Пати Смит интервюира Дейвид Линч: Какво може да е по-ужасяващо от нормалното?

Когато две артистични легенди се отдадат на разговор, е не само красиво да наблюдаваш тяхната дискусия, но е приятно да видиш уважението и дълбоката оценка от работата един на друг.

В една от сериите „Случайни срещи” на телевизия BBC, в които прочути личности се интервюират, Кралицата на пънка Пати Смит влезе в ролята на домакин на Дейвид Линч. Пред нея култовият режисьор сподели вдъхновенията си, стоящи зад „Туин Пийкс” и „Синьо кадифе”.

Ако дуетът Смит-Линч ви изглежда странен, нека ви припомним, че през 2011 г. двамата създадоха електронна картичка за фондация „Картие”. Освен голям режисьор, Дейвид Линч е и виртуозен артист. Той създаде анимацията, която послужи за фон на интерпретацията на Пати Смит на английската приспивна детска песничка Bah-Bah Black Sheep.

Пати: – Един ден бях много депресирана. Много тъжна. Бях започнала да усещам остаряването си. Виждах как косата ми побелява…, и точно тогава тази песен се настани в главата ми. Появи ми се образът на Джери Гарсия с цялата пищност на бялата му коса. Стоях във всекидневната сама и видях Джери да ми се усмихва. Мисля, че тъкмо беше починал. И тогава тази малка песен… – пуф…, просто се появи в главата ми. Обикновено доста се трудя върху песните си, но тази беше напълно оформена и готова. Набързо я записах на един лист, хванах акордите на китарата си, и я нарекох Grateful (Благодарна – бел. ред.), защото имах чувството, че Джери ми я е подарил.

Дейвид: – Да, красиво.

Пати: – Изпитвал ли си някога такова нещо?

Дейвид: – На мен идеите ми идват на фрагменти. Все едно, че в другата стая има напълно нареден пъзел, но в моята стая парчетата от пъзела идват един по един. И първото парче от него е просто един къс, но въпреки това аз се влюбвам в този отломък, защото той носи обещанието за нещо повече. Запазвам го, записвам го, после си казвам, че да имаш първото парче, означава, че на въдицата ти виси голяма стръв. С нея хващаш все по-сочни и по-пищни парчета, които идват да спасят предишните.

Пати: – Искам да открадна това, което току-що каза. Докато те слушах, си мислех за отрязаното ухо в ярката зелена трева, намерено от героя на Кайл Маклоклън във филма ти „Синьо кадифе”. И помня колко бях ужасена, когато видях тази мъртва част от човешкото тяло на екран. Този кадър как ти дойде в началото, когато измисляше филма? Като картина, като…

Дейвид: – Когато през 1963 г. излезе парчето на Боби Винтън „Синьо кадифе”, изобщо не ми хареса. Но я чух няколко години по-късно и нещо в тази песен започна да ме вдъхновява да създам филм със същото име. Първите образи, които дойдоха, слушайки песента, бяха червени устни в кола през нощта и зелени морави през нощта. След това нещото, което се появи в главата ми, беше полуразложено ухо, полазено от мравки.

Пати: – Когато тази песен излезе, ме отблъсна, а после бях засмукана от нея. След това я чух в твоя филм и реагирах по същия некомфортен начин като първия път. Имах чувството, че съм попаднала в капана на тази песен. Защото тя пресъздава илюзията за нещо, което е носи спокойствие, което е нормално. Но съгласи се, какво би могло да бъде по-ужасяващо от нормалното.

Дейвид: – Така е. (Смях.)

Пати: – Да пишеш рокендрол и да го изпълняваш пред публика, винаги съм се надявала, че е нещо, което би могло да проникне в съзнанието на публиката. Защото ние творим за хората. Нямам нищо против успеха, не съм засенчена от дизайна на шоубизнеса. Някои от моите творби комуникират с много хора, а някои не. Имаше ли някаква идея по какъв начин „Туин Пийкс” ще влезе в съзнанието на хората, когато го създаваше?

Дейвид: – Нямах никаква представа. За мен винаги е било важно да правиш това, в което вярваш. И да го правиш по възможно най-добрия начин. И след това просто чакаш да видиш как ще го прегърне светът.

Пати: – Гледах „Туин пийкс” и помня, че този сериал ме свърза отново със света и с изкуството. Наистина беше подарък за всички ни.

Дейвид: – Фантастично, Пати. В „Гумена глава” има свят, в който винаги съм казвал, че с удоволствие бих живял. И „Туин пийкс” е един отделен свят и аз също го обичам. То е нещо като магнит, който непрекъснато ме тегли да се върна обратно към него. (бел ред. – режисьорът подготвя продължение на култовия си сериал от 90-те.)

Пати: – Всички ще се радваме отново да влезем в този свят, Дейвид.

Дейвид: – Благословена да си, Пати. Искам да поговорим с теб за руската момичешка група Pussy Riot. Чух, че поддържаш връзка с тях. Искам да знам за какво комуникирате.

Пати: – Такъв вид потисничество и неразбиране ни връща отново към библейски времена. Да вкараш млади момичета, които имат семейства, мечти и надежди, в затвора за две години, само защото са инициирали една тийнейджърска молитва, която не се е харесала на тамошните власти! (Изпълнителките бяха лишени от свобода заради „пънк молитва” в църква срещу президента Владимир Путин – бел.ред.) Едно от нещата, които Надежда и Мария ми казаха, беше: „Всички искат от нас да говорим с тях, но какво се предполага, че трябва да кажем?” Аз им отвърнах: „Би трябвало да кажете, че вие сте всички останали. Заради вярванията си, заради това, че се опитвате да кажете нещо ново, заради това, че искате да изразите мнението си срещу църквата, срещу правителството, срещу корпорациите. Ние всички сме в потенциална опасност. Говорете с по-младото поколение, нека то се научи да мисли самостоятелно. Да мисли неманипулирано. Тези момичета направиха нещо наистина оригинално. Като майка, дори като баба, те са в моите молитви.

Дейвид: – Красиво. Знаеш ли, харесвам рисуването. Понякога искам да отхапя от своите картини. За мен е изключително красиво, когато много неща се съберат в нещо, което не контролирам. Например когато природата се намеси с цялото величие на хрумванията си.

Пати: – Имам малка къща с ливада. Много обичам, когато тревата е прекалено пораснала и има плевели. Един ден мой съсед с добро чувство в сърцето решил да окоси градината ми, за да е перфектна. Бях ужасена. Моите диви и пищни рози изглеждаха нещастни – подкастрени и подредени. Бяха отнели естествения хаос на двора ми и го бяха превърнали в абсолютната перфектност. Но мисля, че етикети като красиво, грозно, не ни помагат да намерим истинските отговори на това кое е хубаво и кое не. Защото ние не искаме отговори на това кое е красиво и кое грозно. Не съм ли права?

Дейвид: – Ние не искаме да знаем.

Пати: – Не искаме да знаем и нямаме нужда от тези отговори.