Партията – ферма за крокодили. Лидерът е с най-здрава челюст

„Къща от карти“ от Майкъл Добс е книга, която несъмнено ще ви хареса, ако отговаряте на следните четири условия:

1. Убедени сте, че политиката е „мръсна работа“

2. Смятате, че изборите са игра за наивници, а изборните прогнози – грандиозни измами.

3. Презирате журналистиката в голямата й част като слугиня на управляващите и втора по нечистоплътност професия.

4. Вярвате, въпреки циничното си отношение към политиците, че има хора, които ги познават отблизо и могат да ви предпазят от тях.

Две думи за автора:

Ако се съди по стила на „Къща от карти“, той е умен, ироничен, добре информиран правителствен пич. В действителност е изтърпял какво ли не като политически съветник не другиму, а на самата Маргарет Тачър. Изпитал е на гърба си здравата ръка на „желязната лейди“ или по-скоро ударите на кожената й дамска чанта, с която Тачър го е налагала, според собствените му признания. Последното дава основание да предположим, че едва ли би оцветил в пастелни тонове грубата политическа действителност, на която несъмнено е бил свидетел, включително интригите по отстраняването на Тачър от членове на собствената й партия. Както е разбираемо и воайорското удоволствие, с което описва истински или измислени подробности от кулисите, кухните, спалните помещения и други места на действие от голямата политика.

Романът „Къща от карти“ не е обаче историческа реставрация на епохата Тачър, а политически правдоподобна фикция, която по желание може да бъде интерпретирана в рамките на всеки режим и държава. Българският читател ще остане изумен от паралелизми, които ще открие в политическата игра за власт, описана от Майкъл Добс. Тя се крепи на няколко сравнително прости правила, изложени с откровен цинизъм.

„Не е лошо да си визионер. Да имаш идеали, които да закачиш на партийния си билет.“

Визионерът, според Добс, е ловък и красноречив измамник, който лесно успява да превърне обещанията си на думи в реални избирателни бюлетини. Колкото по-малко се свени да лъже, толкова повече гласове ще получи. За да ги постигне, са му необходими „Галъп“ и няколко вестника. Първите правят „предварителни проучвания“, вторите ги тиражират. Избирателите просто им се подчиняват, понякога без да го съзнават. Звучи някак познато универсално. Особено, когато става дума за най-бедните квартали.

„Предварителните проучвания в тези райони се смятаха за лицемерие. Там не брояха гласовете, а ги теглеха.“

Борбата за власт (в „Къща от карти“ тя e за мястото на министър-председателя) се води вътре в партията като във ферма за крокодили. Хищникът с най-здрава челюст ще получи поста. Докато самият той не бъде изяден на свой ред.

„Почти всички министър-председатели в крайна сметка биват посичани, накълцвани и изхвърляни окървавени от поста си. Повече от половината от парламентарната група на правителството обикновно са на мнение, че могат да се справят с тази работа по-добре.“

В крокодилската ферма няма място за съжаление към никого, тъй като никой там не превъзхожда останалите нито по качества, нито по морал.

„Светът на Уестминстър се ръководи от амбиция, преумора и алкохол. И похот. Най-вече похот.“

Политическата ферма на Майкъл Добс е населена с взаимозаменяеми екземпляри и техният избор е единствено въпрос на взаимно надхитряне с участието на „избирателите“. Фактически последните са само „тълпа“, към която политиците се отнасят с презрение. Негово покривало е лицемерният популизъм – основно средство за изборна стратегия.

„Тълпата е вулгарна. Винаги играй с тълпата, възхвалявай обикновения човек и го карай да се чувства като принц.“

Средствата за отстраняване на конкурентите са пределно прости и се свеждат до три: шантаж, изнудване, компромат.

„Политиката изисква жертви. Чужди жертви, разбира се.“

Простият механизъм на компромата се реализира от петото колело в каруцата на властта – журналистиката. За Майкъл Тобс това е професия, заразена от неморалност, повече дори и от политиката. Авторът разкрива не само механизмите на взаимодействие власт-преса, но и икономическите интереси, които стоят зад тях.

„Няма гадост, в която един политик не би се вкарал и която един журналист не би раздухал. Истеричното преувеличение е запазена мярка и на двете професии.“

С особено голямо съмнение се отнася авторът към жанра и средствата на тъй наречената „разследваща журналистика“, зад която винаги наднича някакъв нечист интерес. Това се случва дори, когато отделни индивиди страдат от временна илюзия, че търсят по независими начини истината. Краткотрайното им заблуждение завършва неизменно с банално откритие:

„Вече не работим за вестник. Това е просто една мафия, която се използва за личните цели и забавление на собственика.“

Както и за огромното му забогатяване, бихме добавили един български коментар.

Дори да не споделяте песимистичният възглед на Тобс за властта и за ролята на пресата, след като затворите последната страница, не можете да не останете впечатлени от универсалността на редица негови съждения. Както и от потискащия извод, че нищо не зависи от нас, въпреки привидността на публичните факти. И срещу възгледа, и срещу фактите имам все пак достатъчно аргументи, които съм изложила в моя книга на подобна тема, „Кандидат президента“ (издателство „Сиела“, 2004 г.).
Очевидно светът, не само във Великобритания, е дълбоко заразен от песимизма на Добс. Което и предопределя шеметния успех на „Къща от карти“. Книга, издадена в милионни тиражи по всички географски ширини. (Българското издание е на „Сиела“, а отличният превод на Георги Иванов.)

„Къща от карти“ е литературна основа на две телевизионни версии – английска и американска. Американският сериал на Кевин Спейси обогатява сюжета, пренася го в една още по-динамична среда и става основа на един истински телевизионен шедьовър, за който се наемам да разкажа при друг повод.

Четенето на тази книга не е литературно преживяване, въпреки на места брилянтния стил на автора, а песимистично откровение, което всеки има право да сподели или да отхвърли.