Пътна карта на българската култура

То, че културата е последна дупка в обществото ни, е ясно. И, че се случва въпреки това, някак от само себе си, също си го знаем.

Има обаче едно доскоро неподозирано от мен културно пространство, където реално можеш да разбереш какво се чете днес, коя е предпочитаната музика и дори понякога какви са „бъдещите им творчески планове“. И тази своеобразна сцена е… градският транспорт.

Веднага правя уговорката, че пропускам от това „изследване“ изнурените лели и чичовци с големи найлонови чанти, които щъкат от промоция на промоция из пазарите и супермаркетите в града и ползват градския транспорт като товарен автомобил. Те са твърде заети да опазват закупеното на далавера от чужди набези на борда на трамвая, за да имат нужда от какъвто и да е вид изкуство. Единственият печатан текст, в който се зачитат, евентуално е някоя брошура за намаления, листовка от лекарство или някоя и друга предъвкана от употреба страница от жълт вестник. Не се брои.

Преди години част от характеристиката на всеки голям световен град беше фактът, че населението му масово се движи из улиците със забодени слушалки в ушите. Днес, макар и да сме още далеч от определението „голям световен град“, и в София наблюдаваме същата тенденция. От ушите на всеки втори човек излизат кабелчета, които тайнствено потъват в дрехите, за да стигнат до източника на музика – мобилния телефон или плейъра. Всъщност това е най-добрият начин да се движиш из изтощителната градска среда с известно удоволствие и да избягваш непрестанните й досадни звуци. И понеже, знаете, слушалките не винаги доставят любимата ти музика само до твоя собствен слух, особено ако си любител на високите децибели, без претенции за всеобхватност и с огромна доза субективизъм ви представям картинката на „дочутата“ от мен иззад чуждите слушалки съвременна градска музикална картина.

Чалга на изчезване

Изненадващо чалгата не е сред предпочитаните музикални стилове, които долавям от чуждите плейъри. За почти повече от три месеца ежедневно пребиваване в градския транспорт, успях да я чуя едва два-три пъти. Най-фрапиращата изненада ми поднесе едно скромно на вид, слабо девойче с космата шапка, евтина чанта и без никакъв грим, от чиито уши се разнесе такава бусна чалгария, при това на високи децибели, че всичките петима души близо до нея спонтанно смръщихме вежди и се спогледахме. Ехтеше женски глас, пееше на български, но поради слабите си познания за тази част от музикалната действителност, не разпознах нито парчето, нито певицата. Иначе момичето слушаше тази вакханалия с изражение, подхождащо повече на класика – никакви бурни емоции, никакви пламъци в очите, дори никакво ритмично потупване с пръст. Завидно самообладание, така да се каже.

Класиката е в метрото

Класиката като предпочитан стил в слушалките на впечатляващо много българи е моята персонална изненада. Факт е, че съм я долавяла най-вече в метрото, където по принцип аудиторията от пътуващи е на по-високо интелектуално ниво. Най-често се слуша Моцарт, Бетовен и Вивалди, както и интерпретации на рок или поп парчета в класически вариант. На няколко пъти дочух Клайдерман, вероятно заради досадната реклама на концерта му утре. Тя, така или иначе се върти по радиото поне от шест месеца, за да ни обяснява, че бил направил за пианото „повече от всеки друг, след Бетовен“… Ти да видиш!

Рокът масово пътува в градския транспорт

На второ място сред дочутите музикални стилове в градския транспорт е ар ен би, в чужд или български вариант. Обикновено неговите звуци излизат от ушите на точно определени на вид хора, с техен си аутфит – панталони с провиснали дъна, големи цветни кецове, шапки с козирки, качулки, суичъри…

Така е и с рока. Той все още е сред най-разпространените стилове у нас, а и поколението, което го свързва с най-готината част от своя живот, за моя изненада, масово пътува с градския транспорт. Кой слуша рок мога почти без грешка да позная, стига да го погледам минута. Движението на тялото, погледа, ритмичното потупване с пръсти са причинени обикновено от класиците в жанра на по-тежката музика. Изключения от правилото правят Queen, които и без това са любими на музикалните редактори от повечето радиа и звучат някъде в българския ефир поне на всеки половин час.

Внимание! Джаз в автобус № 102

Радиото, оказва се, е доста популярен начин да избягаш от градската действителност. Още повече, че то е достъпно и за хората без смартфони. Единственият недостатък е, че почти няма как да го слушаш в метрото, защото още на входа му връзката се губи. Иначе пък в повечето модерни автобуси то като че ли е задължително. Не знам дали важи за всички, но вече няколко пъти попадам на 102, където се слуша… джаз радио! И нямате представа какво приятно успокоение се забелязва по лицата на пътуващите – като в чакалня пред кабинет за психотерапия! Та, мисля си, дали пък това не е тайна програма на Столична община, или пък на Министерство на културата и на транспорта, която елегантно и ненатрапчиво да формира музикалния вкус на хората, като им пуска за фон на ежедневните им градски маршрути музика с висока интелектуална стойност… Е, а дано, ама надали!

За да слушаш музика в градския транспорт, няма нужда да полагаш някакви усилия – просто слагаш слушалките и натискаш плей. По друг начин стоят нещата обаче с литературата, особено, когато трябва да й се наслаждаваш, подпрян на един крак в метрото, хванал се с едната ръка за металните дръжки в автобуса или пазещ равновесие в тролея. За това се изисква наистина страст към четенето, така че тук говорим за хора, четящи по принцип. Пък и ако искате да започнете книга, която напълно да ви погълне със сюжет, наблюдавайте какво четат хората в транспорта! Да се подложиш на такова усилие, особено в раздрънкано и подскачащо из дупките превозно средство, е сигурен знак, че книгата е завладяваща.

