Пътеводител към „Има такъв народ”

Познаваме Слави Трифонов от екрана. Той беше неизменно присъствие в ефира на Би Ти Ви почти през цялото време на управлението на Бойко Борисов, а и преди това вече беше станал незаобиколим фактор в телевизионния ефир. Шоуто му, което дори неговите почитатели възприемат като чалга, се опитваше да лавира по ръба на политиката и забавлението, черпейки сили от всяка обществена болка. След изборите на 4 април 2021 г. Слави Трифонов отново ще бъде почти ежедневно в ефира, но вече в съвсем друго амплоа – като лидер на втората по численост партия в парламента. Шоуменът осребри присъствието си над 20 години в телевизията и го превърна в реална сила. Той вече ще бъде законодател не само в шоубизнеса, но и в основния орган за управление на държавата.

Така се изстрелват политическите ракети – след дълго зареждане с нужното гориво. А българският избирател спазва упорито традицията да избира екранни герои. Дори Бойко Борисов дойде на власт, след като дълго време бе любимец на медиите със запазено място в новините. Телевизионната си слава употреби и Николай Бареков. Сега е ред на новия супергерой – Слави Трифонов.

Корените на успеха му са дълбоки, започват в класическата музика и се простират в смутното последно десетилетие на миналия век, което ще остане в историята като времето на мутрите и чалгата. Чалгата е феномен, който не само не е изчезнал – гримиран като попкултура, той капка по капка се влива в телевизионния океан. А мутрите са спомен, в който мнозина днес вкарват сантиментално звучене, вкупом забравихме усещането за страх, което ни владееше тогава.

Предлагаме ви откъс от книгата на Слави Трифонов „За мен е чест“, издадена през 2015 г. от изд. „Сиела“ и от която все още могат да се намерят бройки в някои книжарници. Разговорът със сценариста Иво Сиромахов, превърнал се в нещо като мемоарна изповед, е нещо като пътеводител за осъзнаването на новия политически фактор, наречен „Има такъв народ”.

„Между другото, и аз самият много пъти съм бил спряган по всякакви жълти медии или по всякакви слухове за мои приятелства с доста хора от така наречения „ъндърграунд“. Аз бях приятел с много такива хора и не се срамувам да кажа, че съм бил приятел с тях. Бил съм приятел с Васил Илиев, с брат му – Жоро Илиев. И двамата бяха застреляни. Познавам Поли Пантев, Димитрий Минев – Димата Руснака. Бях много близък приятел с Илия Павлов, който не мога да го сложа в точно това число.

Имам много истории с тях – интересни и забавни, и ако щеш, колкото и да звучи шантаво – стойностни истории с такива хора. Но тия истории са част от моя личен живот, за който аз не говоря, и то не защото се срамувам. А защото да говориш за хора, които вече са мъртви, е нечистоплътно. Да разказвам нещо за човек, който е мъртъв и няма как да ме опровергае. Не е етично. Не е приятелско.

Виж к’во, Иво. Да си мъж, означава да си държиш на думата, да си широко скроен, да се държиш достойно. Абсурдно звучи, но някои от тия хора наистина бяха такива. Това е моето впечатление. Въобще не ми пука кой, какво и как ще коментира това, което ти казвам.

Аз не съм бил свидетел на никакви престъпления и не съм участник в никакви престъпления. Просто съм ги познавал тези хора. Защо се е случило така? Защото повечето от тях бяха на моите години. Така се случи, такъв беше животът, такъв е Светът.

Аз съм се познавал с тези хора и не съм се срамувал, страхувал, нито съм бил част от някакви групировки. Аз уважавах някои от тях – не всички, някои от тях, държа да отбележа. И те ме уважаваха мен. Те са били част от моя личен живот и аз от техния. Както ти имаш приятели, както всеки човек има приятели, така някои от тях са били мои приятели.

И това беше причината Костов да ми каже, че съм бил проводник на руските интереси. Заради приятелството ми с Илия Павлов и заради „Овергаз“ на Сашо Дончев. И аз съм проводник на руски интереси? За съжаление, бизнесът в България беше и продължава да е политико-олигархичен. Големият бизнес винаги е бил свързан с държавата. И тези, които са в големия бизнес, като че ли не са точно бизнесмени, а са по-скоро и от едната, и от другата страна. В момента не е ли така? Този, който доскоро беше олицетворение на политико-олигархичния бизнес, сега седи в Сърбия и не смее да се прибере. А заради неговата банка всички ние ще трябва да плащаме милиарди, които заминаха. Това какво е? А той беше обявен за „банкер на годината“. Говоря за Цветан Василев. Той беше „банкер на годината“.

В България „бабаитите“ винаги са били на почит. Винаги са били по-уважавани от интелигентните хора, които тласкат обществото напред. И това е заради страха. Страхът по нашите земи е много по-сериозен мотиватор от интелекта. Затова бабаитът е по-сериозен мотиватор от успешния, завършил Харвард.

Това може да се промени само с измирането ни. Когато ние измрем и когато дойдат други, които са раснали в съвсем друга среда. Когато дойдат техните внуци, тогава ще се променят нещата. Ако изобщо се променят. Затова беше прекрасно, че България влезе в Европейския съюз, че България е член на HATO, че България върви по един цивилизован, европейски, нормален път. Но обществото ни ще се промени, когато всички ние измрем. И измрат и нашите деца, и техните деца, и тогава най-вероятно българите ще живеят в една друга среда, защото ще е съвсем друг Светът.

А иначе тук продължават да витаят образите на тези хора. Сега какъв е Делян Пеевски? Какъв точно го играе? Страхът от него – защо е? Или какъв е министър-председателят Бойко Борисов? Какъв е той? Министър-председателят ни е човек от тази среда, от това общество. Министър-председателят е такъв… Да бе, ама аз съм бил част и сега какво… Да се срамувам ли? Да лъжа ли? Или да кажа: „Не бе, това не е…“. Да се изявявам като такъв какъв, бе? Заради това, че някой си е решил да ме нарече по такъв или „онакъв“ начин?

Аз знам истината. И винаги съм ти казвал, че истината е една. Няма много истини. Истината е една. Това, което аз съм видял, което е било, това е било част от моя свят, от моя живот. И аз съм се стремял да се държа достойно. Да си държа на думата, да не си предавам приятелите, да бъда обективен, да бъда морален. Ебахти, как звучи. Да де, ама пък съм такъв, бе! Така е било.

Няма сега да влизам в нек’ви свободни трактовки на книгата „Кръстникът“. Да де, ама в книгата „Кръстникът“ на този изключителен писател Марио Пузо има много правилни, много логични обяснения. И един от най-великите филми е направен по тази книга – „Кръстникът“. Това, което ми се е случило, не е било книга. Нито е било филм. Въобще не разглеждам нещата, които са ми се случили, в литературен или в някакъв естетическо-артистичен план. Просто са такива.

Виж колко е странно – понякога се изправящ срещу някого, който се държи почтено и си държи на думата, а пък всъщност е мутра. От другата страна стои някакъв, който лъже и е пълен измамник, а пък се води за нек’ъв почтен бизнесмен. Ти на кого ще вярваш?

Във всяка област е така. Ако някой е много добър актьор, не е задължително да е много свестен човек. Даже много често тези две неща се разминават. Много талантлив и много качествен професионалист, но като човек е лайно. Не всички, някои. И кое е по-важното в случая? Виж какъв интересен казус. Той стои пред всички хора.

Но аз просто съм имал съдбата да бъда част от някаква публичност. И поради тая причина сега си говорим и аз ги казвам тия неща, но съм се стремял да правя така, че да не се срамувам, с когото и да общувам. А когато срещу мен се изправи добър професионалист, който като човек е лайно, ми става адски трудно. Направо ми е шибано. Защото не знам как да постъпя. Едната част от мен се противи, другата част уважава това, че човекът е добър професионалист. И в зависимост от ситуацията, гледаш да използваш тоя вид контакт, който ти е необходим, за да вършиш работа и да не се интересуваш какъв е като човек. А в личен план допускам до себе си само хора, които са морални. А те пък не са чак толкова много, като се замислиш. И тогава става сложно.“