Патрик Мелроуз: Хамлет на хероин

След успеха на сериала, първата книга от петологията на Едуард Сейнт Обин излиза на български език (откъс)

Бенедикт Къмбърбач получи номинация за „Златен Глобус“ за най-добър актьор в сериал за ролята си в „Патрик Мелроуз“. - Патрик Мелроуз: Хамлет на хероин

Бенедикт Къмбърбач получи номинация за „Златен Глобус“ за най-добър актьор в сериал за ролята си в „Патрик Мелроуз“.

Наркоман, пияница, аристократ и богаташ, смеещ се над праха на баща си. Патрик Мелроуз събира в едно три от ключовите роли на Бенедикт Къмбърбач – Шерлок, Хамлет и Кристофър (от минисериала „Краят на парада“). След небивалия успех на сериала на „Шоутайм“ по петте книги на Едуард Сейнт Обин „Патрик Мелроуз“, „Колибри“ се заемат с издаването им и на 7 декември пускат първа част: „Чудо голямо“.

Патрик Мелроуз е чувствително, самотно петгодишно момче, изгубено в огромното майчино имение. От малък се научава да разчита на въображението си в приказната градина край вилата, тъй като за него светът на възрастните е злостен и опасен – утеха намира най-често в обятията на готвачката, но не и в майка си, заета да търси изход от разрушения си брак в алкохола. Баща му Дейвид Мелроуз е деспот не само в дома си, но и в приятелския си кръг – превръща се в тиранин, след като се докопва до парите на богатата майка на Патрик. Шокиращото събитие, което се случва през един красив летен ден, завинаги ще промени духа и тялото на Патрик.

Едуард Обин разкрива, че петте книги са почти автобиографични. Точно като персонажа си, Обин израства в дома на аристократично британско семейство. Детството му е „нещастно“, от петата до осмата си година малкият непрекъснато е изнасилван от баща си. Пораствайки, той преминава през тежък период на самоунищожение с алкохол и наркотици, но бракът и бащинството правят от него нов човек.

Америка за България

Епичен, интелектуално предизвикателен, трогателно интимен, романът „Чудо голямо“ ужасява и забавлява. Книга за една съкрушена личност и за нейното възвисяване.

Излязла за първи път през 1992 г., Обин 20 години се бори поредицата му да бъде екранизирана. Намира късмета си с Бенедикт Къмбърбач, голям негов почитател, който определя бъдещия сериал като негов личен „проект страст“. Британският актьор счита Патрик Мелроуз за най-значимата си роля до тук.

„На страниците Сейнт Обин представя героя си със съвършени описания на хаотични ментални състояния, триумф на стила, който осветява мрака от съзнанието на Патрик. На екран Къмбърбач (в сцени, режисирани от Едуард Бъргър и написани от Дейвид Никълс) завладяващо се пени, подскача, въргаля се в боклуци, смее се маниакално, задремва, тресе се и се гърчи в погнуса. Но ослепителният актьор отвлича вниманието от гротескната ситуация на персонажа, вместо да насочва светлината към нея“, пише Трой Патерсън в „Ню Йоркър“.

Всъщност, в сериала на „Шоутайм“, на първата книга отговаря втората серия, а първият епизод разказва „Лоши новини“ – втора част от петологията на Обин. Общо пет са епизодите – по един за всяка книга.

ДВЕ ТЕМАТИЧНИ СЪБИТИЯ В „ПЕРОТО“ ЩЕ УЧАТ ДЕЦА И РОДИТЕЛИ НА ПРАЗНИЧЕН ЕТИКЕТ

„Сценаристите често се оплакват, че продуцентите на телевизионните драми се опитват да изчистят тъмния материал, насърчавайки персонажите да предизвикват съпричастност у зрителя. Но „Патрик Мелроуз“ изглежда и придава чувството на поразително зрял сериал и Дейвид Никълс признава, че „нямаше никакъв натиск да направим героите по-привлекателни или предразполагащи“. Той бил впечатлен от това, че Къмбърбач „бе готов да не бъде за харесване, самосъжаляващ се – и не искаше да смекчава нищо от това“. Той ви показва, че държанието на Патрик е част от тормоза, нанесен му като подрастващ“, пише Марк Лоусън в „Гардиън“ в ревю, озаглавено „Хамлет на хероин: 20-годишната борба на Сейнт Обин да екранизира „Патрик Мелроуз“.

Сериалът „Патрик Мелроуз“ се приема много добре както от критиката, така и от публиката. Зрителите му дават 8,2 от 10 точки. От петте книги „Майчино мляко“ е считана за най-добрата, тя е четвърта по ред. С нея Обин влиза в кратката листа за наградата „Ман Букър“ през 2006 г.

„Въпреки че авторът очевидно е използвал собствения си опит, той го е рафинирал в нещо фино, изследване на съзнанието и пътуване от безпомощността на детството до „чистата неизбежност на нещата, каквито са“, толкова елегантна дефиниция на примирението, колкото някой може въобще да напише. И сериозната му цел е подсилена от изобилие от остроумие, предизвикващо смях на глас забавление и пронизващи наблюдения в света на привилегиите и полагаемото“, пише  „Пъблишърс уийкли“ за петологията на Обин.

Предлагаме Ви откъс от първата част на петологията на Едуард Сейнт Обин за Патрик Мелроуз – „Чудо голямо“, в превод на Надежда Розова.

В седем и половина сутринта, понесла прането, което беше изгладила предната вечер, Ивет се зададе по алеята към къщата. Сандалът ѝ шляпаше тихичко, тя стискаше пръсти в опит да го задържи да не се изуе и заради скъсаната каишка пристъпваше тромаво по каменистата и изровена земя. Над зида под кипарисите покрай алеята забеляза доктора в градината.

Със синия си халат и вече с тъмни очила, макар че в този ранен час през септември слънцето още не се беше издигнало над възвишенията от варовикови скали, той беше насочил с лявата си ръка силна струя вода от маркуча към редичката мравки, щъкащи усърдно по чакъла под краката му. Имаше си установен подход: оставяше оцелелите да се борят върху мокрите камъни и за кратко да възвърнат достойнството си, после отново изливаше отгоре им вода. Със свободната си ръка извади пурата от устата си и пушекът се издигна на кафяви и сини кръгове, които скриха издадените кости на челото му. След това стесни струята с палец, за да премаже по-ефективно една мравка, чиято гибел беше твърдо решен да предизвика.

Достатъчно бе Ивет да подмине смокинята, за да се шмугне в къщата, без д-р Мелроуз да разбере, че е пристигнала. Той обаче имаше навика да я вика, без да вдига поглед и тъкмо когато тя си мислеше, че дървото я закрива. Предния ден разговаря с нея достатъчно дълго да ѝ отмалеят ръцете, но не и да изпусне прането. Докторът преценяваше тези работи много прецизно. Най-напред започна да я разпитва за мистрала с преувеличено уважение към познанията ѝ като местна жителка на Прованс. Когато прояви любезността да прояви интерес към работата на сина ѝ в корабостроителницата, болката беше стигнала раменете ѝ и вече предприемаше набези към шията ѝ. Беше твърдо решена да му устои дори когато я попита за болките в гърба на съпруга ѝ и дали ще му попречат да кара трактора, докато прибират реколтата. Днес обаче той не се провикна „Bonjour, chère Yvette“, както обикновено подхващаше охотното сутрешно бъбрене, и тя се приведе под ниските клони на смокинята и влезе в къщата.

Ивет наричаше къщата на семейство Мелроуз „шато“, те пък я наричаха стара ферма. Беше построена на склон и алеята беше на нивото на горния етаж. Широко стълбище от едната страна водеше към тераса пред салона.

Друго стълбище извиваше от другата страна на къщата към малък параклис, в който криеха кофите за смет. През зимата водата клокочеше надолу по склона през дълбоки локви, но по това време на годината канавката покрай смокинята беше притихнала и задръстена с опадали и изпомачкани смокини, оцветили земята.

Ивет влезе в тъмната стая с висок таван и остави прането. Включи осветлението и се зае да отделя кърпите от чаршафите и чаршафите от покривките. Имаше десет високи шкафа, пълни със спретнато сгънато спално бельо и покривки, които вече не се използваха. Тя понякога отваряше шкафовете и се любуваше на съкровището, което съхраняваха. В някои от покривките бяха втъкани лаврови клонки и гроздове, които се виждаха само от определен ъгъл. Ивет плъзгаше пръсти по монограмите, избродирани върху гладките бели чаршафи, и по венчетата около буквата „V“ в ъгъла на салфетките. Любимият ѝ беше еднорог, стъпил върху панделка с думи на чужд език – беше го виждала на някои от по-старите чаршафи, които не се използваха. Госпожа Мелроуз настояваше Ивет да пере и да глади все същата жалка купчина обикновено спално бельо от по-малкия шкаф до вратата.

Елинор Мелроуз профуча по ниските стъпала от кухнята нагоре към алеята. Ако ходеше по-бавно, можеше да залитне, да спре и да приседне отчаяно на ниската стена покрай стълбите. Чувстваше се мъчително зле, вече бе влошила състоянието си с цигара и не смееше да го предизвиква допълнително, като хапне нещо. Беше си измила зъбите, след като повърна, но още усещаше в устата си жлъчен вкус. Беше си измила зъбите и преди да повърне, тласкана от несломим оптимистичен порив. От началото на септември сутрините бяха по-прохладни и във въздуха вече ухаеше на есен, но за Елинор това нямаше почти никакво значение, защото тя се потеше под дебелия пласт пудра върху челото си. На всяка крачка притискаше коленете си с ръце, за да подпомогне придвижването си, загледана през големите си слънчеви очила към своите светли стъпала в бели платнени обувки, а тъмнорозовият панталон от сурова коприна беше залепнал за краката ѝ и пареше като люта чушка.

Представяше си как водка се излива върху лед, заскрежените кубчета стават прозрачни и падат в чашата, а ледът пука като гръбнак под ръцете на сръчен остеопат. Лепкавите и тромави кубчета плуват в течността, подрънкват, скрежът от тях полепва по стените на чашата и водката се излива студена и гладка в устата ѝ.

Алеята рязко ставаше стръмна вляво на стълбите към кръгла заравненост, където под една пиния беше паркиран буикът. На фона на терасираните лозя и маслиновите горички колата изглеждаше нелепо, изтегната върху гумите си с бял кант отстрани, но за Елинор буикът беше родно консулство в непознат град, затова се бе запътила към него с неотложната нужда на ограбен турист.

По капака на колата бяха полепнали топчета прозрачна смола. В основата на прозореца пък беше капнала повече смола с мъртва борова игличка вътре. Елинор опита да я изчегърта, но само я размаза още повече и пръстите ѝ станаха лепкави. Изгаряше от желание да се качи в колата, но пръстите ѝ продължаваха натрапчиво да дращят и ноктите ѝ почерняха. Причината Елинор да харесва буика си толкова много беше, че Дейвид никога не го караше, дори не се качваше в колата. Къщата и земята бяха нейна собственост, тя плащаше за прислугата и напитките, но истински притежаваше само колата.

Когато се запозна с Дейвид преди дванайсет години, беше запленена от външността му. Изражението, което мъжете се чувстват длъжни да имат, когато се любуват на собствените си владения от студена английска дневна, беше закоравявало пет столетия и се бе вкаменило на лицето на Дейвид. Елинор така и не проумя защо англичаните намират за толкова изискано да бездействат дълго на едно и също място, но Дейвид не оставяше никакво място за съмнение, че е точно така. Освен това беше потомък на Чарлс II и някаква проститутка. „На твое място щях да премълчавам тази подробност“, пошегува се тя, когато той ѝ го каза за пръв път. Вместо да се усмихне, Дейвид извърна към нея профила си по онзи характерен начин, който тя постепенно възненавидя – издаде напред долната си устна с вид на човек, който проявява огромно въздържание, като не я съкрушава с думи.

По онова време тя се възхищаваше на начина, по който Дейвид беше избрал лекарската професия. Когато съобщил намерението си на своя баща, генерал Мелроуз незабавно прекъснал издръжката му, защото предпочитал с парите да отглежда фазани. Отстрелването на хора и животни е достойно занимание за един джентълмен, а грижите за техните рани – работа за знахари от средната класа. Такова било разбирането на генерала и в резултат той получил възможност да си стреля още повече. За генерал Мелроуз не било никак трудно да се отнася хладно със сина си. За пръв път проявил интерес към него, когато Дейвид завършил „Итън“ и баща му го попитал какво иска да прави. „Опасявам се, че не знам, сър“, отговорил със запъване младежът, защото не дръзнал да признае, че иска да композира музика. От вниманието на бащата не убягнали глезотиите с пианото и той основателно преценил, че военната кариера ще обуздае тези женствени пориви. „Най-добре ще е да отидеш в армията“, казал той и в непохватна проява на мъжко другарство предложил на сина си пура.

Въпреки това в очите на Елинор Дейвид беше различен от незначителните английски сноби и далечни братовчеди, които се навъртаха наоколо в очакване на спешен случай или на покана да прекарат уикенда, преливащи от чужди спомени как са живели прадедите им, макар и всъщност изобщо да не са живели така. Когато се запозна с Дейвид, Елинор си помисли, че той е първият човек, който истински я разбира. А сега беше последният човек, от когото би потърсила разбиране. Трудно ѝ беше да обясни промяната и се опитваше да устои на изкусителната мисъл, че той е чакал тъкмо нейните пари, за да осъществи мечтата си да живее, както му се полага. Може би тъкмо обратното – Дейвид беше се обезценил тъкмо заради нейните пари. Малко след като се ожениха, преустанови лекарската си практика. Отначало обсъждаха как с част от парите ѝ ще отворят дом за алкохолици. И в известен смисъл бяха успели.

Bookshop 728×90