Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Парад на дебелащината

Хитът на сезона е Слави Трифонов. Той ще ни ощастливи с щипка патриотизъм, демонстративна емоционалност и вариации на тема „Лична охрана и сако върху тениска“

Слави Трифонов: най-новата находка на народния гений, Доналд Тръмп в балкански мащаб, нашият тукашен опит за отглеждане на Жириновски. Снимка: БГНЕС/Гергана Костадинова - Парад на дебелащината

Слави Трифонов: най-новата находка на народния гений, Доналд Тръмп в балкански мащаб, нашият тукашен опит за отглеждане на Жириновски. Снимка: БГНЕС/Гергана Костадинова

„И вие сте прости, и аз съм прост. Ще се разберем.”

Този текст може да има и друго мото: „Те, хората, са прости. Но Народът! Народът е мъдър!” И Народът задължително ще бъде с главна буква, сякаш той, това фалшиво божество, е нещо повече от сбора на собствените ни няколко милиона безмозъчия. Говоря за навика ни упорито да издигаме и овластяваме най-вбесяващо и унизително неприятните представители на породата homo bulgaricus.

Нашето търпение създаде Жорж Ганчев навремето. Нека не се заблуждаваме, че сме били просто невинни зрители, забавляващи се с номерата на случайно изскочил от тълпата шут. Тълпата сме ние и той беше нещо като наш син. Ако се върнем по-назад, типът на политика-народняк, на безобразния популист винаги си е бил тук. Още от Петко Славейковото пренебрежително мърморене за „вятърничава конституция”; през бай Ганьовците, правещи избори и целуващи ръка на княз Фердинанд, докато по мустаците им още има майонеза от набързо нагънатите великденски закуски в двореца; та до щуротиите на Оранжевата гвардия и, разбира се, до пълния апогей на простащината в мазните лица на Живков и подобните му. Спарен шаяк.

И днес продължаваме да произвеждаме изроди. След създаването им започваме да се радваме на отрочетата си и ги поставяме на високо място, откъдето целият свят да им се възхити. Няма как да не изтъкна Волен Сидеров, тази комбинация от Йоло Денев и офицера за националсоциалистическо ръководство лейтенант Щрик от Майнска Франкония. Той е поредният народняшки тип политик, роден из недрата на мъдрото население. Лидер, появил се от малък град, лишен от особени скрупули и готов на какви ли не ефектни фокуси, за да бъде забелязван.

Но с него не се свърши. Засега най-големият ни повод за гордост е тоталният, титаничният народняк Борисов. Всяка фраза, отронила се от устата му, е сентенция. Може би най-ясното послание на народнящината, отправяно от него, е именно мотото над материала, който четете в момента.

„Кученцата си заслужиха пържолките”, казано с мека и глуповата усмивка по време на трагедия, беше друг подходящ пример. Всички приказки за Банкя, където той си седи сам като куче, където или биеш, или бéгаш, както и гениалното прозрение за внучето и боядисването на това, дето дéдо му го е пострóил – са само умилителни начини да бъдем забавлявани с дебелащини из собственото си поведение, докато всъщност през цялото време пропускаме да попитаме: „Къде са ни парите?” А пропускаме, защото народнякът ни е омаял. Ами как иначе – та нали толкова много прилича на нас. И ние си му се възхищаваме. Даже не допускаме да може да съществува негова алтернатива. Дори иронично питаме: „Ами кой друг?”

Сякаш това не ни стигаше, ами си създадохме и Бареков. Мачото-анцузлия се превърна в постмачо със зле ушито костюмче. Бегло огражданен, но запазил целия поведенчески стил на квартален батка, временно подвизаващ се като журналист и отчаяно готов да бъде напазаруван, това дори не е буржоата-благородник. Това е крепостник, мечтаещ за хайвер.

От година на година народнящината ни поднася нови радости, произлезли от най-мрачните пластове на това, което по липса на по-добра дума сме свикнали да наричаме национален дух. Валери Симеонов, малко по-добре облечен, но неизмеримо нагъл, директно заявява, че българите в чужбина му се мотаят в краката. Добавя и култовото: „Стига с тая демокрация”. Физическата прилика с Реджеп Тайип Ердоган може би няма чак толкова голямо значение, но това за демокрацията все пак можеше да ни поразтревожи, ако не бяхме твърде заети да си създаваме лидери от този вид. Вината, както знаем, се поема с мезета. И с нахално подхилване.

И тук стигаме до най-новата находка на народния гений. Доналд Тръмп в балкански мащаб, нашият тукашен опит за отглеждане на Жириновски: Слави Трифонов. Един от бащите или поне от чичовците на чалгата у нас е на път да излезе от студиото, за да се превърне в главен герой на любимия сериал „Цар Ивайло спасява народа”, хиляда триста и не знам кой сезон. Разбира се, славата му ще продължи година-две, както става с по-неразумната половина от този тип политици. И отсега се питам какво ли ще си самоподнесем, когато Трифонов ни омръзне. Може би някой полицейски мъдрец с големи уши и склонност към конфуцианска мъдрост, гарнирана с апартаменти?

Но да, хитът на сезона е Трифонов. Не че напоследък публично опониращите му съчалгаджии в журналистиката са по-симпатични от него – те са му нещо като спаринг-партньори. Трифоновци в друг костюм. Тъй като попфолкът поражда само още попфолк, то както високият мъж със сърдития поглед, така и хорицата, с които той си разменя закачки чрез билбордове, са поразително нелепи.

Този човек ще съумее да ни ощастливи с щипка патриотизъм (как започна да горчи тази дума), големи дози демонстративна емоционалност, мускусна дебелащина а ла „Великолепният век” и не особено стилно показван лукс, изразен най-вече чрез джипове и тъмни очила, вариации на тема „Лична охрана и сако върху тениска“. Публиката ще се възхищава. Нещо повече – жените сред публиката често ще казват, както и за Борисов, че това е то истинският мъж.

И тук стигаме до вечно будната у нас петдесетхилядна година преди Христа. Защото всъщност възпроизвеждаме един и същ примитивен начин на издигане на лидери: по-едри, по-космати, по-гласовити, блъскащи се в гърдите с по-кънтящ звук. Ако по недоглеждане изберем на някакъв пост учтив, съвременен, може би дори изкъпал се човек с рационални изказвания, веднага му лепваме прякора „Чехльо”, смеем се, сочим с пръст и гледаме бързичко да поправим грешката. А може и Миле Китич да си пуснем.

Докривя ми. Мисля да спра с този текст и просто да оставя последната дума на един някогашен грък, някой си Теогнид от Мегара:

Стъпвай връз тоя народ празноглав, със остена го ръгай
и на врата му тури този тежък ярем;
само народът обича да има над себе си властник –
никой под слънцето друг господари не ще.


Всичко от Манол Глишев

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах