Първото изследване след ВСВ на останките от бункера на Хитлер (откъс)

Какъв е бил краят на Хитлер? Действително ли се е самоубил, както е прието от историците, или е инсценирал смъртта си; какво е станало с тялото му? Книгата „Истината за смъртта на Хитлер“ на журналистите Жан-Кристоф Бризар и Лана Паршина излага някои хипотези, базирани на руските архиви.

Преди да стигнем до съдържанието, вниманието спира заглавието. Към оригиналното „The Death of Hitler“ издателите от „Сиела“ са добавили „Истината за…“, вписвайки се в стилистиката на жълтата преса. Може би целта им е да достигнат потребителите на този тип издания – а дали издателите не ни намекват още със заглавието, че книгата предлага спорни доказателства и фантастични хипотези?

А изданието би трябвало да е повече от любопитно и за специалистите, и за широката публика – в „Goodreads“ четем, че това е първият анализ след Втората световна война на останките от бункера на Хитлер – череп със следи от куршум, част от кост и зъби. В най-големия сайт за книги се посочва още, че документалната книга е „писана интригуващо, като шпиноски роман“.

В „Истината за смъртта на Хитлер“ авторите публикуват снимки, цитират документи и излагат официални доклади и представят факсимилета на самите документи от руските архиви. Цитирани са изследванията на останките от доктора по съдебна медицина Филип Шарлие, идентифицирал черепа на крал Анри IV.

Когато Берлин пада и Хитлер умира на 30 април 1945 г., Сталин не обявява, че са намерили тялото на диктатора в прословутия бункер и твърди пред обществеността, че фюрерът е успял да избяга. Това дава началото на различни конспирации.

„Истината за…“ цитира изследване, според което човекът в бункера е починал от отравяне с цианид. Авторите на книгата цитират и показания на хора от близкото обкръжение на Хитлер, които си противоречат, посочвайки като причината за смъртта му куршум в главата или в устата.

В книгата се отбелязва версията, че тялото се предава от служба на служба в СССР и дори му е направено тайно погребение, а години по-късно е ексхумирано и преместено. Фактът, че и до днес Русия не допуска щателен анализ на останките, които се приписват на фюрера, подклажда съмнения и спекулации за смъртта му.

Двамата журналисти твърдят, че са направили невъзможното, за да получат достъп до секретните документи. През април 2016 г. си уговарят среща с току-що встъпилата в длъжност директорка на Държавния архив на Руската федерация в Москва – след което получават достъп до досието и човешките останки.

На базата на своето изследване бързо пишат книгата и тя излиза на 4 септември 2018 г. Четири месеца по-късно трудът им е вече на родния книжен пазар, в превод от френски език на Гриша Атанасов.

Авторът на книгата Жан-Кристоф Бризар пише в областта на геополитиката от близо 20 години. Дълго време е работил за „Нешънъл Джиографик“, от 2008-а прави репортажи и документални филми за френската телевизия – най-вече от страните с диктаторски режим – Китай, Северна Корея, Туркменистан, Либия… Работата му е позната и на българските читатели – негова е книгата „Децата на диктаторите“ (2017, изд. „Сиела“) с интервюта на законните или извънбрачни деца на Мусолини, Сталин, Франко, Кадафи, Мао Дзъдун, Пахлави, Пиночет…

Другата авторка – Лана Паршина, е американка от руски произход. Тя е млад журналист и режисьор, редовен гост в руски предавания, където я познават като последната журналистка, интервюирала дъщерята на Сталин (именно това интервю е правено за „Децата на диктаторите“).

Предлагаме Ви откъс от „Истината за смъртта на Хитлер“.

Берлин, 2 май 1945 г.

Столицата на Третия райх току-що е паднала. Няколко часа по-рано, към 8 и 30, военният комендант на Берлин генерал Хелмут Вайдлинг дава заповед на своите части да прекратят съпротивата. Решението е взето след съобщението за самоубийството на Хитлер. Вайдлинг смята, че смъртта на фюрера освобождава неговите хора от клетвата да се бият до смърт.

„На 30 април 1945 г. фюрерът сложи край на живота си и така изостави онези, които се бяха заклели пред него във вярност. […] Всеки час допълнителни сражения удължава страданията на гражданите на Берлин и на нашите ранени“, пише той в публичното си обръщение.

„Съгласувано с Върховното командване на съветските войски, нареждам да прекратите незабавно бойните действия.“

Тогава за командванията на съюзниците започва ново надбягване с времето. Кой първи ще сложи ръка на нацисткия диктатор? Наистина ли е мъртъв, или това е уловка на нацистите? Съветските войски имат териториално предимство. Градът е под техен контрол до Потсдамската конференция на 17 юли 1945 г. Едва тогава Берлин е разделен на четири зони, по една за всеки от съюзниците: Съединените щати, Великобритания, Франция и, естествено, Съветския съюз. Кварталът на Канцеларията, където се намира Führerbunker, остава в сектора под руско управление.

Тъй като не знаят със сигурност, а не искат да правят предположения без доказателства, разследващите – съветски, английски, американски и в по-малка степен френски – цели месеци неспирно разпитват, провеждат кръстосани разпити и проверяват всичко. Винаги с един и същ въпрос: какво се е случило във Führerbunker на 30 април? Всички нацисти, които са станали, отблизо или отдалеч, свидетели на последните часове на Хитлер, се превръщат в съществени източници на информация. И поне от съветска страна, в незабавно засекретени затворници. Тайните служби на СССР отказват систематично да споделят наученото със своите съюзници. Войната едва е свършила, а вече надделява недоверието, дори враждебността.

Руските архиви от този период предлагат завладяваща картина на тези провеждани спешно разследвания в окупирания Берлин. Сталин желае да остане единствен победител на нацистка Германия и не възнамерява дори за миг да сподели нито победата си, нито своя върховен трофей: трупа на фюрера. За съветските следователи залогът е двоен: да намерят Хитлер и да го направят първи.

Москва изпраща на тази мисия най-добрите си кадри от тайните служби и от Червената армия. Мъже и жени, които са наясно, че от тези няколко дни зависят кариерите, а дори и животът им.
Първи етап: да се намерят свидетели.

На 2 май 1945 г. сутринта, докато повечето германски войски в Берлин капитулират, кварталът на Новата канцелария все още не е овладян. Въпреки яростната съпротива и готовността по-скоро да умрат, отколкото да сложат оръжие, последните фанатични нацисти все пак са пометени от ураганния картечен и артилерийски огън. Подземните укрития незабавно са претърсени от частите на съветската Трета ударна армия. Те откриват там зашеметени мъже и жени, почти оглушали след дните непрекъснат обстрел. Те са ранени, изтощени, гладни. Някои са с цивилни дрехи, други с униформи на германската армия. Хаосът е пълен. Как да бъдат открити в тази тълпа членовете на близкото обкръжение на Хитлер? Веднага е поставен охранителен кордон. Никой не бива да излиза, без да бъде разпитан. Но всичко се развива много бързо и заплахата от самоубийствен атентат си остава съвсем реална. След няколко часа на руснаците се налага да признаят очевидното: всички близки на Хитлер са се измъкнали.

С изключение на съпрузите Гьобелс, Кребс, Бургдорф и Шадле, които са се самоубили, всички са напуснали бункера предишната нощ.

Трудно е да се установи със сигурност колко от тях са били останали в убежището на Хитлер. Максимум трийсетина, сред които най-малко четири жени, трите секретарки и личната готвачка на фюрера. Бягството започва около 23 часа. За да намалят рисковете да бъдат заловени, се разделят на десетина малки групи. Те напускат правителствения квартал на интервали от трийсет минути и се промъкват през подземните тунели на метрото. Щом се озовават на открито, сред трясъка на бомбите и уличните боеве, едни си опитват късмета на запад, други на север. С малки изключения, никой от тях не успява да остане дълго свободен. Повечето попадат през следващите няколко часа в ръцете на Червената армия. Други са арестувани от англичаните или американците. Сред всеобщия хаос те се присъединяват към хилядите германски пленници и се опитват да се разтворят в тълпата и да минат за обикновени войници. Хайнц Линге, камериерът на Хитлер, тръгва заедно с Ерих Кемпка, личния шофьор на фюрера. Двамата мъже бързо се разделят, докато се промъкват по улиците, обзети от пламъци. Линге решава да се скрие в тунелите на трамвая. Струва му се, че чува германски войници през една шахта, която води към повърхността.

„Отгоре долетя вик: „Наближават германски танкове. Елате, другари!“, разказва Линге в мемоарите си.

„Погледнах навън през шахтата и действително видях един германски войник, който също ме видя и ми помаха. Едва напуснал скривалището си, видях, че съм заобиколен от руски танкове.“

Германският войник служи за примамка, за да залавят бегълци. Линге бързо откъсва от униформата си знаците на СС, сребърния орел и свастиката, както и пагоните си. Действията му се оказват успешни, защото в радостта си от края на битките руските войници дори го черпят с цигара. Истинската му самоличност е открита едва няколко дни по-късно поради непредпазливостта на друг виден член на близката гвардия на Хитлер: неговия личен пилот Ханс Баур.