи внушение, застрашаваме историята на света, изкривяваме я.

Затворете паметниците на социализма в музея, отговорни хора! Разкажете ги, не ги оставяйте да говорят сами за себе си, защото са издигнати с измама и гласът им продължава да звучи фалшиво. Не ги рушете, не ги скривайте, но ги поставете на мястото им. Тези, за които са издигнати, убиваха хора заради инакомислие. Паметниците им не заслужават поклон.