Какво четеш в метрото

Според личните ми наблюдения, най-вече се чете в метрото. При това четат най-вече младите хора. Пропускам десетките учебници и записки, на които съм попадала, надничайки през рамената на хората, защото да учиш в градския транспорт си е отколешна практика. Единственият проблем е, че най-често по автобусите и метрото четат студентите по медицина и притеснението ми е, че за някои от тях това остава единственото място, където изобщо отварят учебник, но това е друга тема.

Иначе в метрото се чете всичко! От традиционния за дамите от средна и надсредна възраст Паулу Куелю и Хорхе Букай, та до модерните български автори като Калин Терзийски, Георги Господинов и други. В тази категория изкуство се разписват често и жените на около трийсет-четиридесет години, които се отдават на духовни практики и самоусъвършенстване. Нямате представа колко книги за вдигане на духа, себепознание, откриване на женската сила, превъзмогване на стреса, опознаване на вътрешната си енергия, преподреждане на чакрите, хранене с цветя или разкриване на различните превъплъщения на световната любов се движат ежедневно из градския транспорт в дамските чанти! Преди няколко дни една възпълна женица така се беше зачела в заветите на Петър Дънов, че пропусна да слезе на обичайното си място и се осъзна за това едва две спирки по-късно.

Сред предпочитаните жанрове в транспорта са традиционно криминалетата, любовните романчета и книгите с хумористични сюжети. Не ми се е случвало досега да попадна на някой, който чете „Война и мир“ в транспорта и това е обяснимо не само с концентрацията, която този вид класики изискват, за да ги четеш, но и с обема им. По тази причина не съм засичала из „транспортната библиотека“ и „Дон Кихот“, но пък на два-три пъти уцелвах млади момичета, четящи глуповатия бестселър „Петдесет нюанса сиво“, въпреки немалкия му размер… на томчето имам предвид, не на главния герой.

За три месеца активно движение с метро, автобус, тролей и трамвай, трябва да ви кажа, че нито веднъж не видях някой да чете списание. Вестниците все още могат да се видят в ръцете предимно на мъжете, но истината е, че таблетите и телефоните иззеха тази функция първо в транспорта. И нормално – къде-къде по-лесно е да си отваряш страниците на екрана, отколкото да разпъваш големите вестникарски листи. Що се отнася до списанията, вероятно и те са предпочитани в електронен вариант, но на мен нито веднъж не ми се случи да ги откроя на нечий таблет в тролея.

Що се отнася до другите изкуства и тяхното присъствие в градския транспорт, информацията ми е предимно опосредствана и е следствие от дочут разговор на тема театър, опера, концерт или кино. Ще ви предам дума по дума един такъв, случил се наскоро между две момчета на видима възраст 20-24 години, пътуващи в 94 към Студентски град.

Студент 1: – Ко праити вечер, откак сти в Студентски град?

Студент 2: – Мчи ко?… Излизаме от времи на времи там, ма то такваз лудница… Аз затуй в Сливен ми харесва, ама мноо скучно, няа ко да прайш. Тук, по Софията се има ньещо на видиш, да отидиш… Е оня ден бяхми на театър в тоз… Сатиричния.

Студент 1: – Ко гледахти?

Студент 2: – Едно с Мариан Бачев, тоз от шоуто на Славито. Готино беши, смяхми са, голям майтап.

Студент 1: – Как са казва тиатъра?

Студент 2: – …. ох, на, ся тъй кат ма попита и… ши питам приятилката ми, тя знай, щот тя купува билетити, води ма насам-натам… Аз, ко – ходя кат куфар някой…

Студент 1: (смее се)… Аз на тиатър не съм ходил таз година ощи, ма сига тръгвами след сесията. Бяхми на концерт на Чакардъкова, шоу, брат ми. Аз ни я слушам, ма значи как да праи концертити таз жена…

Студент 2: – Вярно?!… Тя, приятилката ми, иска да ма води на концерти, ма аз тез цигулки-мигулки хич не ги разбирам! Ама ша отида сига, де… тя кат иска.

Студент 1: – Еми ко да праиш? … Шси ходиш ли за Нова година?
….

Оттук нататък момчетата захващат темата за купона и разговорът рязко излиза от културната тематика. От подобни дочути разговори в градския транспорт обаче мога да сведа за вас следните изводи, свързани с картината на съвременната ни културна среда:

1. За Камен Донев традиционно няма билети.

2. Мариус Куркински определено трябва да направи нещо ново, хората се чудят.

3. „Хъшове“ на Морфов е много желан напоследък, останалите му спектакли – също.

4. Александър Кадиев е „готин“ телевизионен водещ, но и играе „готино“, особено в „Скъперникът“.

5. В Театър „Възраждане“ се ходи най-малко.

6. Христо Мутафчиев лети с инвалидна количка на сцената! „Верно ли бе?! Ай не се бъзикай!… Ау чи якоооо!“

7. Никой не говори за художествените изложби.

8. Панаирът на книгата в НДК е популярен.

9. На концерта на Райна Кабаиванска ще се ходи.

10. „Бе къде се загуби тоя, бе…, как му беше името…“ като тук на мястото на точките са най-различни изтъкнати съвременни, български актьори, писатели и артисти.