Първо място за Радичков

Йордан Д. Радичков спечели първа награда за разказа „Кучешки живот“ на двайсет и четвъртото издание на конкурса за къс разказ на млади писатели „Рашко Сугарев 2021“. Второто място в конкурса, учреден от Национален дарителски фонд „13 века България“, отиде при Ралица Райкова за разказа „Солта на земята“, а третата награда е за Елеонора Бойчева за разказа „Пейката“.

Постоянните членове на журито, присъдило отличията, са Теодора Димова, Деян Енев, Димитър Коруджиев и Георги Величков.

Разказът на Йордан Радичков е част от сборника „Дневниците на една изолация”, издаден през юли 2020 г. от „Жанет 45“. В него са събрани селектирани творби от творческото предизвикателство на списание „Виж! София“, в което се включиха общо 150 автори. С различни изрази – върху платното, белия лист или зад обектива – всички те изразяват част от мислите и чувствата си по време на дните, прекарани в изолация през пролетта на 2020 г. В сборника влизат творби от 72 автори, сред които има световноизвестни имена като Георги Господинов и Теодор Ушев, както и редица други популярни или съвсем неизвестни досега творци от различни области.

Националната литературна награда „Рашко Сугарев“ е за най-добър публикуван къс разказ от автори до 35 години. Тя е учредена в памет на писателя Рашко Сугарев (1941 – 1995), майстор на късия жанр, когото Георги Величков определя като „пришълец от друга планета“.

Представяме ви отличения разказ, предоставен от автора.

Кучешки живот
Йордан Д. РАДИЧКОВ

Само до магазина, да не се моташ! – провикна се майката на Жорето след него. И той въздъхна. Въздъхна, защото продължаваше да живее с майка си, а си беше обещал преди седем години, че ще си намери собствена квартира и ще се загаджи. Въздъхна, защото един месец изолация се отразяваше на нервите. Въздъхна, защото докато беше у дома, забравяше да диша, както и ние забравяме да дишаме непрестанно. Въздъхна, защото му тежеше от килограмите. Въздъхна, защото му се налагаше да използва въображението си, което беше закърняло, както и ние оставяме въображението си да закърнее и след това се чудим защо живеем в неврастенията на отказа и неспособността ни да приемаме ежедневието си всеки ден. Въздъхна, защото беше самотен като всички нас и го беше страх да се обърне към своя брат, човека, така, както и нас ни е страх да се обърнем един към друг. Въздъхна, защото какво можеше да направи, когато за части от секундата в подсъзнанието му се разразяваше буря от хиляди натрапчиви мисли за всички решения, които беше взимал през живота си и усещането, че нито едно от тях не беше правилно. Жорето въздъхна така, както всички ние въздъхваме от време на време по време на нашия кучешки живот.

Празното междублоково пространство, олющената боя по пейките, найлоновите торбички и опаковки, които вятърът завихряше, дърветата, които опърничаво се противопоставяха на пролетта, сивите облаци и индустриалните комини в далечината, кретащите икаруси, които продължаваха да съществуват сякаш само за да се подиграват на подвига на великия Икар и да напомнят за нашата невъзможност да полетим, опашката пред бакалията от изморения и поизплашен народец, който не беше сигурен какво точно се случва, но гледаше с голяма доза недоверие екраните на телевизора всяка вечер, затворените и пустеещи магазини и знанието, че като нас и Жорето трябваше да преглътне невъзможността просто да се замота безцелно по уличките и да зяпа живота, който никога не беше там, където го търсихме с очи – цялата тази картина изкара още една скрита въздишка от Жорето.

После – опашката, изнервеният народец, възмутените погледи и пъшкания, припряността, самотният възрастен човечец в бакалията, който се бореше петнайсетина минути с една кутия прах за пране, докато я свали от стелажа, чакането, притеснението да не занеса нещо на майка ми, нищо, че е проклета и не се траем, ама трябва после като се прибера хубаво да си измия ръцете, уморената продавачка със зачервени очи, впрочем какво ли ѝ минаваше на нея всеки ден през главата, докато ни гледаше нас, докато гледаше Жорето, несигурността всичко ли взех, или може би не трябваше да пазарувам толкова неща, че не е сигурно как ще я караме сега, пък и нали, толкова хора съкратиха, мамка му и глупости!

И Жорето псуваше, както и ние всички псувахме. И Жорето въздишаше, както всички ние въздишахме. И Жорето пожела на продавачката „всичко добро“, както някои от нас пожелаваха на продавачките да са живи и здрави и да имат хубав и спокоен ден.

С торба в ръка и гадното чувство на дискомфорт от маската, от притесненията, от незнанието, от може би трябваше да купя и дезинфектант, от пак ли се прибирам между тия четири стени, Жорето се помъкна обратно към блока си. И докато гледаше небето, защото, както някои от нас обичат да гледат небето, и Жорето обичаше да гледа небето, особено в тия малки случаи, когато можеше да излезе макар и за пет минути, Жорето се спъна в нещо.

С невероятни акробатически умения, които бяха напълно неприсъщи за него, в последния момент преди да падне, Жорето успя да подскочи, да се завърти около самия себе си като могъщата Земя, която също се върти около себе си и не стига това, но и продължава да ни толерира върху себе си, независимо какво е отношението ни към продавачките в бакалията, да притисне нежно, но сигурно торбата към себе си и да се приземи от другата страна на препятствието с финеса на онзи герой от популярната филмова поредица, наречен Избраният.
Зачервен и развълнуван, усетил притока на адреналин, Жорето се засмя на глас за първи път от много време насам. Когато очите му попаднаха върху препятствието, което за малко щеше да направи така, че Жорето да изпусне олиото като героинята от популярната книга на онзи автор, наречена Анушка, Жорето вече се смееше от сърце. Ако някой беше наоколо, можеше да потвърди, че в очите на Жорето даже се появи една много емоционална сълза, която разказа историята на неговото и на хилядите наши разбити сърца, които са намерили утеха.

В краката на Жорето лежеше най-дебелото улично куче в целия квартал и то превърна Жорето едновременно в Избраният и в Анушка. Животното даже не трепна по време на цялата каскада. То се наслаждаваше на напълно самодостатъчния си кучешки живот и се задъхваше от килограмите като Жорето, пък от време на време в черната му мозъчна кутия се прокрадваха мислите за някогашното приятелство с човека и краха на тоя период, което събуждаше меланхолия в кучето и то въздъхваше така, както и ние въздъхваме след гърба на отдалечаващото се необратимо минало.

Дълбоко в себе си кучето все още носеше наследствената генетична информация за времената, когато то е било най-добрият приятел на човека и историческите перипетии на кучето. Когато видя Жорето, кучето преживя подобен вихър в подсъзнанието си, който за секунда изрисува порочните практики на човека от древен Египет да обожествява вечния му враг котката, продължи с краските от благородните времена на човечеството, когато кучето е било вълк и е било уважавано, по-тъмните времена на експериментиране и кръстосване на породи, времето на първия пекинез и първия пинчер, считани за забравени от изследователите на кучешката психика, по-модерните времена на повторно опитомяване на човека от страна на кучето, новата история на бума на уличните псета и изтребването им и времето на кученизма, нещо като хуманизма, днес, когато макар и бездомни и гонени, кучетата започнаха да се радват на известни права.

Погледите на двамата несретници се срещнаха и ах, макар първата мисъл на човека да беше пресметливост и нови възможности за напускане на ежедневната ситуация, ах, макар първите мисли на кучето да бяха дали този човек ще ми даде храна, ах, равни, в своето несъвършенство, равни като всички нас в нашите несъвършенства, прекрасни в своята обикновеност, те се откриха един друг и пламна непреходната любов между човека и неговото куче!

Жорето забрави и пазари, и несгоди, падна на колене пред кучето като пред икона, зарови ръце в мръсната му козина, кучето изплези език и връзката им беше подпечатана пред очите на вечността.

Човек и куче се затътриха по тясното стълбище нагоре. Майката на Жорето започна да врещи, че тоя помияр в моя дом да не е стъпил и други подобни викове, които и ние сме чували от нашите майки. Изкъпан, вчесан, кръстен с великото име на неговите предци Кучо, Кучо скоро бе обикнат и от майката на Жорето и се превърна в част от семейството.

Бурята в подсъзнанието на Жорето вече рядко го сполетяваше с предните си черни краски. Пък и самочувствието му порасна, след като целият квартал показа явно и активно одобрението си в постъпката на Жорето, като стигна дотам, че започна да му подражава, вследствие на което бездомните кучета в целия квартал скоро бяха покръстени и прикрепени към отделните семейства и скоро всички се разхождаха със скрити под маските им усмивки със своите четириноги любимци.

Така, във времена на изпитания и тежки кризи, човекът отново се обърна към най-добрия си приятел, който не закъсня да му се притече на помощ. В най-новата история на кучето, то бе реабилитирано и зае отново почетното си място в краката на човека.

Ветровете от Близкия Изток обаче злокобно донасяха до слуха на някои от нас зловещите писъци на мумиите на фараонските котки, които се обръщаха в саркофазите си от ужаса на загубеното превъзходство и вещаеха времена, в които трайно образът на снимките с котки в световната мрежа щеше да бъде заменен от смешни снимки с кучета. Тепърва на всички ни предстоеше да разберем.