Пътешествията на Тони Николов във времето

ДС за Ромен Гари, френски дипломат в София, двукратен носител на „Гонкур“: Посредствен писател

Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков - Пътешествията на Тони Николов във времето

Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков

На мнозина от нас, влюбени в София и нейното минало, е хрумвала, докато се разхождаме в старите квартали, мисълта кой ли е вървял по тези улици 50-70-100 години назад. Пътуването наум във времето е любима игра и за един наш съвременник, философа Тони Николов. В новия си сборник „Спомнена София“ той споделя откъде тръгват тези пътешествия на мисълта – случайно забелязаната от него желязна порта на ул. „Оборище“, която се оказва излетялата при бомбардировките врата на семейната къща на дипломата Иван Станчов; или една стара чешма във вътрешен двор на кооперации в центъра на София – за нея разбираме, че е единственото останало от имота на Стефан Стамболов.

„Отдавна ме вълнува мисълта как нашите стъпки се оказват несъзнателно продължение на стъпките, които други хора някога са оставяли по същите тези улици, а видяното днес от нас е може би повторение на други истории, случили се „тук“, но не и „сега“, в София“, казва Николов в предговора на новата си книга.

За представянето на „Спомнена София“ (изд. „Рива“) е избран Денят на София 17 септември. Събитието ще бъде в дома музей „Борис Христов“ от 18 ч. с участието на Руси Чанев, Теодора Димова и Митко Новков.

Предлагаме ви една история за пребиваването в София на един знаменит писател, двукратен носител на „Гонкур“, в годините след преврата на комунистите. Ромен Гари, бивш военен пилот, пристига като френски дипломат в София, слагат му опашка от агенти на Държавна сигурност. Наричат го Книжарят, и ето описанието му в агентурната справка:

„Писател. Обожава да седи на едно място в продължение на часове, както подобава на подобни личности. Скромен и същевременно бохем. Като писател, макар и да е получил литературна награда във Франция, е съвсем посредствен“.

IX. По следите на Ромен Гари

Винаги в обиколките ми из София ме е вълнувало съвпадението на нашите стъпки със следите, които други преди нас са оставяли по същите тези места, докато са извървявали същите улици. Макар и несъзнателно, пътищата са повторения. Навързвания на нишки, които със сигурност водят нанякъде.

Студеният вятър щипе кожата. Тротоарите в тази част на „Раковски“ са почти пусти на стъмване. Изведнъж нейде иззад гърба ми, в опасна близост профучават две коли. Поредната гонка? За мое учудване едната от тях спира по-надолу, виждам, че е с дипломатически номер. Шофьорът сваля стъклото и с недвусмислен жест пита другия, който също спира, с всичкия ли си е. Резонен въпрос. След което плавно се разминават.

Което, отвъд дивите ни нрави по пътя, ми напомня една история. За един дълъг вечерен разговор в Париж през 90-те, по време на който моят домакин – доайенът на българската дипломация Евгений Силянов – ми разказваше за познанството си с невероятния френски писател Ромен Гари – секретар във френската легация в София в три от най-трудните години в най-новата ни история (1946 – 1948 г.). Двамата се срещат в края на 1945 г. на паритетен принцип – Гари заминава като секретар във Френската легация в София, а Евгений Силянов е прехвърлен от Берн, за да отвори българската легация в Париж, дотогава тя е във Виши. Войната продължава и България тепърва ще сключва мирен договор. Няма как някой да бъде пратен от София, затова старите дипломати все още са в употреба. Сетне повечето от тях остават на Запад.

А ето и историята, която Гари му разказал след завръщането си от София. Следели го непрекъснато. Накъдето и да тръгнел, винаги имало кола след него. А Гари си купил кола ДКВ, шофирал дръзко – нали е бил военен пилот във френската ескадрила във Великобритания, има и военни отличия. Ала един път го хваща яд. Кара с голяма скорост, прави маневра, после набива спирачки. Опашката се забива в него. Правят се протоколи, трябва да се освети чия е колата, от Държавна сигурност са бесни. Накрая българското външно министерство замазва скандала.

Двете случки, не знам защо, изведнъж се сляха в съзнанието ми, подсещайки ме за началото на романа на Ромен Гари „Европа“, където неговият двойник (дипломатът Дантес) дистанцирано съзерцава как времето пропада във вечността, оставяйки дивизиите си да отдъхват на превала: и траенето съхранява видимостта си, но всичко се случва в един и същи ден…

Изведнъж решавам, че ще поема по стъпките на Гари в София. Каква по-вълнуваща софийска история… Но накъде? Интересен въпрос. Първият му апартамент, доколкото си спомням от монументалната биография на Мириам Анисимов („Ромен Гари, хамелеонът“, Париж, 2005 г., 800 стр.) е бил някъде на бул. „Христо Ботев“ – на ъгъла с ул. „Аспарух“, но квартирата е мизерна, той почти не е живял там. А основният му адрес? Не е описан в биографията. Някъде по „Раковски“ или на „Дондуков“? След кратко колебание набирам телефона на режисьора Асен Владимиров, който през 2016 г. засне великолепния документален филм „Книжарят“ (наименованието на разработката за Гари в ДС). След малко чувам гласа му и го питам какво прави. Работи над проект за Владо Черноземски и атентата в Марсилия през 1934 г. За това аз имам цяла софийска история: „Сбогуване с терориста“. Обещавам да му пратя паметната записка на главния инспектор Антоан Монданел по случая, след което питам:

„А къде точно е бил апартаментът на Ромен Гари, където Държавна сигурност го е следяла?“

„Дондуков“ 6 – точно срещу Английската гимназия“ – казва ми Асен Владимиров.

След малко в пощата ми пристигат снимки и линкове, а аз имам вече посока на своята софийска история – в търсене на Ромен Гари.

Още със стъпването си в България той е под опека на службите. Франция е била важна страна с оглед на подписването на бъдещия мирен договор, което става тъкмо в Париж, но чак година след появата му на наша земя – на 10 февруари 1947 г. Оперативната разработка срещу Гари начева с радиограма, в която се съобщава, че на 10 февруари 1946 г. той пристига в София. Следват първите подробности: Роман Кацев, известен като Ромен Гари, е писател, военен пилот. Роден във Вилно, Русия, в еврейско семейство. Майката е актриса. Бащата е изчезнал в Аушвиц (ще цитирам оттук нататък досието на Гари по проучването на Асен Владимиров, чел досието на писателя с разрешението на неговия син Александър-Диего).

Биографката Мириам Анисимов подробно описва перипетиите на това пътуване, а те са наистина невероятни: отначало той излита със самолет от Париж, после се качва на параход, който го прекарва през Алжир, Бенгази и Кайро, където трябва да чака цели три дни, преди да получи място в самолета за Анкара! Оттам сменя турския влак с български на Свиленград, за да стигне, „сдъвкан и изплют“ по думите му, до заветната цел – София. Ала така се пътува тогава, няма по-преки комуникации, включително между Истанбул и София.

Накрая Ромен Гари слиза на перона на Централна гара в София и попада „в една затрупана до дъното на душата си в сняг страна“. Ето и първите му впечатления, макар и записани с по-късна дата:

„По онова време страната беше станала вече комунистическа, но с царица и цар. Цар – дете. Новият, истински цар, установил се с идването на съветските войски, беше легендарният Георги Димитров, ръководителят на Коминтерна, „Управляващият“, под шапката на Сталин, всички комунистически партии по света“.
(„Нощта ще бъде спокойна“. Книга-анкета с неговия приятел от детинство Франсоа Бонди, бълг. издание 1996 г., превод Дияна Марчева).

Всичко в тази България му се струва сюрреално, дори хипнотично, макар той да има голямо преимущество пред другите западни дипломати – говори свободно руски, бързо се ориентира и в българската реч. Следи пресата, сприятелява се с писатели и интелектуалци: Петър Увалиев, Блага Димитрова. Звъни им късно по телефона, поне по софийските разбирания, както пише проф. Елена Михайловска. Особено близък е и с лидера на опозицията Никола Петков, с когото се срещат непрестанно. Петков е завършил право в Сорбоната и е председател на „Алианс Франсез“.

Гари бързо осъзнава, че в тази параноично-комунистическа София има само едно свободно място – Юнион клуб (днес разрушен, в градинката на ъгъла на „Раковски“ и „Гурко“) – и става там всекидневен гост: Юнион клуб бе изграден от бившия режим, където човек можеше да види онези, на които им предстоеше да бъдат обесени, да изгният в затвора, да успеят да избягат или да се „нагодят“: беше лудост българите да си позволят да бъдат видени в компанията на западни дипломати, но те продължаваха да идват, понеже продължаваха да виждат в този акт последните следи от самите тях („Нощта ще бъде спокойна“).

А властта в София не го изпуска от око. Ето как в агентурната справка изглежда Книжарят:

„Писател. Обожава да седи на едно място в продължение на часове, както подобава на подобни личности. Скромен и същевременно бохем. Като писател, макар и да е получил литературна награда във Франция, е съвсем посредствен“.

Не е ясно кой е давал преценката за Гари, а истината е, че той – благодарение на една по-сетнешна мистификация – е единственият френски писател, два пъти носител на наградата „Гонкур“. За да не убегне от наблюдението, ДС прави и негов словесен портрет:

„Среден, дори нисък на ръст. Около 35-годишен, с хубави мустаци. Големи очи, пълно лице, плътни черни коси. Когато ходи, накланя се на дясната или лявата си страна – винаги е с цигара в уста и с ръце в джобовете. Купил е кола ДКВ с регистрационен номер ДТ 224“.

Именно с тази кола се случва и разказаната по-горе история.

Междувременно пресичам бул. „Васил Левски“ и почти съм на гости при Гари. От страната на Английската гимназия оглеждам осветените прозорци на номер 69. Третият етаж. Държавна сигурност е установила тук постоянно външно наблюдение, тъй като е имала нещо предвид, за което след малко ще стане дума. Ала откъде са го следили? Плътно до кооперацията е залепена по-ниска къща, където днес е ресторант „Старият чинар“. Оттам е невъзможно. Вероятно в двора на днешната гимназия е имало някакви здания, може би са правили снимки оттук, или пък от по-високите съседни кооперации.

Апартаментът му е бил голям, но напълно необзаведен, а Гари пристига от Париж само с дрехите на гърба си. Обяснимо, при едно толкова сложно пътуване. Не е имало отопление, но в тези години така е в цяла София. Личи си и на по-късните фотографии, където Гари позира с кожух, ръкавици и казашка папаха, редом до съпругата си Лесли Бланч, която е с кожена шапка; а на масичката виждаме голям самовар – източник на топлинка. Снимката е от следващата Нова година, но е много показателна за бита в София.

Ромен Гари и съпругата му Лесли Бланч. Снимка: „Спомнена София“

С едно голямо изключение – за разлика от обикновените българи, дипломатите не гладуват. „Изобилие от черен хайвер. Много черен хайвер. Може да се купи в магазините за дипломати. Сервират го с лук, но дипломатите избягват да го предлагат на приемите си, за да не изглеждат банални“. Някои от тях дори изпращат колети у дома, защото в цяла Европа цари глад.

И един инцидент още в самото начало:

„Одраска ме бясна котка, трябваше да ми правят инжекции против бяс. Едва в края на лечението разбрах, че от тази ваксина нямало никаква полза и много хора умрели в жестоки мъки“.

Прави впечатление, че Гари бързо навлиза в сложната, почти неизбродима плетеница на българската политика. Доказателство за това са обзорните му дипломатически доклади (издадени на български през 2016 г. от Райна Карчева).

Впечатляваща прозорливост (и осведоменост) за „първите стъпки на новия режим“. Не само в София, но и извън нея: в провинцията местните шефове на опозицията често изчезват без никакви обяснения дори на семействата им; някои се завръщат след няколко нощи в затвора, други – след месеци; установяваше се, че те са захвърлени сред задържаните за принудителен труд в концентрационния лагер „Росица“ (Обзорен доклад за 1946 г.). И още: унижават публично журналисти. Започнаха брутални арести. В затвора са и политици, офицери, писатели. Само няколко опозиционни вестника все още се осмеляват да говорят.

Известното на Гари със сигурност е било известно на всички западни дипломати в България. Затова в края на годината властта прави постановка. Кани проверени западни журналисти, повечето сътрудници на комунистическия печат, които отвежда на посещение в лагера „Росица“. Скрива най-непрегледните случаи, останалите са инструктирани да си траят. Двама-трима от затворниците се обръщат към гостите на френски език. Срещата е набързо осуетена. Показват на кореспондентите спалните помещения на охранителите и тяхното спортно игрище. След което пратеникът на „Юманите“ прави широка пропаганда на режима, при който нямало и помен от жестокостите на нацизма. В мемоарната си книга Лесли Бланч разказва, че Ромен с горчивина реагира на всичко това. Малко преди това в доклада си той е описал колко от хората на Никола Петков са държани в ТВО „Росица“ и как насред София е пребит писателят Трифон Кунев, острото перо на зеленото „Земеделско знаме“.

С особена болка Гари говори за „лековерността“ на българите, уповаващи се на „демократичните обещания“ на американския посланик Мейнард Барнс, който искрено вярва в думите си, приемайки желаното за действително. Гари и Барнс често кръстосват шпаги в Юнион клуб. Американският посланик го ненавижда, тъй като френският дипломат го изобличава, че разказва „вълшебни приказки“ и моли „клетите българи“ да не му вярват:

„Моят приятел Никола Петков, лидер на либерално-аграрната партия и председател на „Алианс Франсез“, вярваше на този глас на Америка; самият той говореше силно и убедено за свобода, демокрация и „край на кошмара“. Беше обесен от Димитров и не знам дали черният му език се е явявал по-често в последните нощи на Димитров или на Негово американско превъзходителство“.
(„Нощта ще бъде спокойна“).

Сред разправата с николапетковистите Мейнард Барнс е отзован. Някои твърдят, че сам е решил да се оттегли от дипломацията, тъй като изпада в тежка депресия. През 1965 г. Ромен Гари пише романа си „Сбогом, Гари Купър“, в който изследва тъкмо този „синдром“ – на един посланик, който искайки доброто да надделее, всеки миг очаква появата на един Гари Купър – справедлив, честен и чист герой от филмите, който в края на краищата ще излезе победител. Ала в живота това не се случва.

1 2Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах