КАН, специално за „Площад Славейков“
Еуфорията около премиерната прожекция на новия филм на датския режисьор Ларс фон Триер „Къщата, която Джак построи“ отпуши потоп от спонтанни и много често наивни „пожарни“ оценки, които изкривяват реалната стойност и действителни качества на този филм. Той, разбира се, бе очакван с нажежен интерес, както заради доказания талант на режисьора, но още повече като пикантна дегустация какво е направил след скандалното му изгонване от Кан през 2011 година – и по-точно след пресконференцията за великолепния му филм „Меланхолия“.
Тогава, очевидно без самоконтрол от главния мозък, той изръси абсурдни пронацистки декларации и справедливо бе обявен за persona non grata на Лазурния бряг. (Много строгият „секюрити контрол“ на фестивала обаче не предвижда подобен психотест.) А сега истерията се разрази в някои неоправдани възторзи (малобройни като статистика) и сдържано неприемане на филма (значително преобладаващо като численост). Винаги, обаче, има автори, които със силата на своя талант още с първите си филми успяват да изградят своеобразен защитен ореол около себе си, който после пречи на непрецизните и необективни анализатори да видят слабостите им или дори провалите в следващи произведения.
Така или иначе „Къщата, която Джак построи“ стана „притча во язицех“, а суетният му шлейф отвлече вниманието на много критици и журналисти от редица други, твърде интересни и стойностни филмови заглавия. Подобно несправедливо дебалансиране на професионалния интерес е присъщо за фестивалната залисия, но при сериозен и разумен подход точните попадения и верните оценки не пропускат и филмите от „втория план“.
Вижте още: „СРЕДЕН ПРЪСТ ЗА ВСИЧКИ АМЕРИКАНСКИ ЛИБЕРАЛНИ ОПЛАКВАЧИ“
А в случая става дума за два забележителни документални филма, които при това са в официалната селекция, макар и не в конкурса (същия статут има и филмът на Ларс фон Триер). Така „Папа Франциск: човек на думата“ на режисьора Вим Вендерс и „Уитни“ на Кевин Макдоналд абсолютно незаслужено останаха недооценени и дори невидяни от много акредитирани журналисти и критици. Пропуск за тяхна сметка, но и за читателите им, които остават неинформирани.
Папа Франциск: човек на думата
Немският режисьор Вим Вендрес отдавна вече е не само утвърдено име, но и едно от лицата на европейското кино – както със своите филми, така и като един от създателите и в момента президент на Европейската филмова академия. Но той е и уважаван режисьор в световното кино, още повече, че е правил успешни филми във и за Америка („Париж, щата Тексас“, 1984; „Хотел за един милион долара“, 2000). Роден е като Ернст Вилхелм Вендерс през 1945 година в Дюселдорф, но по-късно в екранните надписи е просто Вим Вендерс. Зад гърба му са десетки успешни, харесвани и високо оценени игрални и документални филми. Тъкмо „Париж, щата Тексас“ по романа на Сам Шепърд му носи „Златна палма“ от 37-ия фестивал на Лазурния бряг. И още много пъти присъства в Кан в различни селекции. През 1988 г. печели „малката палма“ като най-добър режисьор за филма си „Криле на желанието“ (или още „Небето на Берлин“), а през следващата 1989 г. е председател на главното жури. През 2008-а отново е в официалната селекция с филма „Снимки в Палермо“.
В богатата си и разнообразна практика Вим Вендерс редовно насочва камерата си и към документални сюжети, за да остави във филмографията си наистина някои забележителни заглавия. Всички помнят впечатляващато откритие за света на непоказваната дотогава и практически неизвестна за големия екран уникална кубинска музикална формация „Buena Vista Social Club” (1999). С динамичната музика и наложения от нея монтажен стил на филма той стана нещо като еталон за съвременно музикално кино, което не само оживява екрана с ритъм и темперамент, но експонира и характерите на музикантите, тяхната артистична природа. По още по-впечатляващ начин Вим Вендерс намери верен подход към знаменитата немска хореографка Пина Бауш в хибридния (игрално-документален) филм „Пина“ (2011), заснет с новия дигитален формат 3D. А вълнуващият портрет на изключителния бразилски фотограф Себастиао Салгадо „Солта на земята“ (2014) доказа силата на документалното кино при изследване на субективната психология.
При такава документална филмография не е изненадващо или неочаквано решение, че тъкмо Вим Вендерс е допуснат във Ватикана да направи първия сериозен филм за папа Франциск. Важно уточнение: това не е биографичен портрет на папата, въпреки, че в монтажния разказ има такива епизоди. Но житието на кардинал Хорхе Марио Берголио (роден на 17 декември 1936-а) е пример за пълна отдаденост на една идея, заради която се отрича от земните пристрастия, но си остава изключително естествен и достъпен човек. Филмът обаче е изведен до концептуален поглед към един от доказано най-мъдрите тълкуватели на съвременния свят, който разбира мисията си като подкрепа за слабите, онеправданите и иска да реформира католическата църква тъкмо в такава посока. А по този начин да помогне и за усъвършенстванeто на днешното общество.
Филмът го представя като страстен защитник на редица актуални теми и остри проблеми на битието: от разумна позиция за опазване на околната среда до болезнените драми на мигрантите; от балансирана гледна точка относно сексуалните отклонения в църквата – и въобще сред хората – до драмата на бедстващите от глад и суша изостанали региони на земята. Особено откроено е чувството му за хумор, което го прави наистина любимец пред огромни аудитории, например когато говори за важното място на семейството в съвременния свят и неговото значение за всяко бъдещо поколение, със свободно „намигане“ и усмивка вмъква репликата:
„А вие дали въобще ми вярвате, като нямам семейство и никога не съм бил женен?“.
96-е минути на филма минават неусетно, а зрителите биха гледали още два пъти по толкова със „събеседник“ като папа Франциск.
Вижте още: КОГАТО ВИМ ВЕНДЕРС ПОЧИВА, ПРАВИ ПО ДВА ФИЛМА ЕДНОВРЕМЕННО
Уитни
На съвършено другия полюс като тема, житейска биография и публично присъствие е филмът на шотландския режисьор Кевин Макдоналд „Уитни“. Това заглавие е достатъчно, защото не е просто лично име, а емблема на уникален артистичен талант в музиката, в киното и въобще в развлекателния бизнес. Уитни Хюстън е наистина легенда както с невероятната си шеметна кариера, така и с драмата на житейското пропадане. Тъкмо такава е параболата на вътрешната логика във филма.
Кевин Макдоналд не търси сензационни епизоди, но биографията и съдбата на Уитни му ги предоставят непреднамерено и напълно достоверно. Впрочем, това е официалният филм за Уитни Хюстън, който семейството признава и Кевин Макдоналд е получил тяхната благословия както за създаването му, така и като одобрение за по-нататъшната екранна реализация.
Като дете в многобройно семейство, но с майка – много добрата ритъм-енд-блус вокалистка Сиси Хюстън, Уитни е предопределена за пеене. Родена е на 9 август 1963-а в Нюарк, щата Ню Джърси, и още съвсем малка започва да пее в местния църковен хор. Гласчето ѝ се откроява в госпъл композиции, а соловите ѝ изпълнения омайват всички в храма. Дебютният ѝ албум през 1985 г. е продаден в 22 милиона копия! Следващите също са с високи тиражи, а наградите валят върху нея. Вторият ѝ албум застава начело в класациите. Следват „Грами“ и много други отличия.
Но се развихря и в бурен личен живот: сложен брак с певеца Боби Браун, други интимни връзки (с Еди Мърфи, Робърт де Ниро, не отрича и лесбийски авантюри), изпитва и чувство за вина пред малката дъщеря Боби Кристина Браун (която по-късно ще има драматично тийнейджърство и проблеми с наркотиците и умира през 2015-а). А и самата Уитни посяга към дрогата, но печели и нова слава на екрана като ярка звезда от филма „Бодигард“ (1992). Песента от него „I’ll Always Love You“ (кавър по парче на Доли Партън) става абсолютен световен хит.
Ала житейската ѝ парабола започва да слиза надолу. През 2000 г. е арестувана на Хаваите с обвинение за притежание на наркотици, облаците над главата ѝ се сгъстяват, опитва да продуцира филми, търпи и загуби и така до смъртта ѝ през 2012 година в Бевърли Хилс.
Тази парабола изгражда структурата на филма, добросъвестно изведена от Кевин Макдоналд. Той използва умело редца архивни материали, записи от концерти и телевизионни участия на Уитни. Освен това успява да предразположи към искрени думи много от членовете на семейството ѝ, както и други близки хора. От екрана говорят майка ѝ Сиси Хюстън, братът Майкъл, съпругът Боби Браун, дъщерята Кристина, продуценти, музиканти, съседи.
https://youtu.be/8kVo_dN7cEI
Кевин Макдоналд отдавна се е доказал като сериозен и талантлив режисьор, както на игрални, така и на много документални филми. Помни се „Последният крал на Шотландия“ (2006), който донесе на прекрасния актьор Форест Уитакър „Златен глобус“ и „Оскар“ за най-добра мъжка роля. А междувременно режисьорът направи много силния документален филм „Един ден през септември“ (1999) за терористичния атентат по време на Олимпиадата в Мюнхен през 1972 година, когато палестински терористи убиха израелски спортисти. Филмът заслужено бе отличен с „Оскар“. По-късно Кевин Макдоналд доказа таланта си и в съвършено различна посока, като направи великолепния документален филм „Марли“ (2012) за Боб Марли. Така че, сега „Уитни“ не изненадава с интереса му към сложната съдба на голямата певица.
Премиерата в Кан бе в полунощ, в 0 часа и 15 минути. Но въпреки необичайния час, голямата зала „Люмиер“ във Фестивалния дворец с 2500 места се пръскаше по шевовете.
Когато в два последователни дни два такива забележителни документални филма се появят във фестивалната програма, това не е за изпускане. Нищо, че обикновено фаворизираното игрално кино много често получава незаслужено предимство и отклонява вниманието от други интересни събития.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение