Паралелен живот, наречен любов

Някога си мислех, че да се пише за изневярата е сладникаво. Вярвах, че даже самото й превръщане в тема на текст предполага известна посредственост. Един вид толкова няма за какво друго да се пише, та да си губим времето с това кой с кого си легнал, как забегнал от семейното огнище или води паралелен живот някъде си, наричайки го любов. Около самата изневяра всъщност сюжетът е все един и същ, а детайлите са толкова домашно-битови, че ако ги сложиш в сценарий за филм, всички ще го обявят за недостоверен.

Така си мислех допреди няколко години, когато се озовах в телевизионно студио в някакъв сутрешен женски блок, за да обсъждаме с водещите и един психолог това преживявано от всеки втори човек на земята душевно състояние – изневярата. Разговорът започна с лека ирония към темата, даже водещата зададе първите въпроси с думи като „рогоносец“, „мераклия“, „измамената камила“. В студиото взе да става леко приповдигнато – точно така, както когато се говори публично за секс. Операторите започнаха да пристъпят от крак на крак и да се подсмихват, а водещата, очевидно все още не попадала в ролята на „измамената камила“, видимо се оживи, когато психологът трябваше да отговори на въпроса й „какво пък толкова страшно има в една изневяра, ха-ха?!“

Той си пое дъх, направи няколко секунди пауза и отговори:

„Оценявам усилието ви да поставите проблема в един по-лековат контекст, за да е обект на телевизионното ви забавно предаване. Но като психолог аз няма как да вляза в този тон, защото той не е адекватен. Затова ще ви кажа, че в изневярата ВСИЧКО е много страшно. Тя се преживява драматично и тежко, често срива цели животи, цели години от нечие човешко съществуване, бута всички устои на един или няколко човешки живота. Имам много пациенти, които са се опитвали да сложат край на живота си заради изневярата на любим човек. Говорим за състояние, което може да те накара да предпочетеш смъртта пред живота – това не е лековата тема на разговор.“

Запомних тези думи до една, точно така, както ги каза.

Тогава, когато ги чух, бях преминала през своята роля на жертва в изневяра. С всичките му там нощи на нескончаем рев, самообвинения, агресия и автоагресия, с всичките драматични песни, в които се пее за предадени чувства и отмъщение и които аз крещях с пълно гърло и пълни очи, докато карах колата си, с всичките категорични вечер решения, които на сутринта се топят като пролетен сняг. В онзи момент иронично и конспективно разказвах части от личната си история, когато станеше дума някъде, и това беше начинът ми да я омаловажа и отхвърля от себе си като недостойна за обсъждане баналност. Когато чух какво каза психологът обаче, си дадох сметка, че колкото и да е еднообразна, изневярата се случва уникално и неповторимо във всеки един случай, точно както и любовта. И разбрах, че – да, за нея трябва да се говори, дори и с цялата посредственост на света. Защото често е на живот и смърт.

Познавам жена, която опита да се убие от любовна мъка. Срещна се с мъжа си, още докато бяха студенти. Любовта им беше от ония, дето всеки си мечтае за тях – заедно ходят на планина, а той става в пет сутринта, за да й донесе в леглото букет полски цветя с роса, отиват на море, а тя организира цялото им приятелско войнство да му дава през целия ден любовни бележки с романтични послания от нея, заживяват в едно жилище и първото нещо, което правят в него, е да сложат отпечатъците от ръцете си на едно скришно място в коридора и под него всеки да напише „обичам те“… Ожениха се така, както искаха – на зелена поляна, с красиви дрехи, с много гости, с любовни обещания и собствен страстен танц. И деца им се родиха – две почти едно след друго. Работеха, постигаха личните си върхове, отглеждаха децата си, сменяха колите си, ходеха на почивки, правеха си подаръци и изненади, празнуваха рождени дни и честваха годишнините от сватбата си – две, пет, десет, дванайсет години…

Докато един ден не срещнах тази жена случайно на улицата. И както я целувах за неочакваната ни среща, тя просто не се срина в ръцете ми, хлипайки. Беше разбрала дни преди това, че мъжът на живота й, онова момче с росните планински цветя и изписаното „обичам те“ в семейното им жилище, от години има паралелен живот с друга жена. Не беше я съборил толкова фактът на самата изневяра, колкото последните еди колко си години, в които животът й се е случвал лъжливо, при това без тя самата да има право на избор да живее така или не. Докато седяхме на пейката на улицата, на която се засякохме, тя ми рецитираше като насън подробности и се опитваше да преподреди случките и следствията от тях според онова, което реално е било.

„Значи, като сме били на море през 2012-та и той си тръгна, защото уж беше болен, вероятно е отишъл при нея и е останал там цели пет дни… А през онези петъци, дето пътуваше по работа до Монтана, е спял у тях… И й е подарил същия парфюм като моя, спомням си, когато купи два и каза, че единият е за майка му…“

Слушах монолога й и осъзнах, че просто трябва да съм там, за да има пред кого да го каже. Сама си правеше изводите, сама се ожесточаваше или обвиняваше, притихваше в плач и после избухваше наново. Стояхме часове на тая пейка, докато той не й звънна да я пита къде е, а тя с най-милия глас на света му обясни, че скоро се прибира и го попита какво иска за вечеря.

„Не спря да е мил през всички тези години – ми каза, като прекъсна връзката – точно това най-много ме обърква. Мислиш ли, че ще се оправим?“

Нямаше как да й отговоря на този въпрос. Година по-късно, след поредица скандали и безсмислени разговори, двамата се разделиха. Месец по-късно тя се нагълта с хапчета. Спаси я сестра й, която случайно минавала покрай тях и се качила до апартамента й, за да се видят. Чула надутата музика отвътре, разпознала парчето, което сестра й слушала неуморно последните месеци, и като никой не й отворил, извикала хора и разбили вратата. Открили моята приятелка безпомощна, свита на кълбо в семейното легло. В неговата половина…

Няма да разказвам останалите подробности, защото в тази история финалът е важен. Моята приятелка преживя кризата. Три години живя, посветена на работата и децата си. Свали двайсет килограма и тръгна на де що имаше социална активност – зумба, фотографски курс, ателие по сладкарство… Влюби се отново. В момента изживява третото си майчинство, обича и е обичана. Понякога си говорим за онова време и очите й се насълзяват. Не е изхвърлила онзи мъж от сърцето си, просто го е капсулирала там и предпочита да не рови много. Стигнала е до мъдростта, че понякога нещата се случват незаслужено болезнено и несправедливо, но… „това е положението“. Спряла е да обвинява него или себе си. Не се интересува дали е щастлив, не го напада, но и не му е простила. Смята, че да не простиш в някои случаи, е проява на себеуважение и ценностна система. Съгласна съм с нея и принципно не споделям християнската всеобпощаваща добрина. Възхищавам й се, че с живота си заявява тази позиция и я отстоява. И просто продължава по пътя си.

Когато стане дума за изневяра, нещата винаги се въртят около някакви битово-морални понятия. „Не се прави така“, защото са семейство, „как може такова нещо“, след като имат деца и са преминали през толкова трудности, „как е посмял/посмяла“, след всичко, което тя/той прави във връзката им… Нали знаете, че всичко това няма абсолютно никакво значение? По една или друга причина хората не са нито морални, нито спазващи обещания, нито толкова верни, нито толкова принципни. Те не са такива спрямо себе си, а ние очакваме от тях да са такива спрямо онези наоколо. Факт е, че нараняваме най-вече хората, които обичаме и ни обичат. Правим го често по тъпи причини – от скука, за да си докажем, че още ставаме, за отмъщение, за проба, за кеф, за щуротия, от глупост. Но и от чувство на празнота, от внезапно породена любов, от вътрешна неудовлетвореност или страх.

Каквато и да е причината, тя няма как рационално да бъде обяснена и приета от този, който ще пострада от нея. Защото става дума за чувства. Там нямам какво да кажа, защото нямам самочувствето на човек, който държи Истината на длан. Пък и не е толкова важно какво, как и защо се случило – важното е как го преодоляваме.

Знам, че често лъжата е равносилна на смърт и това, от което боли най-много, е предателството. Знам, че когато спреш да си единственият в нечии очи и сърце, можеш толкова ниско да се оцениш, че да повярваш, че го заслужаваш. Можеш да преобърнеш житейската си перспектива и да не видиш никакъв смисъл в съществуването си, след като този, на когото си се посветил, не просто няма нужда от теб, а те заменя, лъже, пренебрегва, предава, унижава. Можеш да се намразиш. Можеш дори да се накажеш, като сам отнемеш живота си. Знам, че всичко това е най-нормалното нещо, което може да ти мине през главата и сърцето.
Знам обаче, че каквото и да се случва, има много, което предстои. Колкото и да боли, идва онзи момент, в който пак ще си себе си. Ще поотупаш малко попроскубаната си перушина, ще се погледнеш в огледалото и ще си кажеш „И това мина!“ . Случило ти се е както любовта – само на теб, точно сега, точно така и все така незабравимо. Случило ти се е, защото не само можеш да се справиш, но и ще излезеш от него с малко бинтовано, но още здраво сърце.

Казах ви, че около писането за сърдечни работи винаги се носи някакъв сладникъв, розовеещ се пушек. Разкарвам го с ръка, за да не олекне съвсем, но и за да поразчистя картината от излишна бъбривост. И да ти кажа на теб, да, точно на теб, дето точно сега преживяваш с душата, ума и сърцето си нечие любовно предателство, че всъщност ти се случва най-баналният урок на света. Така и така си го прочел/прочела – обръщай страницата и виж какво пише от другата страна. Сигурна съм, че ще е къде къде по-вълнуващо.