Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Павел Васев за „оялите се мерзавци“ – III част

Статистиката сочи, че колкото повече пари дава държавата за кино, толкова по-малко публика иска да гледа български филми

„Продуцентите се явяват на конкурс с безсрамно еднакви максимални бюджети. На принципа: колкото повече – токова повече“, казва Павел Васев. Снимка: Румен Добрев, „Площад Славейков“ - Павел Васев за „оялите се мерзавци“ – III част

„Продуцентите се явяват на конкурс с безсрамно еднакви максимални бюджети. На принципа: колкото повече – токова повече“, казва Павел Васев. Снимка: Румен Добрев, „Площад Славейков“

Защо съвременното ни кино се разминава с публиката, защо не достига до големите екрани и ако все пак излезе – защо го гледат основно роднини на екипа? Обяснение на тези въпроси дава Павел Васев – бивш директор на Студия „Екран“, на Народния театър, на Националния филмов център и настоящ председател на Българския културен център в Москва.

В писмо до председателя на Съюза на българските филмови дейци Иван Павлов, предоставено и на „Площад Славейков“, Васев заявява, че българското кино е в „мъртвата хватка“ на неколцина продуценти. Имената, които посочва, са Владимир Андреев, Галина Тонева, Виктор Чучков и Иван Павлов – същият, до когото е адресирано писмото. Сред антигероите в българското филмопроизводство Павел Васев включва и Диана Андреева от „Обсерваторията за изследване на културата“. Всички те са членове на Националния съвет за кино, както и част от работна група, която подготвя промените в Закона за филмовата индустрия и в Устройствения правилник на НФЦ.

Наречени от Васев „ояли се мерзавци“, според него те нямат интерес да се промени статуквото, определено от автора на писмото като „свободно прахосване на парите за кино“. Авторът на писмото заявява, че от доста време насам често се получават двойно повече пари за производството на един филм – което не може да бъде скрито на екрана. Законът за филмовата индустрия не задължава кинаджиите, получили държавна помощ за филмите си, да отчитат как разходват дадените им средства, нито да имат публика, дори нещо повече – не са задължени дори да показват на екран това, което са произвели.

Заради дължината на изложението, публикуваме писмото в три части. „Площад Славейков“ предоставя трибуна на всички засегнати в следващия текст.

ПАВЕЛ ВАСЕВ ЗА „ОЯЛИТЕ СЕ МЕРЗАВЦИ“ – I ЧАСТ 

ПАВЕЛ ВАСЕВ ЗА „ОЯЛИТЕ СЕ МЕРЗАВЦИ“ – II ЧАСТ

Трета част

Всъщност, моите съмнения за това, че няма да се случи нищо добро, дойдоха след изненадващата информация за създаване на работна група по проект за изменения и допълнения на Закона за филмовата индустрия. Не вярвам хора, които яростно се съпротивляват на промените, да се заемат със смяна на философията на закона. Съставът на работната група е красноречив. Той говори ясно, че нищо няма да се случи.

Примерът е очеваден – цитираното по-горе от мен безумие, записано в „Протокол № 17 на НСК“. И разбира се, участниците в тази завера – Диана Андреева, Галя Тонева, Владо Андреев, Виктор Чучков… Все хора, които със зъби и бивни ще се борят да няма промени в ЗФИ и той да е пак подчинен на продуцентите. И с какво ще се занимава тази весела компания?

Първо: с болезнената идея на госпожица Диана Андреева НФЦ от изпълнителна, да стане държавна агенция. Защо е безумна тази теза? Не е е възможна такава трансформация на НФЦ. Министерският съвет създава държавни агенции само за дейности, които не са приложно поле на съществуващите министерства. По дефиниция:

„Държавна агенция в България се създава и функционира като административна структура на пряко подчинение на Министерския съвет само за разработване и осъществяване на политика, за която не е създадено министерство.“

Киното е част от приложното поле на Министерството на културата и на никой няма да му хрумне да повтаря този овехтял дебат по въпроса да има или да няма МК. Това съм го обяснявал на заседание на НСК, но нито самоиздигналата се за водач Диана Андреева, която предлага такава трансформация, нито другите членове искат да го чуят. Това е въпрос на правна култура, на специализирани познания и на чувствителност към светлината. Освен ако с това не се слага отново начало на борба за една загубена кауза, която ще отнеме само време в празни приказки – борбата за закриване на Министерството на културата. Ялова идея. Е, няма да се закрие МК, защото в 27 от държавите – членки на ЕС има такива министерства.

Второ – което трябва да е първо. Правен, финансов и технически анализ на ЗФИ и Устройствения правилник на НФЦ. Главният проблем на ЗФИ е липсата на детайлно определение за основни етапи на дейността и на неоспорими норми за провеждането на конкурсите за определяне на държавната помощ. Тук става дума за липса, а не за недостатъчност. В ЗФИ не е проследена логичната и съотносима с практиката процедура за подготовката и внасяне на конкурсните документи. При провеждането на конкурс за всеки съответен жанр кино – игрално, документално или анимационно, не е определено точно какви документи са нужни, те сега могат да бъдат и са различни за всяка сесия, като се определят и допълват само със заповед на изпълнителния директор. Също така не е предвиден етап за преглед от страна на НФЦ на документите на всеки отделен проект, сравнение на тяхното съответствие с норми на закона и на УПНФЦ. Такава възможност е предвидена едва в чл. 30, ал. 7 на ЗФИ, а това като хронология е в края на конкурсната процедура при издаване на заповед за определяне на размер на държавна помощ. След като вече са се произнесли както НХК така и Финансовата комисия, тоест „а постериори”.

Тук отново има голям проблем – за един и същи проект по време на процедурата се издават неясно защо две заповеди, като и двете могат да бъдат обжалвани в съда. Колизии и конфликти се създават по време на цялата процедура и членове на закона са в противоречие с норми на устройственият правилник. Това генерира редица съдебни спорове. Във всички съдебни дела съдиите описват в своите решения един и същи проблем – несъответствие на Устройствения правилник със ЗФИ. За закон с 51 члена, правилник, който трябва да разяснява и детайлизира нормите за дейността със 17 члена, е просто смешно. И означава липса на система.

Втори основен проблем е липсата на ясна дефиниция за вземане на решение от страна на НХК за броя на одобрените филми във всяка категория, което да е съобразено с лимита на средствата, фиксирани в бюджета на НФЦ. На практика се получава не класиране и определяне кой точно следва да получи държавна помощ, а „подреждане” на проекти, за които изпълнителният директор на НФЦ издава заповед съгласно субординацията на получените точки, без да е участвал в процедурата. И тъй като законът го задължава в тридневен срок да издаде заповед, той всъщност подменя и обезсмисля усилията на НХК, като взима решение колко филма да бъдат утвърдени за финансиране, без да е участвал във взимането на решението кои да са тези филми. Всички съдебни дела след този етап се водят срещу ИД на НФЦ. Заповедта, която се обжалва, е издадена въз основа на протокол, в който изпълнителният директор не фигурира. Безотговорни във всяко отношение са членовете на НХК – не защото го желаят, а защото така са поставени. А освен това те работят на „сляпо“, защото едва след като попълнят анкетните карти и секретарят на НФЦ ги въведе в компютъра, те разбират какво се е случило. Без възможност за обсъждане и осмисляне на резултатите.

Следващият основен проблем е свързан с дейността на Финансовата комисия. Никъде не са разписани правила за това как функционира тя, на какви принципи взима съответните решения, от какви норми се ръководи, пред кого е отговорна. По-точно – тя не е отговорна пред никого. И отново за всяко решение на Финансовата комисия се издава заповед на изпълнителния директор и именно той отговаря в съда за решение на този независим орган.

Тук има тежко противоречие – националните художествени комисии са изборни и те следва да класират най-добрите проекти от художествена гледна точка. Но утвърждаването на бюджета на всеки един филм е поверено отново на изборен орган – Финансовата комисия, като НФЦ, който пък е орган на МК и няма никакви права при определяне на размера на държавната помощ.

Ако следваме логиката, то след огласяването на решението за определяне на проектите, които получават държавна помощ за филмопроизводство във всеки конкурс, продуцентите би следвало да обсъждат параметрите на бюджета именно с държавните екперти на НФЦ, защото държавата отпуска окончателния размер на тази помощ. След това ако има възражения и се налага да се коригира решението на НФЦ, най-смислено е финансовата комисия да се превърне в Национална експертна арбитражна комисия (естествено – изборна), към която да могат да се обръщат всички продуценти, които не са съгласни с едни или други действия на НФЦ и неговия ИД. Ако не може да се постигне съгласие между продуцента и експертите на НФЦ, то тогава следва да се включи именно Арбитражната комисия, която да предложи решение. В тази Арбитражна комисия чрез дебат, анализ и диалог да се търси най-балансирано и най-справедливо решение на всеки спорен елемент.

Трябва да има етап на вътрешно обсъждане на проблемите преди да се поиска намесата на съдебните органи. Защото едно дело в съда може да се влачи с години. Тук ще посоча само един от многобройните случаи на които бях свидетел. През 2014 г. режисьорът Камен Калев внася за разглеждане одобрен от НХК проект за филма „С главата надолу“ във Финансовата комисия. По неизвестни за мен причини членовете на ФК отказват филмът да бъде финансиран. Твърди се от колеги за възникнала вражда с Георги Чолаков. Камен Калев завежда дело в съда и го печели. С издаването на поредната заповед за определяне на средства за проекти от ФК, включих филма на Калев в общия списък за разглеждане, като приложих решението на съда. ФК отново отказа да му определи държавна помощ. Тогава внесох казуса в правния отдел на Министерския съвет и след категоричното становище за изпълнение на съдебното решение, определих сам размера на средствата за филма и подписах договор.

Следващият главен проблем е отсъствието на контрол по разходването на средствата, отпуснати като държавна помощ. Сега в нормите и на закона, и на правилника има задължение само за един-единствен заверен от заклет експерт счетоводител отчет, на етап предпоследен транш, без да има възможност представители на държавата – експерти на НФЦ, да проверят както фактическото разходване на средствата, така и да оспорят самия заверен отчет, ако открият несъответствия. Предходните три отчета не подлежат на ефективен контрол и са по-скоро информативни. Експертите на НФЦ (засега той е просто един) само преглеждат отчета и ако има драстични несъответствия, могат да откажат да го приемат, което не е фиксирано като норма и се случва твърде рядко. С минимални корекции такъв отчет отново се депозира след седмица, без заверка, но и без да съдържа достоверни документи или направо с фалшифицирани такива. Националният филмов център попада в ролята на автоматичен регистратор на извършени или неизвършени разходи, приема тези отчети като част от общата документация и така се превръща в съучастник на един на практика неконтролируем процес на разходване на бюджетни средства. Следва в поправките на закона да се включат норми, с които държавата да има право да проверява законосъобразното и целесъобразното разходване на държавната помощ и да налага наказателни постановления (задържане на следващ транш, промяна в сроковете за отделни етапи и т.н.) за установени нарушения, като впоследствие да предава на контролни органи нарушители на закона, ако това е наложително.

Практически от 2008 г. не бе свиквана Национална техническа комисия, която според закона следва да приема всеки един филм от гледна точка на параметри, които да позволяват прожекции на произведените заглавия пред публика в съответствие с действащи стандарти. Това означава, че всички филми, които от 2008 г. досега са предавани и приемани от НФЦ, не са в синхрон със закона и са в критично състояние по отношение на изрядност и техническо съответствие. Тук е заровен и проблемът защо само малка част от филмите се разпространяват – ами защото значителна част от тях нямат технически качества за разпространение. И затова НТК не им е била нужна на продуцентите, дори е била пречка.

Назначих такава комисия и през май 2015 г. тя започна работа, но гледа филмите в зали под наем, защото НФЦ не разполага със свои помещения. За да преодолеем тази беда, следва да се предостави сграда на НФЦ, която да бъде оборудвана с необходимите помещения и техника. Доскоро там нямаше даже телевизор, да не говорим за екран или зали за прожекции. Днес НФЦ функционира в помещения на Министерството на образованието и науката. Тук няма условия за ефективно функциониране на този държавен културен институт. В следващите двайсет години НФЦ ще е единствената структура на МК със значение за всички български кинематографисти. Има основание да се вземе решение за осигуряване на сграда за адекватно на днешните условия функциониране на НФЦ.

Немаловажен е проблемът с реалната стойност на филмовите продукции. Практически всички продуценти се стремят към получаване на максималната сума, предвидена за съответния жанр, защото никой не контролира разходването на средствата. И вместо за един игрален филм да се разходват 600 000 лв., искат се 1 200 000 лв., получават се и никой не може да ги оспори, защото са минали през процедурата. Следва да се включат в ЗФИ норми, подобни на праговете в Закона за обществените поръчки, с различна степен на защита на интересите на държавата; за филми до 400 000 лв. например – опростени условия на разходване. За следващи прагове, да речем 600 000 лв. – увеличаване на изискванията и контрола по разходването, а за максимума да се минава през „иглени уши“. Сега това е без значение, защото липсва контрол и всички продуценти се явяват на конкурсите със срамно или по-точно безсрамно еднакви максимални бюджети. На принципа: колкото повече – толкова повече.

Въобще отсъства задължителното планиране на разходване на бюджетните средства, което да е съобразено както с ежегодния Закон за държавния бюджет, така и ежегодното постановление за неговото изпълнение. Никъде в ЗФИ не е определено как да се планират средствата по бюджета, които се предоставят на всеки един отделен филм по месеци, тримесечия и години, хронологично или в съответствие със сезон, наличие на артисти или други обстоятелства. Всеки продуцент иска средствата незабавно, след като излязат решенията на комисиите. И по тази причини НФЦ изпада в циклични кризи като махало на часовник – веднъж не могат да се усвоят средства от републиканския бюджет и понеже няма възможност за прехвърляне в бюджета за следващата година, те „изгарят“, втори път има свръхнатиск за предоставяне на повече средства от наличните. Последният случай – филмът „Безкрайната градина“ с режисьор Галин Стоев и продуцент Мартичка Божилова. Филм, който е одобрен от НХК през 2009 г., и изведнъж през април 2015 г. „затваря” бюджета си, включително с пари от Юримаж, и заявява разходването на 900 000 лв. през месеците август, септември и октомври на текущата година. Откъде се намират пари, които са планирани за 2010 г.? От никъде. Но продуцентът си ги иска, и ако не ги дадеш – те вкарва в съда. И няма законова норма, която да го спре или да го подреди и планира в съответствие с възможностите.

Тук, разбира се, не бива да се говори за художествени качества – говорим само за филмопроизводство. Необходимо е да се определи в закона срок, не по-дълъг от 2 години, за реализация на проекти чрез НФЦ след произнасянето на НХК и да се въведе норма за задължително планиране разходването на средствата.

През 2007 г. в ЗФИ е внесена поправка, която няма аналог в света – на изпълнителния директор е предоставена възможност чрез издаване на заповед да прибави нови норми към закона, които влизат в сила след 6 месеца, и на практика той подменя целия парламент. Ето как изглежда това:

Чл. 30. (1) Държавното подпомагане по чл. 28 се осъществява чрез отпускане на целеви финансови средства след провеждане на конкурс.

(2) Изпълнителният директор на агенцията открива процедурата по провеждането на конкурса със заповед, която съдържа:

1. вид на филмовия проект по чл. 28, ал. 1;
2. общ размер на финансовите средства, с които ще бъдат подпомогнати кандидатстващите проекти;
3. срок за подаване на документите;
4. дата, място и час на провеждането на конкурса;
5. (доп. – ДВ, бр. 98 от 2007 г., в сила от 01.01.2008 г.) специални изисквания към участниците, когато такива са наложителни. В тези случаи изискванията се обявяват не по-късно от 6 месеца преди датата на провеждане на конкурса.

И г-н Георги Чолаков се е възползвал от тази възможност, издавайки заповед № 75 от 30.07.2014 г,. която съдържа безумни правила и произвежда съдебни дела едно след друго. Това е юридически парадокс – пишеш си правила и сам си ги одобряваш. Няма такова чудо по света.

Много свободно се отнасят към сключените договори всички продуценти – променят срокове за изпълнение, не спазват никакви параметри на договорите, не изпълняват множество от поетите ангажименти, защото са разбрали, че НФЦ няма инструменти, за да ги санкционира. Единствената възможност е да се оспори изпълнението на договора в съда, и то след като сме стигнали предпоследния транш, когато се изисква заверен отчет от експерт счетоводител. Не се прилагат никакви санкции, дори няма яснота за така наречените „наказателни постановления” по чл. 51 от ЗФИ – те какво приложно поле обхващат за предоставянето на държавната помощ? При какви обстоятелства и правила се налагат? А санкции са нужни, защото продуцентите боравят с много пари, прехвърлят ги от един филм на друг, комбинират и удължават срокове, в които парите отлежават неоснователно по техни сметки.

Няма регламент кой и как взима решение да се предоставят средства за фестивали у нас и в чужбина. Сега всеки, който подаде заявление, се явява направо на финансова комисия и ако тя определи сума, следва нейното автоматично предоставяне. Няма ред, по който да се определя подкрепя ли НФЦ даден фестивал или не. Няма служител или орган, който да е натоварен с правомощия да взима такова валидно решение и което да гарантира състоятелността на всеки един фестивал, на който се предоставя държавна помощ. А средствата в бюджета за 2015 г. за фестивали бяха определени като 660 000 лв., вероятно и за тази са толкова.

Въобще липсва задължението филмите да се разпространяват от продуцентите, които ги произвеждат, липсва и задължение да се генерират средства от продажба на филми, които отново да се включват във филмопроизводството. Това на практика означава, че имаме еднопосочно действие – получаваме пари от държавата, създаваме някакъв филм и въобще не ни интересува той какви качества има и ще се представя ли пред публика. А в ЗФИ има ясна норма която е задължителна за всички които се ползват от неговите правила:

Чл. 3, ал. (2) Приоритети на държавната политика във филмовата индустрия са:

1. правото на обществен достъп до разнообразни форми на филмовото творчество;
2. защита на правата и интересите на зрителите.

И да попитам – как защитаваме правата на зрителите?

В публичното пространство се развива една теза: че изискванията към създателите на българско кино да имат задължение да ги разпространяват е порочна, а че те нямат публика е спекулация. Истината е, че голяма част от тези филми никой не ги вижда. Ще цитирам статистика на НФЦ, която компанията от НСК не желае да се публикува. Тя сочи, че увеличаването на средствата за българско кино е обратно пропорционално на публиката, до която те достигат.

През 2015 г. филми, създадени с частни средства, имат 51 718 зрители, а чрез НФЦ – 43 086 зрители. През 2014 г. – частни филми имат 122 406 зрители, чрез НФЦ – 48 409 зрители, 2013 г. – частни филми имат 8 041 зрители, чрез НФЦ – 33 092 зрители, 2012 г. – частни филми имат 182 641 зрители, чрез НФЦ – 62 609 зрители… Разбира се, че продуцентите ще пищят до бога. По време на социализма, когато имаше над 3 000 киносалона, филм с по-малко от 400 000 зрители се считаше за пълен провал и неговите създатели трябваше да връщат част от хонорарите си. Не може да се прави пряк аналог с онова време, но да си противник на разпорстранението на филмите е икономически и юридически абсурд. Отношението на редица продуценти и кинематографисти към публиката е порочно, то убива и най-малкото желание да бъде подкрепяно това изкуство и е твърде цинично по своята същност. Защото ако не ни интересува разпространението на филмите в България, как тогава чрез закона защитаваме интересите на публиката!

Изцяло отсъства грижата за развитие на киномрежата в България и затова тя е пренебрежимо малка към настоящия момент. А българите искат да гледат българско кино – това е проверено многократно. И въобще не може да става дума за „филмова индустрия”, защото това изисква разпространение и отчисления към НФЦ за попълване на неговите фондове. В БНТ наскоро са създадени два игрални филма – „Отчуждение” и „Бартер”. Всеки един от тях струва по 500 000 лв. И ще бъда много благодарен, ако някой ме осветли защо с държавни пари в БНТ може да се заснеме филм за половин милион, но със средства на НФЦ не може? Защо в БНТ може да има контрол за разходване на държавните средства за кино, а в „свободния свят” на НФЦ не е възможно? Може ли някой да отговори къде се „крие“ филмът на Петър Попзлатев „Аз съм ти“? Че аз не съм той е повече от ясно, но кои са тези щастливци, които са гледали този филм? Или филма на Петър Одаджиев „Преследвачи на звуци“, чиято сага започва през 2009 г., а до днес няма премиера? Те, а и други техни „близнаци“, са обвити с вятър и мъгла и са недостъпни за публиката. И за критиката. За шестте месеца работа в НФЦ се нагледах на абсурди и прочетох много отчети с невярно съдържание, които сами викат за прокуратура.

За да се развива българското кино, то има нужда от ясен закон, има и отчетлива нужда от увеличаване на държавната помощ. Но заедно с увеличаването на броя на зрителите. Цифрите на сегашното положение са просто ужасяващи – 40 000 зрители посещават за една година успешен спектакъл на Народния театър – „Животът е прекрасен” например, който струва 57 000 лева! Моите любими колеги продуценти искаха да ме разтерзаят за това, че огласих една явна тайна: че игралните им филми не струват повече от 5-600 000 лева. Не било вярно, твърдяха те. Вярно е – доказах го елементарно при случая с Павел Веснаков. Продуцентите от фирма „Мувименто” и режисьорът Павел Веснаков опищяха пресата и електронните медии за „гаф”, който според тях аз съм сътворил, като не съм допуснал техния проект за игрален филм „Спасителят в прахта” да бъде финансиран в категорията „игрален дебют”. Но спестяваха през цялото време факта, че Павел Веснаков отдавна не е дебютант и е режисьор на четири игрални филма, два от които снимани с държавни пари чрез НФЦ. На сесията през май 2015 г. фирмата „Мувименто” се яви с бюджет, който предвиждаше отпускане на 620 000 лева – колкото им трябваха тогава за заснемането на „Спасителя в прахта”. Но на сесията през ноември същата година те явно са „размислили” и като се явяват отново на конкурс, искат за същия филм от държавата вече 1 150 000 лъва. Ето я разликата от 530 000 лъва, лъвчета, тигърчета и маймунчета. И ще ги получат. Защото целта на продуцентите са парите, за тях творчеството е второстепенен фактор. Само не ми казвайте, че филмът ще е по-дълъг с 10 минути, че е с променен сценарий и други леки уловки… Това са аргументи за наивници и непрофесионалисти. Всеки, който е снимал игрален филм, знае, че сценарият се променя непрекъснато, а понякога и след като той снимачно е завършен, и дали ще трае час, два или повече, е въпрос само на творческа мяра. Формално режисьорът няма вина. Но съгласието му да участва в това изтичане на средства поставя отново въпроса за морала. Нещо с него, в нашето кино, не е наред. Ясна е разликата от 530 000 лева и това е вид саморазобличаване, което не е мое дело, а негово. Гледал съм два от неговите филми, създадени със средства на НФЦ – извинете ме, но това са учебни филми. Възможно е да направи занапред и хубав филм, дано. Но като виждам, че не му мига окото да се съгласи проекта да „глътне” разлика от 530 000 лв. държавна пара, силно се съмнявам. И още нещо за този съзидател на непреходни ценности – неговата продуцентка съобщи на всички, че „европейската кинематографична общественост чака с нетърпение филма на Веснаков…“! Повече от сигурно е така щом тя казва. А аз се чудех тия дълги опашки от публика пред кинотеатрите в европейските метрополии защо се редят още отсега и зъзнат? А то за какво било – „Спасителят в прахта“ ни чака както царявичакавцаревичака!

Тази „кражба” на държавни пари се извършва законно. Според Закона за филмовата индустрия, Националната художествена комисия не носи отговорност за своите решения, НФЦ не носи отговорност за това „КОЙ”, продуцентите не носят отговорност за това „колко” – пълна тишина. Тогава кой е отговорен? А като добавим отмененото задължение продуцентите да разпространяват същите тези филми и да възстановяват на държавата част от получените средства, ясно се оформя картинката на безотговорността. Ако искат – разпространяват, ако не искат – не. Но повечето се спотайват. По тишината ще ги познаете.

РЕКЛАМА

Гледайте филма „Как да се предпазим от птичи грип“!
Сега в София, а после и в други градове!
Скоро не само на малки, но и на големи екрани!
Гледайте най-добрия филм за заразата!
Заразата ви чака!
Гледайте филма „Как да се предпазим от птичи грип“! Ако можете!
Заразата ви чака! Както царявичакавцаревичака!
Зараза! Зараза! Зараза!

Така стигаме до втория парадокс – създават се филми за съмнителна слава, които няма да се срещнат с публиката. Защо? Защото е опасно – ясно ще се види колко струват. И въобще – никакви идеи как филмите да се прожектират пред публика, за която цел именно се отпускат държавните пари. Това, преведено на театрален език, би означавало, че след като се вложат бюджетни пари за създаването на един спектакъл, следва в театъра да има само едно-единствено представление, премиера с пищен коктейл, и кой видял – видял. Другите да четат вестник. Там ще ви го разкажат – Вили Дечева в малотиражния вестник „Култура“, например. И няма да има 300 представления на „Хъшове” или 250 на „Контрабасът”, и …

Разбира се, че продуцентите намериха форма, чрез която да се оправдават за нежеланието си да разпространяват филмите, които се снимат в България. По „тарикатската” система – „некакви филмове“ се явяват на „некакви” фестивали. Те само в Европа са над 1 500 – Бордо, Бърдо, Тихануга, Гманциг, Симитли. И там получават награди като тази, която получи един наш филм в Кан – продуцентите откровено си измислиха пиар акция с негърка на снимка, която връчва нещо на екипа! Защото това е единственият им критерий – някъде някаква награда да се мотае, защото това е достатъчно според тях да оправдае похарчените пари. И да настъпи тишината. Да, ама не. В социалистическа България имаше само 4 кинофестивала, като анимационният във Варна бе един от 5-те световни. Сега с филмопроизводство, което не достига дори една четвърт от онова от 80-те години, имаме 20-ина фестивала. Защо? За да легитимират харченето на пари.

А какво точно се случи, че зачестиха тежките и безсмислени конфликти в българското кино? Просто е. Продуцентите чрез Закона за филмовата индустрия се явиха неоснователно като лидери в създаването на филми у нас – те решават кой, кога и колко. Това е тежка и пагубна грешка. Бил съм и държавен продуцент, и частен. И считам, че продуцентите са само помощници на творческия екип. Може да са много важни, но в най-добрия случай са само съмишленици на сценаристите, режисьорите, операторите и артистите. И докато новата и незаслужена конструкция на субординация на продуцентското надмощие над творческото начало не се промени, скандалите и проблемите ще се мултиплицират и ще се повтарят.

За пет години НФЦ смени шест директора. Защото не е нужно много време, за да стане ясно, че именно продуцентите чрез НСК и чрез други йезуитски действия ще изхвърлят всеки, който не им осигурява „техните” пари. Стигнали са твърде далеч в наглостта си – вече отдават сами на себе си под наем техника, транспорт и офиси, които са закупили или изплащат с държавни пари. Собствени или заети от банки средства не влагат в продукциите. И творците са им принудително подчинени. Режисьори и оператори, съгласно закона и правилника, никъде не заверяват отчети, никъде не са предвидени като първа инстанция при взимане на решения, творците са ситуирани формално за оправдаване на похарчените пари. Не случайно мнозина режисьори предпочитат да са и продуценти на своите филми, вместо да гледат безучастно кражбите, които се извършват от тяхно име.

Това налага бърза и рестриктивна промяна на ЗФИ. Но с радикална смяна на философията на закона и създаването на нов, който да отчете всички натрупани проблеми и да изведе българското кино на чисто. По принцип това би трябвало да бъде основна грижа на Националния съвет за кино. Но НСК мисли и действа за себе си – като политбюро. Неговият разярен водач Диана Андреева досущ се е докарала до нивото на зрялата Цола Драгойчева. Най-красноречив пример за дейността на тази дама е изобразен в анимационния филм „Га” на Тачо Дуков. Гледайте го. Той е кратък и ясен – за агресивността на бездарието. Част от водените от нея членове на НСК са просто аналог на жалка партийна организация, които не се свенят от белите коси на останалите. Тези самоопределили се за лидери лица със своето постоянно присъствие в НСК дърпат конци и лостове само в своя полза. Как? С натиск върху всички комисии в НФЦ чрез определяне на „свои“ членове, включително и върху финансовата, със заплахата от стачки и искане на оставки. За да си пазят парите. Да, разбира се – държавните пари, които те считат за свои. Проверяемо е. Вгледайте се в членовете на НСК и ще откриете в едно лице лидер на фирма, която за последните 7 години е акумулирала от НФЦ над 7 000 000 лева. С думи ще повторя – над седем милиона лева. Обаче има ли филми срещу тия пари – има. Ама скъпо било, ама филм, който се снима на неохраняем плаж с две бараки, един сал, стара гума от трактор и две коли струвал бил 1 500 000 лв., иди доказвай. Мога да го докажа. Да, мога да докажа, че филмът, който визирам, струва по-малко от половината отпуснати от държавата пари. Разполагам с отчетите на въпросната фирма и съм готов на публична дискусия с нейните собственици. Заради тишината.

