Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Павел Васев: Само публиката може да се справи с наглите политици

Държавата може да вдигне парите за култура, но не иска. От промените насам бюджетът на Министерството на културата бе съкратен от 340 на 140 милиона лева

„Кинематографистите отказват да разберат, че влязоха в спиралата на политическата реформа, която се нарича минимализиране на културата“, казва Павел Васев. Снимка: Румен Добрев, Архив на „Площад Славейков“ - Павел Васев: Само публиката може да се справи с наглите политици

„Кинематографистите отказват да разберат, че влязоха в спиралата на политическата реформа, която се нарича минимализиране на културата“, казва Павел Васев. Снимка: Румен Добрев, Архив на „Площад Славейков“

Каква е причината за застоя в българската култура? В самия застой, който е любима среда на българските политици, твърди Павел Васев, директор на Българския културен институт в Москва. В интервю за в. „Сега“ той описва проблемите в родната култура и най-вече в киното. По думите му, неколцина продуценти работят статуквото в седмото изкуство у нас да бъде запазено, защото в така формулирания Закон за филмовата индустрия българските кинаджии не са задължени да пускат своите филми за разпространение в киносалоните.

Васев обвинява същите продуценти и в липсата вече толкова години на титуляр на директорския пост в Националния филмов център, който разпределя субсидиите за кинопроизводство у нас. Според него продуцентите ще „клатят“ Министерството на културата, колкото могат, в търсене на изпълняващ длъжността директор, който да е зависим от тях. Богатите продуценти са в тежък конфликт с бедните създатели на българското кино, отбелязва Павел Васев.

Той обяснява и защо политическите режими никога не са обичали хората на културата – не само бунтарите, но и онези, които ги прославят: „защото за тях дори относителната самостоятелност е опасна“:

„Единственият истински противник на безпросветни политики, прокарвани „от името на народа”, е културата, защото тя е фундаментът на демокрацията“.

– Миналата година публикувахте един публицистичен текст – „Открит роман за киното”, в който се анализираха редица проблеми на българското кино. Наскоро с „Открито писмо” до висшите органи на властта излязоха и група кинематографисти, с идентични искания. Да не сте пророк?

– Пророците са мрачни животни. Ако бяха светли моите прогнози, щях да съм месия. Не съм нито едното, нито другото. Просто е – аз публикувах анализ с прогнози, които една след друга се сбъдват. Съдържанието на откритото писмо на групата кинематографисти до министъра на културата е много радостно за мен, защото го предвидих преди година. Техните искания изцяло съвпадат с аналитичните тези, които съм развил в посланието, изпратено до СБФД – наречено „Открит роман“. Прогнозирах, че младите ще „отвеят“ продуцентите на застоя. Е, тяхното писмо е първата крачка, ще следват нови и по-настойчиви изисквания.

В „Открит роман за киното” казах най-общите неща и посочих основната беда на днешната практика: неоснователната доминация на продуцентите над творците. Последствията от това са видими – с 5-6 игрални филма годишно, ние сме се сринали до равнището на 1968 г. като обем на филмопроизводство! И ясно посочих, че трябва да има стратегия за нискобюджетни филми, чрез която киното да се развива, да се разширява кръга на авторите и да се увеличава значително броят на филмите.

Отговорът бе пълно мълчание. Тишина. Не очакваха юнаците продуценти, че някой може да им се противопостави и да каже на всеослушание, че присвояват пари. Те искат нищо да не се променя, защото имат само финансови, но не и творчески интереси. И продължиха да обвиняват министъра на културата, че не изпълнява закона. Единствените им искания бяха за повече пари. Размърдаха се едва когато документално и публично доказах, че по сега действащия Закон за филмовата индустрия (ЗФИ) – чл. 17 няма как да се изчислява колко следва да е бюджетът за кино. Той е ялов. Неработещ. Подвеждащ. Но продуцентите успяха в едно нещо: да заблудят част от публиката, че се борят за справедливост. Така загубиха 7-8 години в безсмислени битки и подведоха много кинематографисти. Резултатът от техните напъни е едно голямо нищо. По-точно – ограничен бюджет.

След като се разбра, че съм прав и няма вече как да се искат повече пари, позовавайки се на чл. 17, се започна една заблуждаваща проформа дейност за приемане на поправки в ЗФИ. Това аз наричам профанирана законотворческа самодейност. Прогнозирах тогава публично, че от това нищо няма да се получи, защото работата по спасяване на киното ни бе възложена на същите продуценти, които са заинтересовани нищо да не се променя. Те са „обладали” структурата за разпределение на пари от държавата за кино, в която няма система, а цари юридически и административен хаос. В работната група за проект за промени в ЗФИ отново се включиха лица, които са само от едната страна на конфликта – продуцентите. Творците въобще липсват, защото Иван Павлов, който все още е председател на Съюза на българските филмови дейци (СБФД), е вписан в състава именно в качеството си на продуцент. И тази комисия, разбира се, публикува измъчен и нескопосен проект за промени в ЗФИ, в който отново отсъства защитата на интересите на творците. В него продуцентите защитават само собствените си позиции и отново искат повече пари. За себе си, разбира се.

СБФД, който е сведен от председателя си Иван Павлов до равнището на квартална ОФ организация, се опита да направи дискусия на 18 юли, която да легитимира абсурдните „поправки“ – и тя се провали. Някои от най-важните гилдии се разграничиха от проекта и предявиха своите основателни претенции. Тяхната съпротива е гаранция, че хората в киното няма да се оставят да ги мачкат и тепърва ще поставят остро своите виждания за това какво е нужно на киното ни днес. Те ще успеят. Неизбежно е. Нужен е нов закон за киното.

– Какво имате предвид под „защита интересите на творците“?

– Проблемите със Закона за филмовата индустрия са значими и спират развитието на киното ни днес. ЗФИ е ретрограден и с редица сбъркани норми. За кратко бях изпълнителен директор на Националния филмов център и с изумени очи видях колко гнила е цялата работа. ЗФИ е изцяло построен на стопански принцип, а елементите, свързани с творчеството, в него въобще отсъстват. Те обаче трябва да са неговата основа. И продуцентите следва да бъдат обвързани равнопоставено с творците за правилата за създаването на филмите в нов закон така, че да няма превес на техните икономически интереси над смисъла на художествената инвенция, над посланието към публиката. Сценарист, режисьор, художник, оператор – главните фигури в процеса на създаване на филма – следва да присъстват в закона като фундамент и да заверяват със своя подпис всеки един етап от производството. И само когато са изпълнени техните художествени визии, да се одобрява разходването на средствата.

– Но какъв е пътят занапред?

– Второто събитие, което се случи неотдавна, е отново проваленият конкурс за директор на Националния филмов център. И това съм прогнозирал. Продуцентите ще „клатят“ Министерството на културата, колкото могат и ще търсят изпълняващ длъжността директор, който да е зависим от тях. Хубавото е, че има запис на конкурса. Там ясно личи тежката травма в мисленето. Навремето в София имаше едно пространство зад старата зоологическа градина, което се наричаше Магарешкия рай. Обитаваха го странни персони със странни страсти. Като видите на въпросния запис пяната на устата, с която председателката на комисията Галя Тонева защитава прословутия чл. 17 – за начина на формиране на бюджета за кино – и „изпитва“ участниците за тяхното отношение по въпроса, ще ви стане ясно, че продуцентите ще се борят до кръв за парите си. Но дори и на бившите обитатели на Магарешкия рай със странните им страсти би им станало ясно, че още от 2010 г. този член и тази формула не работи – и няма да проработи. Но толкова години вече те продължават да заблуждават тежко обществеността, че това е спасителен и действащ член, че сега не им остава нищо друго освен да легнат на релсите, осъзнавайки, че са се провалили. Стискайки този член за свое знаме, те водиха за носа много доверчиви и достойни хора, изправяйки ги като щит пред алчността си. И плашеха със стачки и неподчинение! Продуцентската шайка всъщност въведе монопол на публично насилие над културната общественост.

Обяснявал съм вече тази формула на опит за управление на процесите в Министерството на културата чрез недоверие. А в голямата си част продуцентите са слабо образовани и аутсайдери, и на мен ми писна да ги обучавам, за да ми станат събеседници. А има ли кой, ще попитате? Има, има и ще си пробият път. Щом се отнеме възможността да се грабят парите за кино. Когато отчитането на държавната помощ стане публично достояние. Това трябва да го свърши Министерството но културата – и най-вече Народното събрание. Аз обещах на двама депутати, че ще помагам при подготовката на нов ЗФИ. В него трябва да бъде заложен един прост принцип – повече нискобюджетни филми, повече публика, повече пари за българското кино.

– А кой и как защитава интереса на публиката?

– Продуцентите сториха така, че да няма никакви изисквания за разпространение на филмите, които се създават. Ако искат – ги показват, ако не искат – все едно няма такива филми, за които са дадена милиони. А законът вменява да се защитава интереса на публиката – да са достъпни българските филми за зрителите, да могат да ги гледат. Как обаче да става това – нито дума.

Главната беда днес е, че киното ни няма допирни точки с публиката и не може да изпълни мисията си. И за съжаление това е „втъкано” в ЗФИ, който всъщност е предоставил еднопосочна възможност група продуценти да източват средствата за създаване на български филми, като не им вменява задължение за разпространението им.

Киното има мисията да влияе на обществото и да формира нови перспективи за това как да живеем. Но тя може да бъде изпълнена само чрез публиката. Киното не влияе чрез оценката на фестивалните журита – то влияе чрез непреодолимата сила на зрителите, която помита всичко пред себе си, когато повярва на героите от екрана. Прост пример – Стефан Данаилов, Тодор Колев, Васил Михайлов със своите филмови образи и до днес са кумири на обществото. В това отношение ние днес сме на дъното. Няма публика, няма влияние, няма смисъл. Успехите на наши и чужди фестивали са една сладка заблуда, която гали самочувствието, но не върши работа. Обречени да скитат по чужди фестивали, нашите кинематографисти се превръщат в маргинали. Не може да загърбваме публиката. Това е основен интерес на творците – да влияят със своите филми на публиката. Тя пък да влияе на политиците. Но скитниците в нашия случай – кинематографистите, макар и бедни, са вечно пристигащите и вечно дистанциращите се от културния регламент люде, които искат да променят обществото към по-добро. Те могат да разчитат само на зрителите.

– Да попитам отново: как защитаваме правата на зрителите?

– Абсурдно е, че продуцентите се пребориха от закона да бъдат заличени нормите за задължително разпространение. Това значи, че правим филми за складовете с картинки. Истината е, че голяма част от тези филми никой не ги вижда. Ще цитирам статистика на НФЦ, която компанията от Националния съвет за кино не желае да се публикува. Тя сочи, че увеличаването на средствата за българско кино е обратно пропорционално на публиката, до която те достигат. През 2015 г. филми, създадени чрез НФЦ, имат 43 086 зрители, през 2014 г. – 48 409 зрители, 2013 г. – 33 092 зрители, 2012 г. – 62 609 зрители… Разбира се, че продуцентите ще пищят до бога. Да си противник на разпространението на филмите е икономически и юридически абсурд. Ще дам паралел – Сатиричният театър получава от Министерство на културата субсидия колкото за един игрален филм, около 1 100 000 лв. За една година има 75 000 зрители, с по едно представление на ден. И изкарва от билети още 800 000 лева, които стават част от бюджета му. Направете сравнение със зрителите на целокупното българско кино и тези на Сатирата, за да стане ясно колко гнила е работата. Даже не е сатирична – фарсова е. Има един филм, който никой не е виждал – „Преследвачът на звуци” на Петър Одаджиев, но за него е изхарчен 1 милион лева.

– Как да съвпадне защитата на съсловния интерес с нуждата от обновление и силно киноизкуство?

– Тук трябва да стане ясна една сложна ситуация, която кинематографистите отказват да разберат. Те влязоха в спиралата на политическата реформа, която се нарича минимализиране на културата. От средата на 90-те години се започна едно значително съкращение на хората в България, които се занимават с култура. По 10% всяка година. И така славно бяха закрити над 11 000 щата (и в държавните, и в общинските институти). Нека не ви се струва надута тази цифра – само в киното работеха 2 500 души, а сега там няма и 100 човека. И така политиците без да получат отпор „зачистиха“ терена, намалиха съпротивата срещу собствените си безумия, съкратиха бюджета на Министерството на културата от 340 на 140 милиона лева и трудно ще приемат възстановяване на предишното състояние. Да, родиха се много частни структури, но малки и бедни. Освен богатата чалга, за която аз не говоря по принцип. И продължават да вършат безобразия.

В София преди последните избори една девица, която се самоопределя като познавач на културните процеси – Диана Андреева, разигра тежко самодейно театро – свика сборище на културтрегери от разни партии на изпит, което си беше фарс от всякъде. И като закостенял брюкселски бюрократ пита всички ще обещаят ли 1% от БВП за култура? Всички обещаха. Защото лесно откриха подмяната на отговорността пред творците с тази пред самозванката, която си разрешава да говори от тяхно име.

Наскоро в предаване по БНТ попитаха министър Боил Банов ще има ли 1% от БВП за култура и той ясно им отговори: „… Ще видим“?!? Тия дни държавата извади 90 милиона за подкрепа на град Варна. Има такъв член в Закона за публичните финанси, който разрешава на Министерския съвет без дебат в Народното събрание да прави поправки в бюджета. И ще ми твърдят, че не могат да вдигнат парите за култура? Могат, но не искат, за да затискат устите, ръцете, очите, телата на творците. Това е определена вендета срещу културата ни. И ще продължава, докато има такива шайки от продуценти в киното – и не само там – които лесно се управляват с по 100–200 хиляди лева годишно. За това трябва да бъдат насметени. Но може ли киното да свърши това без публика? Невъзможно. Силата на киното е в публиката. Само тя може да се справи с политиците.

Да знаете случайно защо не работи Законът за мецанатството? Просто е – онези с капиталите, които би трябвало да мецанатстват, нали ще трябва да „осветлят“ доходите си? И вие искате те да се самоубият публично? Да признаят, че са крали? Че за това именно са малко такива личности – меценати, като Цоцорков (лека му пръст), Сашо Дончев (да е жив и здрав), Васил Божков, защото доходите им са публично достояние. Същото е със ЗФИ – няма контрол от държавата, лесно се манипулира процеса, продуцентите ще продължават да клатят всеки директор на НФЦ и няма да разрешат да се развива киното. Това се казва „комбина“!

А създаването на независим „Фонд за българското кино“, за който се отделиха 500 декара от земята на бившата студия „Бояна“? Тези „декари“ постепенно се топят. Няма да има такъв фонд, защото политиците лъжат и няма да допуснат самостоятелност на нито една творческа гилдия. Застоят ще продължи. Той е любимата среда на политическите партии.

– Какъв е главният проблем на киното ни?

– Главният проблем на българското кино днес е неговото неучастие в културните процеси. То е минимализирано и не може да изпълни мисията си. Културата има велика заслуга за развитието на обществото, защото определя приоритета на личността над държавноста. Обаче ние сме свидетели на едно смачкване на българската култура в последните трийсетина години – безумно дело на родните политици. Политическите режими никога не са обичали дейците на културата. И не само онези, които им се противопоставят, но и тези, които ги прославят, защото за тях дори относителната самостоятелност е опасна. Единственият истински противник на безпросветни политики, прокарвани „от името на народа”, е културата, защото тя е фундаментът на демокрацията. Не политиката и политиците – културата определя съдържанието на демокрацията.

Българското кино в недалечното минало имаше значително по-голямо влияние върху обществените процеси и беше фактор, от който политиците се страхуваха. Днес това го няма. Българското кино абдикира от битката. Магарешкия рай на богатите продуценти е в тежък конфликт със скитниците – бедните създатели на българското кино. Той може да бъде решен само ако се изведе напред защитата на интересите на публиката. Защото това са интересите и на творците. Битката предстои.

Опера в Летния Театър

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg