Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Пътешествията на Тони Николов във времето

ДС за Ромен Гари, френски дипломат в София, двукратен носител на „Гонкур“: Посредствен писател

Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков - Пътешествията на Тони Николов във времето

Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков

Продължение от стр. 1

Гари е съвсем наясно какво понасят българите в онзи период и какво бъдеще ги очаква. Пише, че добре е опознал новия комунистически свят. Още в първия месец в София той среща Неда (Неди) Траянова – млада и очарователна дъщеря на бивш посланик във Варшава, която говори пет-шест езика и владее в съвършенство френски. Взима я за своя лична секретарка и скоро стават любовници. Неди е убедена, че щом жена му дойде в София, всичко ще свърши; той не мисли така.

Неди Траянова. Снимка: „Спомнена София“

През април съпругата Лесли Бланч най-сетне пристига в София. Нейното пътуване е също невероятно – с кораб от Марсилия до Истанбул. При това багажът ѝ е съпроводен с каси вино, които Ке д’Орсе праща с дипломатите си за „протоколни цели“. Тя е влюбена в Ориента и по пътя даже има връзка с някакъв турчин, търговец на бижута, тъй че гледа на любовната история на Гари през пръсти.

Агентурно донесение на ДС:

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

„Жената на Книжаря пристигна в София от Истанбул. Име: Лесли Бланч. Британски поданик, журналистка, доста по-възрастна от него. Червенокоса, не говори добре френски. Източник на вдъхновение за Книжаря. Превежда всички негови писания“.

Семейството на Неди Траянова, свряно от властта в две неотопляеми стаички, им предоставя покривки и предмети за бита за апартамента на „Дондуков“ 69, както и сребърни прибори, за да могат да посрещат гости. Това е домът на Гари, където е редно да сложим една паметна плоча. Каквато впрочем литовците са сложили край родния му дом във Вилно, а французите – на парижкия му апартамент на улица „Дю Бак“ 108. Тук той работи не само над дипломатическите си доклади, но и над нов роман и над една пиеса, окуражена от Луи Жуве. Тук се случва и много от онова, което той разказва впоследствие в не една и две книги.

Агентурен обобщаващ отчет (1 май – 30 юни 1946 г.):

„1. Обектът е много разсеян. Забравя да заключва бюрото си. Забравя преписки.

2. Приема гости. Писатели. Често се среща с Петър Увалиев.

3. Райна Георгиева, готвачка на обекта. Има нередовност в адресната си карта. На тази основа е извикана в участъка и така се извърши вербовката ѝ“.

Разработката набира сила и ДС решава да хване на въдицата Гари чрез шантаж със „сексуални снимки“. Историята е добре известна, привеждам само краткото му свидетелство пред Франсоа Бонди:

„Осем дена по-късно двама българи, тип мустакати биячи, ме пресрещат на улицата. Искали да говорят с мен. Искали да ми покажат нещо. Влизаме в едно кафене, сядаме и тия изваждат снимките. Гледам снимките и усещам как се изчервявам от срам. Бях жалък, приятелю, жалък… Единият започна да поглажда мустак, без да подозира, че никога в живота си не съм изпитвал такова желание да заплюя някого в лицето. По принцип храня голямо уважение към човешкото лице заради огромната услуга, което то е направило на Ренесанса… Предлагам им да повторим или да намерят друго младо момиче, по-стимулиращо. Например дъщерята на вашия началник, министъра на вътрешните работи… Двамата тъпаци комунисти ме гледаха така, сякаш бяха попаднали на антихрист. Само дето не поискаха от сервитьора светена вода“.
(„Нощта ще бъде спокойна“).

Представям си пълното объркване на двамата вербовачи в опушеното кафене… Какво да пишат до началството си, че са попаднали на „мръсен перверзник“, който на всичкото отгоре е хвърлил око на щерката на другаря Антон Югов. Немислимо. А пък тя след години се задомява за сина на друг писател, при това Нобелов лауреат – съветската гордост Михаил Шолохов…

На същия шантаж е подложена и съпругата на британския военен аташе:

„В продължение на седмица тя обиколи западните посолства, за да съобщи, че я били снимали… при българския ѝ гинеколог. Ако ние получим такива снимки, не бива да си мислим, че става въпрос за някаква съмнителна среща. Възхитителна жена! Много достойна! Още е пред очите ми как ме уведомяваше за това погазване на професионалните правила от страна на виден представител на лекарското съсловие. Дъщеря на генерал, тя бе проумяла, че нападението е най-добрият способ за отбрана“.

В същото време Гари вече знае, че Неди Траянова е завербувана. Откъде? Може и тя да му е разказала. Според едно свидетелство на Лесли Бланч това било известно на всички дипломати в София:

„Скъпата, малка Неди… Тя бе самата доброта и преданост. Облекчаваше нещата по хиляди начини през трудните дни, когато животът в София ни изправяше пред сериозни проблеми. Фактът, че Неди шпионира, бе общоприет в София. Това не беше въпрос, който можехме да ѝ зададем направо. Или трябваше да приемем, че е шпионка и да я избягваме, или не трябваше да обръщаме внимание на приказките и сами да внимаваме. След време открихме, че не е имала никакъв избор. Опитвала се е да спаси себе си и семейството от изселване в провинцията. Бяха започнали да ги притискат и тормозят“.

След което семейството ѝ е изселено, а Неди Траянова е пратена в ТВО като безделница. Комунистическата власт е приела строг закон срещу безделничеството.

В досието на Гари е запазено писмо, с което той се обръща към главния секретар на МВР (по ирония на съдбата – Иван-Асен Георгиев, впоследствие съден и разстрелян като „американски шпионин“). В писмото си Ромен Гари обяснява, че освен дипломат, той е и известен писател, че работи над новия си роман, който е обещал да връчи на другаря Луи Арагон при посещението му в София. Ето защо неговата лична секретарка, с която работи целодневно над ръкописа, му е твърде необходима.

Скоро пускат Неди Траянова от лагера. Дали Гари е успял с ходатайството си, или службите подемат с него нова игра?

Интересното е, че романът, който започва в София и завършва във Франция – „Големият дрешник“ – е сред най-сюрреалните му творби, в които персонажът се губи и размива, сякаш задушавайки се от невъзможност. Атмосферата на комунистическа София?

След години Гари с усмивка признава, че този роман е бил изтълкуван по най-противоречив начин от двама известни френски писатели – Пол Клодел и Роже Мартен дю Гар:

„В „Големият дрешник“ остро се усеща грандиозното отсъствие на Бога. За Клодел това отсъствие, благодарение на цялостния размах, се превръщаше в истинско присъствие, в смисъл, че е невъзможно да се мине без Бога. За Мартен дю Гар, допотопен атеист от края на века, това бе още по-голям проблем – за него такова отсъствие на Бога просто прехвърляше вината върху обществото. Аз нямах предвид нито едното, нито другото. Названието идваше да покаже, че има много дрехи, а в тях просто няма хора. Има някаква гардеробна със стандартно облекло, а човекът, който трябва да го надене, отсъства, човешката личност отсъства“.

Докато наблюдавах осветените прозорци с прехвърчащите снежинки пред някогашния дом на Гари, си мислех – какви ли гледки са минавали пред очите му, докато е тракал на пишещата си машина:

„Зимите заслепяваха с белотата си. Народът беше изключително мил. Хора изчезваха и никой повече не питаше за тях“.

Ке д’Орсе възнамерява да го прехвърли в Москва. Докладите от София явно са направили впечатление. Но назначението му е отклонено. Оказва се, че официозната съветска преса започва да го атакува като писател, нахвърлят се върху романа му „Европейско възпитание“. Статията срещу него в дебело литературно списание е озаглавена „Училище за ренегати“. Обвиняват го в какво ли не. Бил „певец на погнусата“, който искал да изврати „истината за антифашистката съпротива“. Следва втора унищожителна статия. Гари, както Сартр, „искал да набута всичко в калта, в нищото“

Какво е обяснението на подобно внимание? През 1946 г. Сталин разпуска Еврейския антифашистки комитет в Москва. Това е началото на мощна антисемитска кампания в СССР, насочена срещу „неруското“, „чуждопоклонничеството“ и „преклонението пред Запада“. В такъв момент дипломат като Гари би бил особено нежелан в Москва – с оглед на информацията, която би могъл да изпраща оттам. Ала откъде съветските служби са узнали за предстоящото назначение? Да не би да са се сдобили с лелеяния шифър на френската легация в София?

Ромен Гари, дори по потеклото си, е особено подозрителен за съветските другари. Лично дипломатът сатрап Вишински, след краткия им разговор в София, изненадано казва: „С вас нещо не е наред!“. Заради неговия руски сам Георги Димитров му обръща внимание. Гари спокойно му обяснява, че семейството му е заминало от Русия през 1920 г., на което „вождът и учителят“ му отвръща:

„Много сте изгубили!“.

Друг път, под влияние на алкохола, Вождът даже откровеничи с него:

„Веднъж заговорих на Димитров за пожара в Райхстага, едно от най-важните политически събития в моята младост. Мисля, че и днес не се знае със сигурност дали наистина Гьоринг беше заповядал да устроят въпросния пожар, или само се е възползвал от инцидента. Димитров ми отвърна: „Знаете ли, именно аз го подпалих… Райхстага“. Усмихнах се учтиво. Много забавно! Човек трябва да умее да се смее над шегите на властниците. Същото чувство за хумор като у Хрушчов: веднъж на един прием той посочи Микоян с пръст, казвайки на журналистите: „Знаете ли, че Микоян е този, който уби Берия!“.

Гари проницателно се вглежда не само в България – страна на терор и преследване, където самият той е неотлъчно следен. Той не изпуска от око и нейния вожд:

„Димитров вече беше полужив от тежките заболявания – атеросклероза и диабет; по лъвското му лице, преди да бъде изложено на показ, биваше полагана руменина за прикриване на мъртвешката бледнина; по този начин още приживе, ден след ден, го мумифицираха – в прекия и в преносния смисъл – понеже единственият, който можеше да управлява, беше Сталин; а той не понасяше ничие „величие“, освен собственото си“.
(„Нощта ще бъде спокойна“).

И така – до един декемврийски ден на 1948 г., когато Ромен Гари получава заповед да се завърне в Париж. Тогава той заедно със съпругата си напуска една заснежена и призрачна България. Семейството хваща прочутия Ориент експрес, който веднъж седмично прави връзка между Истанбул и Париж. В това следвоенно време във влака няма нито вагон-ресторант, нито кушет, нито каквито и да е било други удобства.

Службите бдят на перона:

„Книжарят е отзован в Париж. Яви се пиян на гарата… Ужасен е от живота, който го чак там. Всичко е много скъпо. Ще трябва да живеят на хотел“.

И оттук неговото време вече се разминава с това на страната ни, както го описва героят му Дантес в романа „Европа“:

„Времето, чакащо ги на път, в сюртук и цилиндър, с джобен часовник на верижка, със зорко око отчиташе мравешките си батальони – вековете, секундите, хилядолетията, преди отново да ги препрати към поредния пристъп на вечността“.

Предишна страница 1 2

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах