Патриция Копачинская: Музиката е като стихотворение без думи

Наричат я „музикален екстремист”, „дивото дете на класическата музика”, „босоногия ангел”. Неповторимото ѝ сценично присъствие и вълнуващият звук на цигулката ѝ превръщат класическата музика в необикновено преживяване както за ценители, така и за начинаещи любители на това изкуство. Патриция Копачинская не харесва думата „интерпретация“, но пречупва през собствените си усещания музиката на класиците, а към произведенията на модерните композитори пристъпва с любопитство и смелост.

Родена в Кишинев, Молдова, през 1977 г., в границите на Съветския съюз, тя учи цигулка в Университета за музикални и сценични изкуства във Виена, след като семейството ѝ емигрира в Австрия през 1989 г.

В София тя представя „Концерт за цигулка” на Арнолд Шонберг под диригентската палка на Найден Тодоров. Срещам ги в кратка пауза за кафе и торта в натоварената им програма преди концерта на 21 декември със Софийската филхармония в зала „България”.

– Какво Ви доведе в София за концерт в зала „България”?

– Маестро Найден Тодоров! Той е мой много добър приятел, който много ми липсва, така че когато ме попита дали бих свирила със Софийската филхармония, веднага казах „Да!”. Трябваше обаче да намерим време – това е най-трудното. Освен това го помолих да ми помогне да науча „Концерт за цигулка” на Арнолд Шонберг. Така че това е причината.

– Защо избрахте точно това произведение?

– Исках все някога в живота си да науча тази музика и сега се оказа точният момент. Научих и вокалната част на пиесата „Лунният Пиеро”, защото исках да разбера какво прави цигулката в тези две произведения.

– И разбрахте ли вече?

– Всъщност още не, но след като научих „Пиеро”, почувствах, че всъщност аз съм Пиеро, приличам много на този герой. Да бъдеш Пиеро и да свириш този „Концерт за цигулка” са две много различни неща, струват ми се много особени, но аз имам нужда да правя неща, които не съм правила друг път – например да свиря безкрайно сложни акорди. Знаете ли, Шонберг казва, че е написал „Концерт за цигулка” за цигулар с 12 пръста…

– Как се „сдобива“ един музикант с още два пръста, за да свири музиката му?

– Аз имам безкрайно въображение, така че просто си представям, че имам още два пръста. Понякога обаче е отвъд човешките възможности, но аз харесвам такива произведения. Харесвам трудни произведения.

– Зрителите имат противоречиви мнения за такива модерни творби. Вие как подхождате към тях?

– Аз свиря. Това е моето мнение. Смятам, че всяко произведение заслужава шанс да прозвучи на сцената, преди да формираме мнение за него. Познаването на историята му и анализите върху структурата понякога смущават въображението. Аз предпочитам просто да свиря музиката, а всичко друго да оставя с отворен финал.

– Споменахте, че сте искали да научите нещо ново и трудно. Това ли е типичният Ви подход към музиката?

– Да. Не обичам комфорта. В изкуството едно произведение може да те развесели или да ти достави удоволствие, но понякога може да постави въпроси, за които нямаш отговор, може да те накара да се замислиш за неща, които нямат отношение към всекидневния живот – нещо много специално, нещо взискателно. Обичам взискателна музика. Това е музика, която не можеш да забравиш, след като си я свирил или чул. Тази музика е събитие.

– Как импонира тази музика на Вашата енергия, на Вашата личност?

– Изключително добре, защото има контрасти, хумор, различни цветове, герои, различно темпо. Много ми харесва, наистина много. Всъщност, не ми харесваше чак толкова преди първата репетиция с оркестъра. Сега обаче имам усещането, че се забавлявам. Наистина изпитвам удоволствие, докато свиря.

– Какво се промени след първата репетиция с оркестъра?

– Музиката беше като пъзел, от който аз бях само едно парче, докато сега вече подредихме цялата картина и намирам хармонията, структурата за наистина вдъхновяващи. С много хора на сцената всичко сработва добре.

– Каква реакция очаквате от публиката на такова произведение?

– Отворете сърцата си, отворете умовете си, отворете уши и просто се наслаждавайте! Това е истинска емоция! За тази музика трябва да има сцена!

– Защо свирите боса?

– Защото когато главата ми е в облаците, изпадам в моменти на лудост и мога направо да отлетя нанякъде. Тогава имам нужда от стабилна основа, за да усещам вибрациите.

– Когато свирите, изглежда, че не се подчинявате на нищо. Винаги ли сте били така свободна, или има момент, в който извоювахте тази свобода?

