Патриоти на мисия в търсене на древните българи

Точно 20 години след смешната до сълзи „Мисия Лондон“ писателят Алек Попов се появява с още една от своите „мисии“ – новия му роман „Мисия Туран“. И този път присмехът му – точен като изстрел в упор – е свързан с крайни прояви на „българщината“. Романът разказва за предизборна ситуация, в която се намесват „древните българи“. Пъстрата смесица от патриотарски безумия, облечени в смях, и тъжните констатации, навеждащи на мисълта, че се смеем над образа си в огледалото, подсказват, че четем поредния роман на Алек Попов, над страниците на който смехът бързо се превръща в сълзи, преглътнати с извечното „аз не съм от тях“.

Сюжетът може да бъде разказан накратко така – политическа партия с патриотичен уклон изпраща делегация до малката република Туран в центъра на Азия, където живеят историческите предци на българите. Целта е те да бъдат превърнати в гласоподаватели. В тази рамка се завихрят комичните ситуации и прозрения на писателя, който вече си е извоювал правото да бъде абсолютно безпощаден към реалността. В романа има от всичко, твърди отговорният редактор на изданието Христо Блажев: „Приключения и любовни перипетии, диктатори и волни джигити, свят на песни, шамански заклинания и танци по тънкия лед на голямата политика“.

Книгата ще излезе от печат по време на Пролетния базар на книгата пред НДК (31 май – 6 юни.)

Предлагаме ви откъс от романа „Мисия Туран“, подбран специално за „Площад Славейков“ от писателя Алек Попов.

Мисия „Туран“

Преброяване на древните българи

Две козички с черни забрадки изпратиха дядо Илко Мадолев, последния жител на село Мадолево! Старецът се споминал на 92 години, забравен от близки и роднини. Синът му Антон живее от 20 години в Австралия, а дъщеря му Сийка е в Канада от 15. Сякаш предусетил близкия си край, старецът вързал черни забрадки на двете козички Милка и Гергана, с които делял самотията си. Тялото му било открито от местен брокер на недвижими имоти, който периодично обхождал околността. Лежало насред двора, а козичките кротко ближели ръцете му. Медицинската експертиза е установила точния час на смъртта. След обработка на данните за последното тримесечие Националният статистически институт официално обяви, че дядо Илко е 7-милионният българин, който си тръгва от този свят. С неговата кончина справките за населението на България вече ще започват с цифрата 6, докато негативната демографска тенденция не бъде преодоляна. 15 дни след смъртта на дядо Илко равносметката сочи: 189 починали и едва 71 новородени. Междувременно съдбата на опечалените Милка и Гергана остава под въпрос. Животните са отведени в двора на РПУ в град Угърчин. Тримата полицаи са заявили, че не могат да се грижат за тях и ще ги дарят за курбан по случай храмовия празник на града св. Параскева…

Иван Владиков четеше от вестника със съдбовен глас, като правеше тягостни паузи между изреченията, за да се вклинят по-добре в съзнанието на слушателите. Възсух, с дълбоки сенки под очите, той беше поет и писател със силно влечение към трагическото и подобни артистични фокуси му идваха отръки. Двайсетина души, насядали около кръглата маса в президентството, ловяха разсеяно думите му, но никой не смееше да го прекъсне. Новината беше съобщена още снощи по националната телевизия и беше изригнала като дрисък под налягане във всички възможни информационни платформи – от най-традиционните до най-иновативните. Материалите бяха неизменно илюстрирани с култовата снимка на двете козички, забрадени с черни кърпи. „Сирачетата на дядо Илко“, както ги наричаха. Вече беше невъзможно да влезеш във Фейсбук, без да се натъкнеш на тъжния им влажен поглед, стаил незлоблив, ала непоносим упрек.

След като Владиков спря да чете, над масата легна тежка тишина, още по-тягостна дори от самото четене.

– Мисля, че това казва всичко – най-сетне се обади някой.

През открехнатия прозорец нахлу отсечено тракане. Почетният караул пред президентството се сменяше. Ботушите на гвардейците гръмко биеха по паважа пред парадния вход, внушавайки усещане за ред и сигурност. Хората около масата извъртяха глави като автомати към прозореца. Трак-трак-трак. Държавната машина още работеше или поне произвеждаше шум, в което имаше нещо успокоително.

Внезапно тракането секна, смяната на караула беше приключила.

– Не! – решително се намеси един личен мъж с посребрени коси и скъп костюм, сякаш излят по тялото му. – Няма да идат за курбан! Аз няма да го допусна. Лично ще ги осиновя. Още от утре ще си пасат на воля в двора на резиденция „Бояна“…

– Козичките са спасени! – възкликна червенокосата дама до него. – Нека да се знае. Президентът Славянски току-що обяви, че ще ги осинови.

Тя изръкопляска вяло, по-скоро за протокола, при което останали се включиха с френетичен ентусиазъм. Докато аплаузите отшумяваха, хубавата дама наклони глава към президента и подхвърли шепнешком:

– Ти кози гледал ли си някога?

– Баба ми е гледала. Колко му е! – небрежно се усмихна той.

– А, нищо… Важното е пиарът да върви.

Единствено Владиков остана мрачен, с вестника в ръце като забравен пътник на гарата. Ефектът от прочувственото му изпълнение се беше изпарил и целият интерес беше прелял към президента. Демагог! Медийна прахосмукачка!

– Поздравления за хуманното решение – със зле прикрита ревност поде той. – Но това няма да промени демографската картина. Изправени сме пред катастрофа! Нацията се топи! Дядо Илко няма да се върне. Мадолево е мъртво! И още колко като него…

Освен творец Иван Владиков беше председател на коалицията ЗДВР, или „За духовен възход на Родината“, обединение на творчески колективи с патриотичен уклон.

Той не пропускаше случай да изтъкне, че кризата по същество е духовна, а изходът от нея минава през незабавното включване на няколко задължителни четива, утвърждаващи традиционните ценности, в програма на средното образование. Списъкът, естествено, се оглавяваше от собствените му произведения.

– Ударете камбаната, господин президент! – дръзко извика той.

– Президентът Славянски отдавна бие камбаната – намеси се червенокосата. – Но някой трябва да я чуе, нали?– добави с укор тя.

– А вие по-силничко я ударете – язвително подхвърли Владиков.

„Като те фрасна аз тебе по камбаната!“, процеди наум Първан Славянски, докато разтягаше устни в бащинска снизходителна усмивка.

Данните на Статистическия институт редовно се публикуваха в интернет и не бяха тайна за никого. Те очертаваха една мрачна картина, чийто смисъл се свеждаше до онова страшно изречение: нацията се топи. Че се топи, топи се – това също не беше особена новина, а по-скоро тенденция, негативен тренд, както биха се изразили социолозите, с който всички бяха свикнали или поне го бяха изтласкали на заден план. През някоя и друга година, когато трендът удареше психологическия праг под дадено кръгло число, обществото се разжужаваше като кошер. Деряха се ризи, пепел се сипеше над главите, а към управляващите се издигаше гневен, обвинителен вопъл: ГЕНОЦИД! Това беше изключително опасен период с повишен риск от разместване на политическите пластове. Самият Славянски ловко се беше възползвал от негативния тренд в миналото, за да трупа популярност. Сега обаче същият този тренд висеше заплашително над собствената му особа като Дамоклев меч и допълнително режеше проценти от рейтинга му.

Ах, тези проценти! Всичко опираше до тях.