Тайни на католицизма в дъното на криминален сюжет

Ирландия от 50-те години на ХХ век е застинала в религиозни догми, католици и простестанти все още изпитват силно недоверие помежду си, а различните са заклеймявани. Тогава в библиотеката на Болиглас Хаус – потъналата в сняг голяма провинциална къща на обедняващ род протестанти, е открит трупът на свещеника Том Лолес. Отец Том, както настоявал да бъде наричан, е чест гост в имението, където държи коня си и ходи на лов с мъжете от семейството. В сградата са нощували петима души, нито един от тях няма алиби, както установява натовареният със случая детектив Страфорд, а всеки може да има мотив…

Провинциално и тайнствено започва „Сняг“ – новата книга на Джон Банвил, която току-що излезе на български, месец и половина след като предизвика сензация в англоезичния свят. Преводът е на Иглика Василева.

Семейство Озбърн е от изчезващия вид англо-ирландски аристократи в Ирландия. Също като другите семейства от своята класа, те живеят в рушаща се величествена къща, излизат на лов с хрътки, ходят на балове, говорят с различен акцент и все още притежават голяма част от земята. Те са само 5% от населението на страната и все още са привилегировано малцинство, но постепенно намаляват. Детектив Страфорд е от същата класа и смята, че това е причината да бъде натоварен с разследването на убийството. Докато не се намесва архиепископът, който настоява да бъде наложено информационно затъмнение върху детайли от случая.

Банвил за пръв път пише криминале, което подписва със собственото си име. Досега той публикуваше книгите от любимия си жанр под псевдонима Бенджамин Блек. Затова критиците са на мнение, че тук той сякаш имитира себе си. А и ясно поставя началото на нова поредица, в която главен герой е детектив Синджън Страфорд.

Страфорд вече се е появявал като епизодичен разследващ персонаж в една от книгите на Бенджамин Блек – „The Secret Guests“. Почитателите на Банвил изчисляват, че според хронологията и възрастта на детектива в „Сняг“ – 35 години, в романа на Блек той трябва да е на 18, което звучи нереалистично. Въпреки сравненията с книгите на псевдонима си, а и защото донякъде спазва традициите на класическото криминале на Реймънд Чандлър и Агата Кристи, тази книга е доста по-сложна жанрово. Ирландският писател разказва тази история в контекста на родното си място – Уексфорд, където е роден през 1945 г. Така че всъщност той описва Ирландия от детството си с нейните особености и местни герои. И преди всичко поставя наболял проблем на тогавашното общество, което едва днес започва малко по малко да се разплита.

Джон Банвил е голямата литературна звезда на Ирландия. Сънародниците му знаят къде се храни, в кои кафенета предпочита да ходи, какво обича. Критиците го наричат „блестящ стилист“. През последните десетилетия често е спряган като следващия носител за Нобелова награда за литература. Миналата година дори имаше странен и все още неразгадан случай, свързан с най-големия писателски приз в света – съвсем в тон с неговите истории. В деня на обявяването на наградата от офиса на Академията (това по-късно е потвърдено) му се обаждат, за да му кажат, че получава Нобел и трябва да си избере за коя година предпочита да бъде – 2019-а или 2018-а (когато призът не беше връчен). Банвил веднага съобщава на всичките си приятели и семейството си, но няколко часа по-късно дъщеря му му се обажда, за да му каже, че са съобщили други имена. Без да е притеснен особено от тая история, той се обажда отново на приятелите си, за да им каже, че не е носител на наградата, а после оповестява случая публично. Писателят е убеден, че обект на измамата не е той, а се цели поредно дискредитиране на Шведската академия, която е обект на множество нападки през последните години след прословутия сексскандал.

Предлагаме ви откъс от книгата, предоставен от изд. „Лист“.

За бога, аз съм свещеник, как е възможно това да ми се случва?

Беше забелязал празната фасонка, от която липсваше електрическата крушка, но не ù обърна внимание. След като беше изминал половината коридор обаче, където беше най-тъмно, нещо го сграбчи за рамото, някакво животно, така му се стори, или голяма тежка птица, която заби единствения си нокът дълбоко отдясно на врата му, точно над края на яката. Всичко, което усети, беше светкавично промушване, след което ръката му изгуби чувствителността си чак до края на пръстите.

Залитна и със сумтене се отдалечи от нападателя си. Навътре в гърлото си усещаше смесения вкус на жлъч и уиски, и на още нещо, тръпчиво и бакърено, това беше вкусът на самия ужас. Гореща лепкавост се разливаше надолу по дясната половина на тялото му и за миг той се зачуди дали съществото не беше повърнало върху него. Продължи да върви, олюля се, стигна до стълбищната площадка, където светеше само една лампа. В светлината на лампата кръвта върху ръцете му изглеждаше почти черна.

Продължаваше да не усеща ръката си. Залитна към стълбището. Главата му беше замаяна, уплаши се, че може да се строполи, но с лявата си ръка хвана парапета и успя да тръгне надолу по извитата стълба към вестибюла. Там спря, поклащаше се, дишаше тежко като ранен бик. Не чуваше нищо друго освен бавното глухо думкане в слепоочията си.

Врата. Събра сили да я отвори, отчаяно търсеше убежище. Върхът на обувката му се закачи в края на килима и той полетя с главата напред, отпуснат и тежък, падайки, удари челото си в покрития с паркет под.

Остана да лежи неподвижно в сумрака. Върху бузата си усети дъските – гладки и студени, миришеха на паркетин и стара прах.

Ветрилото от светлина върху пода оттатък краката му изведнъж се сгъна, когато някой пристъпи и блъсна вратата да се затвори. Същество, същото или друго, се надвеси над него, дишаше. Нокти на пръсти или нокти на граблива птица, не знаеше кое от двете, взеха да ровят в лоното на скута му. Там също беше лепкаво, но не от кръв. Зърна проблясъка на острие, усети студения разрез, дълбоко, дълбоко в плътта си.

Би изкрещял, но дробовете му изневериха. Нямаше сила, вече не. Изгуби съзнание, а с него и болката, докато не остана нищо друго освен неспирно пълзящ хлад. Confiteor Deo*… Обърна се по гръб и изпусна дрезгава въздишка, едно кърваво мехурче се изду между разтворените му устни, продължи да се уголемява и се спука с глух пукот, който прозвуча комично сред дълбоката тишина, въпреки че той вече не можеше да го чуе.

Последното нещо, което видя или вероятно е видял, беше мъждукаща светлина, която за миг пожълти мрака.

* „Изповядвам пред Бога“ – молитва на покаяние в началото на католическата литургия. – Бел. пр.