Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Патриот е – душа дава

Аз копнея за национална политика, която да ме европеизира - историята ме е балканизирала достатъчно

Колаж: Емил Георгиев - Патриот е – душа дава

Колаж: Емил Георгиев

„Там, където има силен разум, няма
патриотизъм. Там, където разумът
отсъства, патриоти колкото щеш.”
Георги Марков

В едно безпощадно, в едно честно до кокал, в едно пророческо, писано извън всяка конюнктура около година и половина преди смъртоносния атентат на моста „Ватерлоо” над Темза и съхранено и до днес както в архива, така и в паметта, така и в сърцето ми писмо, Георги Марков разисква мястото на интелектуалеца в противоречивата политическа ситуация в условията на Студената война.

Изхождайки от общата ни изгнаническа съдба и гнетен от кървящия спомен за родната комунистическа действителност, писателят споделя:

„И затова можеш да си обясниш такива странни картинки, че музикално глухи хора охкат и ахкат по Бетовен, литературно слепи хора хвалят до небесата Достоевски, а цели шайки нищожества честват коленопреклонно Ботев, без дори и през ум да им минава да се опитат поне мъничко да бъдат като него”.

В цитираните думи Георги фиксира разминаването между етикет и съдържание, между външните, официалните прояви и вътрешното, неофициалното (и затова същностно) съдържание на гражданското битие. Това разминаване е налично в една или друга степен и форма във всяко общество, за деспотичните, за авторитарните и особено за тоталитарните системи обаче то е присъщо. Бихме могли да кажем, че колкото по-цивилизовано е едно социалнополитическо устройство, толкова в по-голяма степен двата елемента – официалният и неофициалният – се припокриват. И обратно: колкото по-индоктринирана е една национална гражданска ситуация, толкова по-непримиримо са противопоставени тези два елемента. В условията на тоталитаризма – ляв или десен, националсоциалистически или социалистически – лицевата страна е не, както съветва Вечната книга, равна на опаката, а нейно пълно отрицание. Формално двете страни битуват в единство, но това е единство не само противоречиво, а и несъвместимо, еклектично, съшито с бели конци фасадно единство. Чиято амбивалентност рано или късно ще погуби, ще взриви системата – злополучният комунистически експеримент го илюстрира преди трийсетина години преди очите ни.

Доколкото, при всичките ѝ несъвършенства, при целия ѝ явен и скрит разврат, днешната демокрация е все пак за предпочитане пред вчерашната диктатура, днешните Ботеви тържества са по-скромни, по-малко церемониални от вчерашните, но затова пък са и по-искрени. От векове знаем, че насила хубост не става, че най-малко чрез ведомствено насилие можеш да изтръгнеш празнични чувства от сърцата на хората. А тъкмо това тръгна да прави комунистическият режим. Шайката празнуващи негодници, за които ми пише Георги Марков, са онези елитни апаратчици, които неговият стар приятел Стефан Цанев нарече в една антиленинска поема командващите ентусиазма. Това са демагозите, които ясно съзнават гражданската мимикрия на симулираната празничност, но я организират, направляват и манипулират в интерес на номенклатурните си привилегии. Милионите крепостнци пък, които безропотно ги следват, го правят в интерес на собственото си робство. Впрочем не по-малко заробени, макар и заробени невидимо, от тях са и командващите ентусиазма, които само си въобразяват, че те са господарите, а останалите – робите. От двата края на веригата – учи мъдрецът Лесинг – си еднакво несвободен: свободата битува нейде встрани от веригата. Докато в най-добрия от световете господар, абсолютен и безусловен видим и невидим господар на всички и на всичко – хора и идеи – бе повсеместното робство. Което всеки подхранваше според силите си: робовладелецът – чрез властта, робът – чрез безвластието си.

Какво да се прави – явно потребността от робство е вложена изначално в човешката същност не по-малко от потребността от свобода. Но днес, в деня на Ботев, на дневен ред е не робството, а свободата. Тя обаче година след година все по-недвусмислено заприличва на старото робство. Не само защото младата ни демокрация е оглавявана от стари комунистически кадри и нови номенклатурчици, които по олигархични кастови привилегии делят мегдан с ведомствените привилегии на тоталитаристите, а и защото герои и на новото време изневиделица станаха доскорошните ченгета и куки, онези физически носители на тоталитарното, на тоталното зло, които се оказаха безмерно адаптивни, еднакво приспособими и към еднопартийния деспотизъм, и към многопартийната ни демокрация. Тази им (де)градирала в безгръбначие гъвкавост и всеприложимост за тях е скъпоценен талант, а за мен е морален позор. Но какво да се прави – всеки с талантите, с позорите и с позорищата си – всеки.

И за да внеса яснота в понятията за нравственост и безнравственост, за да тегля отчетливо разграничителната черта и за да не им позволя и в текста ми да се слеят така, както това вече стана в обществената практика, държа да фокусирам ролята на онези, които и на този Ботев празник ще се бият до посиняване по гърдите в името на майка България. Тяхната йезуитщина е отявлена – те проповядват вода, а пият вино. А обстоятелството, че, въпреки отявлеността си, двуличието им остава неразпознато от цял един народ, говори не само за тяхната рафинираност, а и за това колко незрели граждански сме всички ние, които наивно им вярваме и безропотно ги следваме, като нация. В смисъла на казаното ще добавя, че да служиш на България и да служиш на палачите на България са две различни, несъвместими, диаметрално противопоставени начала. На България служеха онези, които бранеха най-светите, сакралните духовни блага, онези, които страдаха и умираха и за собствените си права и свободи, и за правата и свободите на сънародниците, а оттам – и за правата и свободите на съчовеците си, на цялото човечество. Защото тези права и свободи не са нито български, нито расови, нито класови – те са общочовешки и всечовешки, неделими са. По същата логика потъпкването на тези права и свободи е престъпление срещу човечеството – все едно дали зад престъпността стои нацизмът или комунизмът. И когато родните горяни, родните правозащитници и дори вътрешнокомунистическите, вътрешнопартийните дисиденти воюваха за собствената си кауза, тяхната битка автоматично се превръщаше, прерастваше в битка за съхраняване на цялата цивилизация. Битката пък на онези проспериращи днес по всички държавни рубежи вчерашни ченгета и палачи, които воюваха и воюват срещу родното свободомислие, по същата неумолима логика закономерно се превръща във война срещу цялото човечество, в покушение срещу християнската ни цивилизация, в похищение на наследството Христово.

В едно писано за водената от мен за Радио „Свободна Европа” културна програма „Контакти” есе Георги Марков разкрива колко измамен, колко безчовечен и обезчовечаващ е героизмът и на най-ярките, и на най-безспорните, и на най-бляскавите ни исторически герои и защо простите човешки вълнения са хиляди пъти по-благородни от пищния парад на герои и героики, защо обикновеността е за предпочитане пред героиката. Един гениален философ поиска с късна дата да узнае в името на какво всъщност са били вършени всички онези героични дела, за които авторите им претендират, че са ги извършвали за народ и родина. Народ и родина са претенциите и на днешните ни патриоти, на онези хулиганстващи примитиви и безпросветни почвеници, чието декларативно патриотарство няма нищо общо с онова непретенциозно, с онова простосърдечно родолюбие, познато ни от сладкодумните разкази на Йовков и Елин Пелин. Това родолюбие протичаше и течеше от човека към човека, докато родолюбието на обединените ни патриотари е фраза без стойност – то най-безскрупулно инструментализира и Ботев, и ботевщина, за да ги впрегне в колесницата на ненаситното си властолюбие и сребролюбие.

Аз очаквам един патриотизъм, който да ме изведе от балканските дебри и да ме поведе към Европа – дори на цената на националния нихилизъм. Родната ми история ме е балканизирала достатъчно – време е бъдещето да ме европеизира. Бърнард Шоу, на когото аз вярвам повече, отколкото на онези реставратори, пазители и хранители на злото, които и от трибуната на Народното ни събрание, и от правителствените чертози ден след ден варваризират страната ми, нарече патриотизма форма на идиотизъм. Сигурно е имал предвид патриоти, обединени като нашите.

Започнахме с Георги Марков, защо и да не завършим с Георги Марков. В блестящото си есе „За патриотичното чувство и за единодушието на стадото” той пише:

„Не зная дали нещо друго в историята на човечеството е причинило повече мъки и страдания на хората от това налудно пламъче в очите на някои представители на човешкия род, наречено патриотизъм”.

И аз не зная – по-умен от Георги не съм. Зная, съзнавам само, че не всеки е длъжен да се съгласи с него. Да се замисли обаче, е длъжен всеки.


Всичко от Димитър Бочев в „Площад Славейков“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах