Пътеписите на Вазов, недостъпни онлайн – в ново издание

Пътеписите на Иван Вазов – жанр, в който той е първопроходник в българската литература, са едно от най-красивите обяснения в любов към родината. Народният поет е имал тънък усет за красотата на природата, но не като абстракция, а като част от цялото чувство за национална принадлежност. А неговата мисия е била в това да изгражда и допълва това чувство, особено в годините след Освобождението.

Именно в пътеписите личи спонтанното и чисто преклонение пред родната земя, особено значимо за Вазов. За него България е почти изцяло персонифицирана, той – без да буквализира – ѝ придава полубожествен статут, описва я както се описва величавото – с преклонение и дълбок пиетет. Природата никога не е само фон, тя е активен участник, самостоятелен герой, натоварен с няколко функции.

Пътеписите на Вазов са сред най-ценните му произведения. Може би точно заради това именно с тях издателство „Хермес“ започва поредицата си „Българска литературна класика“. В томчето, наречено „Живописна България“, са събрани някои от най-известните пътеписни творби на Вазов – „Витоша“, „Един кът от Стара планина“, „Волът“, „Водопадът (Из недрата на вечното)“, „Висините“, „Планината се събужда“, „Рила“ и др. Почти никой от пътеписите на Иван Вазов не може да бъде намерен в дигитален вариант засега, така че книгата със сигурност ще е полезна и на учениците.

Изданието е посветено и на стогодишнината от смъртта на Патриарха, която ще бъде отбелязана през септември 2021 г.

Предлагаме ви откъс от „Живописна България“, предоставен от издателство „Хермес“.

Висините

Дебел, незачекнат от никаква човешка стъпка сняг покрива с бяла плащаница приоблачната гола поляна на Витоша.

Слънцето от безоблачното студено небе грее ярко, но студено въз мъртвия сън на планината.

Гробна тишина царува.

Само в един дол сред тая поляна, под лед, между редките ели, надвиснали тъжно неподвижни клони, боботи нещо изпод земята, сякаш планината пъшка или приказва на себе си. Това е подоблачната река, която по-нататък се хвърля в бели водопади низ черните скали над Бояна.

Тук-таме, въз белите заспали могили, прояждат снежната плащаница остри канари и завират зъберите си в тихото небе.

Тия канари усилват дивотата на картината.

Ето там, из сянката на някаква дупка, образувана от балваните, една мечка излазя и тръгва бавно нанякъде. Види се, тя не е още умъртвена от зимния си сън.

Тя се движи тежко, лениво по заслепителната белина на снега и образува там черно петно.

Но след малко се връща в бърлогата си.

И пак се въцарява ненарушимият покой и дълбока безлюдност на това пустинно царство на снеговете.

Никакъв орел не се вие из сините висоти.

Никакво крило не пори утихналия въздух и никой звук не събужда пространствата му.

Но ето, студеното слънчево кълбо полека потъва зад хоризонта в един пожарен облак. Няколко време Черни връх се руменее още, облян от последните лучи, после побледнява, потъмнява, навъсва се, сиротен и див, в потъмнялото вишине.

Въз планината пада вечерният студен сумрак; мразовити мъгли излазят отнякъде и падат тежко въз замрачалата поляна.

Настава дългата гробна нощ на планината.

Мразът изкарва ветровете и те забучават зловещо в мрака.

Някъде, през разкъсани за миг облаци, погледва вкочанясала от студ трепетна звездица и пак се изгубва зад дебелото було.

Вятърът фучи с бяс.

Елите край дола, дето боботи планината, плющят черните си клони и скърцат жаловито.

1900