– Мисля, че се развих много в тази посока. Като много млада не бях такава. През последните 20 години обаче бих казала, че отворих съзнанието си. Например, когато съм в публиката, съм много отегчена. Както казва и дъщеря ми сега, класическата музика е скучна. Според мен е права – не заради музиката, а заради музикантите, които свирят. Не трябва да бъдем като учените – ако заявим милиони пъти, че 2+2=4, това е скучно. Защо не пробваме да кажем, че 2+2=5 и да видим какво следва от това? Да експериментираме, да намираме нови гледни точки, свежи прочити – да освежим музиката, която познаваме толкова добре.

Моят съпруг е невролог и казва, че ако сложиш едната си ръка върху другата и я държиш така дълго време, спираш да я чувстваш. Затова трябва да я преместиш. Тогава пак усещаш, че имаш ръка. Ако слушаш нещо, което не се променя, спираш да го забелязваш.

Вярвам, че в името на човешките възприятия е важно понякога да внасяш промени – например в гледната точка – приближи се, смени светлината, сложи картината до друга, за да направиш сравнение. Веднага получаваш усещане за нещо ново и свежо.

– Как работи този принцип с класическите произведения, които са добре познати?

– Когато познаваш едно произведение твърде добре, например няма нужда да го свириш много силно. Хората познават музиката, но понеже не я чуват така добре, започват да си представят мелодията. Ако помислите в тази посока, има много възможности. Друг път е необходимо да се вгледаш много в нотите – тогава се появяват акорди, които изглеждат изненадващо различно – понякога много бързи, друг път много бавни. В музиката все още има много детайли, които предстои да бъдат открити.

– Вие сте известна с новаторския си подход към музиката. Как пристъпвате към едно ново произведение и как го пречупвате през собствените си виждания?

– Съществуват така наречените традиции – толкова много норми за правилно и грешно. Всички тях трябва да забравиш, преди да започнеш – така тръгваш от нулата и си представяш собственото си произведение, построяваш собствената си партитура, разказваш собствената си история. Трябва да забравиш всичко, да тръгнеш от корените и да оставиш растението да поникне в твоята градина.

– Имате голям и разнообразен репертоар. Какво налага този стил на работа?

– Много съм любопитна. Не мога вечно да свиря едно и също – невъзможно е.

– Къде Ви е водило това любопитство?

Найден Тодоров: – В София! (Смее се)

Патриция Копачинская: – Например, сега ме води към тази торта!

– Като говорим за торта, в официалния Ви сайт има кулинарна рубрика. Как се съчетават кулинарията и музиката?

– Всеки вкъщи има различна фурна. Рецептата е една и съща, но всеки път, във всяко семейство, във всяка фурна се готви ястие с различен вкус. Музикалните произведения също имат различен вкус – разполагаш с рецептата, с нотите, с музиката, но когато се качиш на сцената, готвиш заедно с цялото семейство, с новото си музикално семейство. Именно защото е нещо ново, нещо специално, накрая и вкусът му е неповторим.

Но трябва да призная, че изобщо не мога да готвя добре. Веднъж приготвих рибена супа с банани. Според мен беше ужасна, но съпругът ми беше много любезен и яде! Ето какво бих искала да се науча – да готвя!

– Посветили сте един от последните си записи на дъщеря си, има ли история зад това Ваше решение?

– Да направим книга с много различни текстове, към която да добавим диск с трудна съвременна музика, която да обясним възможно най-просто – като за дете – беше дългогодишна мечта за мен. Не е толкова лесно да обясниш музиката на едно дете. Всъщност е много трудно да обясниш музиката изобщо, защото думите смущават, а в музиката има толкова повече пространство за въображение и фантазии.

– И как обяснявате музиката на едно дете?

– Веднъж дъщеря ми слушаше Шуберт и заяви, че в тази музика има думи, които просто ние не чуваме. Като стихотворение без думи. Мисля, че това е добро обяснение.

– Когато тя идва на Ваши концерти…

– Тя не идва на мои концерти. Казва, че са ѝ скучни, а аз ѝ приличам на вещица, а тя не иска да вижда майка си в такава светлина. Толкова е права! Напълно я подкрепям!

– Родена сте в Молдова. Как влияе източноевропейската емоционалност на Вашето разбиране за музиката?

– Влияе много! Моите родители свирят фолклорна музика. Фолклорната музика е много лесна, но не по отношение на структурата – в българската фолклорна музика например има ритми, които са по-трудни от произведение на Лигети – лесна по отношение на внушенията си. Ако искаш да направиш весел празник, свириш весела музика и хората започват да танцуват. Ако свириш на погребение, избираш нещо тъжно и разплакваш хората. Просто им помагаш да изразят това, което извира от душите им. Това е като да използваш нож и вилица – похват, който използвам и в класическата музика.

Изпълнение на Виктор Копачински, баща на Патриция Копачинска: