Първият български роман преведен на български език

„Какъв е тоя зор? (Защо е това напрежение, не може ли да се действа по-спокойно?)“ с опитите за „превод“ на Вазов на български език.

Започвам този текст с цитат от книгата, който – макар и бегло – дава представа как изглежда текстът на патриарха на българската литература в „превод“, осигурен от издателство „Византия“. Наскоро се появи обемното томче с гръмкото название „Под игото на съвременен български език. Пълен текст“.

Първоначалната ми реакция, когато научих за тази инициатива, беше позитивна. Голяма част от архаичните думи и понятия в първия български роман наистина имат нужда от обяснение и осъвременяване. Вазов се е опитал да кове ново българско слово, създавал е езикова парадигма, непозната дотогава. Използвал е езикови форми, които връщат към миналото, и върху тях е създавал нови, които да станат основа на новия български език след Освобождението. Мисионерска лингвистична задача, която често в съзнанието на следващите поколения битува като върховно литературно постижение.

„Под игото“ има едно основно достойнство – то поставя началото. То е алфа-версията на българския роман, ако трябва да осъвременяваме понятията. Съдържа всички бъгове на необработения все още жанр, има сривове и със сигурност се нуждае от подобрения. Така биха казали дигиталните майстори.

От тази гледна точка „Под игото“ трябва да бъде дълбоко уважавано, но не и идеализирано. Не е естествено да се гледа на първия опит като на върховно постижение. Авторите на осъвременения текст обаче са тръгнали в обратна посока. Изходната точка е романът на Вазов, а резултатът – пълна липса на уважение и доверие в читателите, независимо в каква възраст са.

В карето на изданието е отбелязано: „превод на съвременен български език – Нели Стефанова“. Но превод няма. Има обяснения в скобички, отбелязани с наклонен шрифт. Думите за „превод“ са подбирани някак хаотично и с презумпцията, че текстът ще бъде четен или от деца в детската градина, или от пълни илитерати. Вероятно затова авторите не са си дали особен зор (не са се старали много) да бъдат точни в „превода“. Започва се още на първата страница, където непознатата на днешните поколения дума „бара“ е преведена като „изворче, поточе“. Е, ние от по-старите поколения знаем, че не е нито едно от двете, а и освен това извор и поток са две различни неща.

Преводачката Нели Стефанова и ръководителят на проекта Артур Аракелян са решили, че днешната младеж няма идея какво означава глаголът „изповяда“. Обяснили са го така: да отиде в църквата и да си признае греховете пред попа. Според тях учениците няма да разберат и думите „дълбоко набожен“. Примерите за пълно подценяване на читателя на „Под игото“ са десетки.

Ще изброя само някои от думите, които са „преведени“, а в скоби ще видите цитиран предложения превод:

прострени (в някои части на България биха казали „проснатите да се сушат“)
кобури (калъфи)
въжето (бесилото)
синджир (метална верига)
хрътка (бързо ловджийско куче)
клетникът (клетият)
прехласване (възторг, унесеност, замечтаност)
шпионин (човек, който казва на турските власти какво правят българите)
„Господа, тук се пръскат революционни идеи против държавата“ (разпространяват се идеи за коренна промяна на империята)
блудкава риторика (повърхностни разсъждения)
Шекспировата Офелия (легендарната героиня Офелия от „Хамлет“ на Уилям Шекспир)
гърма (гърмежа)

Очевидно авторите гледат на целевата си група като на хора, расли на пустинен остров, защото са решили, че трябва да „преведат“ думите „стряха, воденица, привидение, свенливо, мандра, фатално, черешов топ, познайник, окоп“ и още много подобни.

Смешен изглежда странният опит да предотвратят объркване с имената. Всъщност внасят по-голямо. Прякорът „Руссиян“ даден от Мунчо на Кралича, е преведен буквално като „руснак“. „Преводачите“ са се почувствали задължени изрично да подчертаят, че турското име Шериф няма нищо общо с американските шерифи. Сякаш някой – дори първокласник – би предположил обратното.

Но това е по-малката беда. Проблемът настава, когато трябва да се обяснят и допълнят с информация по-сложни понятия. Така научаваме, че Истанбул се нарича за пръв път по този начин през 1930 г., а дотогава за всички в империята е Константинопол. Явно познатото от народните песни словосъчетание „Стамбул град“ специално трябва да бъде обяснено на авторите на този „превод“.
Другото, което учениците ще разберат от щедрите вметки из текста, е не по-малко забавно. Очевидно авторите на тази инициатива не са се замислили особено, когато са заявили с апломб, че „траките приемат християнството първи в Европа“. Още по-малко ги е притеснила „дребната“ разлика между гръцкото селище Филипи и Филипопол, та са изпратили апостол Павел в центъра на Тракийската низина – в Пловдив.

Срамно е освен това невярноно твърдение в уточненията, че протестантският вестник „Зорница“ е първият български вестник, заявено категорично и без всякакво съмнение. Приносът на Иван Богоров, създател на истинския първи български вестник „Български орел“, излизал 30 години преди „Зорница“, е изцяло загърбен.

Авторите на тази гавра с „Под игото“ очевидно не владеят толкова добре и българския език, защото са интерпретирали поговорки по изключително грешен и подвеждащ начин. Прекрасната българска фраза „Вържи попа да е мирно селото“ е преведена като „Отстрани лидера и групата ще се разпадне“. „Търкулнало се гърнето, та си намерило похлупака“ се е превърнало в „които си приличат, се привличат“. „Хлевоуста“ означавало „не мисли много какво говори“. Срази ме и обяснението на „Щото е до цял свят, то е сватба“. Според „преводачите“ това означава:

„Сватбата е най-весела, най-истинска, най-незабравима, когато на нея се веселят всички, цялото село, целият свят…“.

1885 пояснения присъстват в осъвременения вариант на „Под игото“. Преводачът си ги е броил сам, хвали се с тях в началото на книгата. Това вероятно е къртовски труд – да вместиш в 350 страници близо две хиляди свои тълкувания.

Сериозна работа е свършена, но защо ли?