Пацифизъм

Вървя по улиците на София, по жълтите павета, за които ни е известно, че са закупени от австрийска фирма, а тя вече не съществува, затова ние ще ходим по изровени жълти павета скоро; и ги гледам и знам, че те са символ на София; и вървя също и покрай „Александър Невски“, за който знаем, че е построен от руснаци и е наречен на руснак и затова е символ на София; и вървя и покрай Паметника на съветската армия, построен от Бог знае кой и символ Бог знае на какво и затова е символ на София. Изпълнен съм с патриотизъм. Нали?

Сега ще ви кажа каква е моята позиция. Аз не искам да мразя България. Нито българите. И именно затова – виждайки, че нямам никакви причини за никаква гордост – аз се натъжавам и потискам ужасно от това, че някой изисква от мен да съм горд. Държавната политика е такава. Трябва – ако искаш да си на ниво… някак – да си приет добре от хората и от тези, които ги управляват – редно е да изповядваш, да изразяваш едни такива – умерено патриотични… хм, хаха, умерени, но все пак патриотични възгледи. Защото ако не ги изповядваш – то ти ставаш в очите на хората – и най-вече в очите на тия, които ги управляват – някакъв национален нихилист. Ставаш някакъв „Ама как може така!“, ставаш предател или пък турско мекере! Нали така се казваше преди стотина години? (Странно – а нали сме големи приятели с турците – и у нас пък и оттакък границата; тогава какви са тия турски мекерета и разни други туркофобски термини?)

Вървя си. И не искам да изпитвам чувство за нищожност от това, че съм българин. Добре – казвам си – ако не съм лицемер или пък малоумен фанатизиран националист – то аз наистина няма да видя никакъв повод за гордост. Но все пак – всичко си е наред. Живеем. Човек и без гордост живее добре. И сега ще ви кажа: За християнина Гордостта е смъртен грях! Забравихте ли това – вие, българи, православни патриоти?

Вървя си и не искам ни да се гордея, ни да съм унизен. Аз съм човек, който знае, че тия страсти са долни и пошли. Аз съм пацифист и космополит. И знам за себе си – и патриотизмът, и омразата към собствения народ и страна – и двете са жалки страсти. Пречат на добрия и честен живот.

Пък и основанията им са подли и глупави. Патриотизмът е чисто и просто изгоден за управляващите (не само в България, а във всяка една държава). Чрез него управляващите държат юздите на простия народ. А пък отричането и омразата към собствения народ и страна – те развалят вкуса на живота и живеейки с чувството, че живееш на лошо място – ти погубваш живота си.

Или стои и поправяй, или се махай – така знам аз.

Вървя си. И гледам. И си казвам: Все пак – тия паметници на съветски армии – наляво и надясно; тия паметници на руски царе – наляво и надясно; тия австрийски жълти павета, по които се хлъзгам и си навехвам коленете стари и немощни; тия молове карфури лидли и о, превелики били и кауфланди! Те пък как да ме карат да се чувствам?

И изведнъж – навсякъде полицаи! И си казвам: да не би безсмъртният дух на Караджата да е слязъл от Балкана – та са застанали така – на кордони нашите юначни полицаи синьоуниформести и тук-там полицайки със спирали на очите? Да не би някакъв наш български източник на вяра, любов, гордост и страхопочит да се е довлякъл насам – към центъра на София, та така са се подредили в разгащени шпалири тия ми ти пазители на незнам-си-какво?!

И узнавам, че пак някакъв герой от НАТО или от незнам-си-къде е дошъл.

И въздъхвам. Та той е дошъл да ни подготвя да станем преден пост на богатия Запад срещу агресия от бедния Изток. А какво има на изток? Русия.

И пак се замислям за нашата гордост. За тая, която се изисква от мен – за да бъда приет от хората и най-вече от тия, които ги управляват (най-вече!). Замислям се за тоя патриотизъм, който нямам и не искам да имам. И за източниците на тоя патриотизъм. Които никак не виждам и никъде не откривам. Гледам паметниците на руски царе и на съветски освободители и шпалира от дебели и разпасани полицаи и лъскавите лимузини на делегацията на богатите западноевропейски политици, дошли да ни насъскват срещу потомците на руските царе и съветските освободители… И се усмихвам. О да – усмихвам се. Защото… Защото аз съм над тия неща.

Казвам ви – единственият шанс на честния и добър човек е да е над гнусотията на времето.

Как? Негова задача е да открие.

(Текстът е от фейсбук профила на писателя, препечатваме го с неговото съгласие.)