Първата феминистка в изкуството

Артемизия Джентилески е една от първите жени художнички, които започват да рисуват митологични и библейски сюжети. Преди нея тази ниша е заета от мъжете. Джентилески рисува силни героини и не се страхува да изглежда жестока. Нарушава почти всички табута на своето време.

Да се родиш жена в края на XVI век било незавидна участ. Момчето в семейството на художника ставало ученик в неговото ателие. То било свободно, можело да броди из града, да завързва приятелства, да говори за изкуство. За момичетата всичко било различно – този тип свобода се тълкувала като порочност, а това било недопустимо. Артемизия Джентилески обаче отказвала да се съобрази с тези правила.

Тя се родила през 1593 г. в семейството на римския живописец Орацио, който не бил особено талантлив, не бил честолюбив и изобщо не бил богат. Предпочитал работа в уединение и не взимал ученици. Но имал ценен приятел – Микеланджело Меризи да Караваджо. Именно от него Орацио Джентилески усвоил маниера да рисува дълбоки сенки и ярки емоции. Още в ранната си възраст Артемизия виждала две от картините на Караваджо много често – „Разпятието на Свети Петър“ и „Превръщането на Савел“. И двете са се намирали в параклиса, където била погребана майка ù. Всъщност девойката ходела на църковни служби там в неделя, а останалото време прекарвала в покоите си. Такъв бил приемливият начин за поведение на младо момиче в тези времена.

Артемизия никога нямало да успее да стане художник, ако баща ù не ù показал платната и боите. Всъщност той с удоволствие я обучавал – тя била безплатният му калфа. Но Орацио я използвал не само за да смесва боите и да прави наброски. Тя била и модел за картините му. Това довело до появата на слухове, говорело се дори за инцест. Но нито Орацио, нито Артемизия помислили да сложат край на обучението ù.

През 1610 г., когато Артемизия била само на 17, тя нарисувала картината „Сузана и старците“. Сюжетът е взет от Библията – двама старци гледат похотливо разголено момиче. При художниците мъже Сузана обикновено е сексуализирана жертва. Героинята от платното на Джентилески е силна жена – тя изразява неприкрито отвращението си и се извръща от воайорите. Картината на Артемизия е мощна, талантлива и пророческа. Не след дълго самата тя влиза в ролята на Сузана.

„Сузана и старците“, 1610 г.

Освен Караваджо, Орацио Джентилески имал още двама близки приятели – Козимо Куорли и Агостино Таси. Първият бил известен колекционер на изкуство и имал отвратителен характер. Вторият бил талантлив пейзажист и маринист, покровителстван от папата. Все пак имал и тъмно минало – преди да пристигне в Рим, Таси убил проститутка, изнасилил сестрата на жена си, а после опитал да убие съпругата си, но неуспешно.

Въпреки това Орацио създал близки отношения с него. Не просто рисували заедно, а го допускал и в дома си. Дори решил да му повери Артемизия, за да се учи от него на перспектива.

Таси възприемал момичето не просто като ученичка. Решил, че трябва да я притежава, дори без съгласието ù. Започнал да я шпионира и да проявява ревност със и без повод.

През един пролетен ден на 1611 г. в дома на Джентилески пристигнали двамата – Агостино и Козимо. Това не било нещо необичайно, те често гостували на Орацио. Този път обаче Артемизия била сама. Това развързало ръцете на Таси. Той нахълтал в стаята ù и я нападнал. Артемизия се защитавала с всички сили, но не успяла да надвие негодника и той я изнасилил. Тя го замерила с нож, но само леко го одраскала. Междувременно съучастникът му откраднал няколко картини на Артемизия и двамата избягали.

Всъщност Артемизия била предадена – нейната компаньонка Туция пратила известие на двамата, че момичето ще бъде само вкъщи. Агостино Таси решил да я изнасили, да отнеме честта ù, за да не може баща ù да му откаже да му я даде за жена. Никой не знаел, че съпругата на Таси е още жива. Така че Артемизия и Агостино продължили с обучението си още година като принудително сгодени. Накрая на Орацио му писнало и той настоял Таси да изпълни обещанието си и да се ожени за нея, или да му плати сума, с която да осигури зестра на вече „похабената“ девойка. Агостино отказал и Орацио се обърнал към съда. За Артемизия започнал период на публични унижения. Първо ù направили медицински преглед. Когато продължила да настоява, че е била изнасилена, я подложили на мъчения.

Все пак през 1612 г. съдът признал Агостино Таси за виновен и го наказал с изгнание от Рим. Неговият покровител папата обаче успял да го задържи до себе си. Наказан се оказал Орацио, който повече никога не получил големи поръчки в Рим. Артемизия пък неочаквано се сдобила със свобода – вече нямало какво да пази, никой не можел да я унижи повече.

Отношението си към Агостино Артемизия Джентилески показала с картина. Сюжетът на „Юдит обезглавява Олоферн“ е взет от Караваджо. Но сцената на убийството при него ù се сторила неубедителна. В нейната картина виновникът е държан от две жени. Кръв плиска във всички посоки. Юдит е с лицето на Артемизия. Олоферн е Таси.

„Юдит обезглавява Олоферн“, 1611 – 1612 г.

Не след дълго Артемизия Джентилески все пак се омъжила. Неин съпруг станал художникът Пиерантонио Стиатези. Бракът бил по-скоро по сметка. Репутацията на художничката била съсипана в Рим, но тя можела да устрои живота си в друг град. Двамата заминали за родния град на Пиерантонио – Флоренция. Там имали възможност да намерят влиятелни покровители. Артемизия имала стратегия – да започне новия си живот с размах. Тя започнала да рисува за фамилията Медичи. За десет години създала седем картини за херцог Козимо Втори и майка му Кристина Лотарингска. Сред тях и още една „Юдит и Олоферн“, още по-кръвожадна.

„Юдит и Олоферн“, 1614 – 1620 г.

В този период Артемизия получила и поръчка от праплеменника на Микеланджело, който решил да превърне имението на дядо си в музей и поканил живописци да нарисуват фреските. Артемизия нарисувала „Алегория на склонността към изкуства“, за което получила двойно по-високо заплащане от останалите художници.

През 1616 г. талантът на Джентилески бил признат от Академията по изобразителните изкуства, центърът на художествения живот в Европа. За пръв път в редовете на авторитетното учебно заведение попаднала жена. На пръв поглед сякаш всичко в живота ù се наредило прекрасно, но в писмата си от този период тя пише:

„Умирам от скръб“.

Между 1613-а и 1618 г. Артемизия родила пет деца и загубила четири от тях. Жива останала само дъщеря ù Пруденция. И отношенията ù с Пиерантонио не били прекрасни. Джентилески се сдобила с любовник – флорентинския благородник Франческо Мария Марини. Отново тръгнали грозни слухове за нея и двамата със съпруга ù решили да се махнат от Флоренция.

В града на Медичи художничката постигнала огромен успех и нарисувала много картини. Героите на Артемизия в тях са облечени по местната мода – в богати костюми с ярки цветове. Именно там Джентилески се научила да чете, започнала дори преписка с Галилео Галилей.

Двамата с Пиерантонио се подготвяли да се върнат в Рим.

Рим, който Артемизия напуснала през 1612 г., и Рим, в който се върнала през 1621 г., били различни градове. В града имало много повече жители. Навсякъде се строяло – църквата активно вдигала нови храмове. Всички художници на Рим били обединени от една мечта – да попаднат под крилото на някой покровител, приближен до папата. Нужни били много художници за всички нови църкви, украсявани с фрески. Артемизия обаче не успяла да намери покровител. Тя била жена, от школата на Караваджо, специалист по рисуване на голи тела. Ватиканът предпочитал да наема мъже от школата на сдържаните братя Карачи.

От друга страна, Артемизия не успяла да заеме място и на пазара на жанровата, портретната или пейзажната живопис. Не ù допадали натюрмортите, характерни за творчеството на другите дами художнички. Нейната сила била в историческите и митологичните сюжети, ако може – в съчетание със силна героиня.

„Нимфата Кориска и сатир“, около 1630 – 1635 г.

Все пак се намирали поръчители. Един от почитателите на Артемизия бил Касиано дал Поцо – учен, меценат и колекционер. Той помогнал на Артемизия да се свърже и с други меценати и художници. Джентилески общувала много с живописци от северните страни.

Личният ù живот обаче бил в разпад. Отношенията ù със съпруга ù не били гладки, двамата трудно се изтрайвали един друг.

Търпението свършило първо при Пиерантонио. През лятото на 1622 г. той заварил пред дома си компания испанци, които изнасяли серенада на съпругата му. Той ударил един от мъжете и напуснал дома си. От 1623 г. няма никакво споменаване на съпруга на Джентилески в известните документи. Артемизия се оказала свободна жена.

„Есфер пред Артаксеркс“, 1628 – 1635 г.

Артемизия била самотна майка, нуждаела се от доходи, затова напуснала Рим. Заминала в нов град в търсене на високоплатени поръчки. Когато не успяла да ги намери във Венеция, отпътувала за Неапол. Аристократите там се влюбили в изкуството ù.

Чумата я следвала по петите – едва успяла да напусне Венеция, епидемията се развихрила в Северна Италия. Тъкмо се установила в Неапол, и епидемията пристигнала и там. Но нито болестта, нито въстанията, нито изригването на Везувий не успели да помрачат щастието на жената, която най-после живеела спокойно и разгръщала таланта си сред ценители.

С отворени обятия в Неапол я посрещнал херцог Фернандо Енрикес Афан де Рибера. Той вече имал в колекцията си три нейни картини и жадувал да получи още. Освен това се появили поръчки за изографисване на църкви. Артемизия не се свеняла да иска високи суми за труда си. През 1649 г. в писмо до един от колекционерите, Джентилески пише:

„С мен Ваша Светлост нищо няма да загуби и ще откриете духа на Цезар в душата на жена“.

Колегите на Артемизия се учели от нея. Много неаполски живописци под влиянието на Джентилески започнали да рисуват изискани и властни жени.

След шест години обаче Артемизия разбрала, че е време да продължи по пътя си. Изпратила свои картини на потенциални покровители от различни страни, но никой не отговорил. С изключение на един владетел, който настойчиво я убеждавал да поработи в неговия двор.

Британският крал Чарлз Първи писал на Артемизия за пръв път през 1634 г., но тя се съгласила да замине за Лондон чак след пет години. Там вече работел баща ù Орацио и това може би бил последният ù шанс да се види със стареца.

Започнали да работят заедно. Заедно рисували тавана на Куин Хаус в Гринуич. Двамата Джентилески създали фреските „Алегория на Мира и Изкуствата под английската корона“.

„Алегория на Мира и Изкуствата под английската корона“, 1635 – 1638 г.

Важно произведение на Артемизия от този период е „Автопортрет в образа на алегорията на живописта“. Тя е нарисувала себе си по време на работа, като спазила всички изисквания на справочника на символите. Тъмни коси, маска, рокля от преливаща тъкан. Всичко е като по учебник. Без един детайл.

Традиционно алегорията на Живописта била изобразявана с кърпичка, която прикрива устата. Но Артемизия не възнамерявала да мълчи. С картината си тя заявила:

„Повече никога няма да ме принудите да мълча“.

Орацио Джентилески починал през 1639 г. След смъртта му Артемизия останала още няколко години в Лондон, а после се върнала в Неапол, където остарявала и бавно угасвала. Все пак имала покровители – творчеството ù било особено ценено от сицилийския аристократ Антонио Руфо.

През 1654 г. Джентилески все още приемала поръчки, но все повече зависела от помощника си. Не е известна точната дата на смъртта ù. Вероятно се е случило през 1656 г., когато чумата отново нахлула в Неапол.

След смъртта на Артемизия с картините ù се случило същото, което ставало с работите на много нейни колежки. Забравили я за четвърт хилядолетие. Четири платна на Джентилески са потвърдени като нейни едва през 2023 г., преди това се е смятало, че са работи на Кавалино.

За творчеството ù започват да говорят отново в началото на ХХ век. Тогава изследователят Роберто Лонги публикува статията си „Джентилески. Баща и дъщеря“. 40 години по-късно съпругата му Анна Банти пуска романа „Артемизия“, основан върху биографията на художничката. Книгата става популярна и за Джентилески започва да се говори.

През 70-те започва нова вълна на интерес към творчеството на Артемизия Джентилески, благодарение на изследователки феминистки. През 1976 г. изкуствоведките Линда Нохлин и Ан Съдърланд Харис устройват мащабната изложба „Жени художнички: 1550 – 1950“, в която включват картини на Джентилески. Тогава обществената реакция е бурна, хората не могат да повярват, че е имало изявени майстори сред жените художници.

Наричат Джентилески първата феминистка в историята на изкуството, смятат, че е преодоляла джендърното неравенство в изкуството и в живота. Летиция Тревес, куратор на изложба на Артемизия Джентилески в Националната галерия в Лондон, казва:

„Тя отстоявала това, за което ние се борим днес. И е била феминистка в пълния смисъл на думата, много преди да бъде измислен терминът „феминизъм“.

(По материали от чуждестранния печат)