През 2000 г., след втория ми мандат като председател на СБФД, напуснах завинаги българското кино. Защото бях омерзен от меркантилността, която излезе на повърхността. И от срам. Защото загубих битката за съхранението на киноцентъра „Бояна”. Защитавах позицията, че киноцентърът „Бояна” не бива да се приватизира и трябва да се съхрани, за да работи в полза на българското кино. Тогава обаче една група алчни момчета взеха връх и киноцентърът бе продаден. Петнайсет години всички вече горко съжаляват за това. А аз не се радвам, че се оказах прав и че стана видимо безумието на опонентите ми. Бедата е непоправима. Сега отново твърдя, че има голяма беда – надмощието на продуцентите над творците. Не че времето няма да ги постави на мястото, което заслужават. Но засрамете се сега, защото българското кино е по-важно от всеки един от нас.

Проблемите на българското кино са нелеки, но няма такава сложност, която да ги прави нерешими и непреодолими. Има нужда от последователни и съобразени с възможностите на държавата действия, които да бъдат от полза както на драгия зрител – тоест на обществото, – така и на самите създатели на български филми. СБФД е единствения институт, който може да извърши промяната. А тя има точни измерения:

– създаване на нов закон за киното, в който творческото начало да е изведено като основополагащо;

– обвързване на филмопроизводството като единен процес, в който основните автори на филма са гаранти за целесъобразното и законосъобразното разходване на средствата отпуснати като държавна помощ – задължителни подписи и писмени гаранции от режисьори, оператори, художници и т.н. върху първичната документация;

– публичност на отчетните документи;

– ясни срокове за производствения процес;

– защита на договорите на всички професии, сключвани с продуцентите;

– създаване на нов устройствен правилник на НФЦ, който да определи всички етапи, детайли и правила за изпълнение на нормите на ЗФИ и да подкрепи творческото начало на филмопроизводството;

– защита интересите на публиката и въвеждане в закона на подкрепа за изграждане на филмова мрежа в страната.

Както знаете, в живота най-лошите шамари идват от най-близките ти хора. Преди месец се срещнахме с Ивайло Христов, с когото сме стари приятели. И като седнахме на масата в кръчмата, където основно се говори за кино, се оказа че за него госпожица Диана Андреева е полезна за делото, че той много харесва нейната борбеност, участието й в стачки и протести и че тя току-що е удържала победа над бюрократите и държавата. Разказах му какво е направил Георги Чолаков с нейна и на Галя Тонева подкрепа – т.е. пуснали са незаконно филми за 9 милиона в повече, и той ми каза, че така трябва и че държавата им дължи пари. „Онези“ 50 милиона. Обясних му, че това е измислица, но той си иска 50-те милиона.

Няма да разказвам какво ми мина през ума. Но понякога в живота човек трябва да си поема пораженията. Оказва се, че кинаджиите са щастливи за това, че има филми, пуснати за 9 милиона повече, и въобще не ги интересува има ли ги тия пари или не. Държавата е лоша, те са добри. Най-добрите.

И да ме пита човек аз защо се връзвам, като си мисля че има някаква светлина в салона, която идва от прожектора – няма такава. Попитах се – защо става така? Отговорът май че е прост. Голямата илюзия. Просто искаме да ни лъжат и да изглеждаме така, сякаш сме щастливи в нищетата си. Голямата илюзия. Ще ни обещават светло бъдеще. Няма значение как стоят нещата от живота. Кражбата ще е наше ежедневие. И вероятно ще се развива този процес. Вече няма да се дават 1 милион лева, а ще са 2 или 3 милиона за български игрален филм. И трябва да съм си изпил акъла, за да искам да вярвам, че има някаква оправия с продуцентите – те ще изтребят всичко живо около себе си, за да си получат милионите.

Сега сме в блатото на едни отношения, които бяха заченати още при избухването на демокрацията – всепозволеността. Продуцентите получиха своята пълна независимост и постепенно това се изроди във формулата „правя каквото искам, защото никой не ме пита какво точно е това”.

СБФД има шанс да спаси процеса от загниване и да се заеме със защита на своите членове. За да защити чрез тях българското кино. Днес никой не говори за онова най-важно нещо, което се нарича киноизкуство – изкуството да си различен и да радваш публиката с движещи се сенки на екрана, но така, че тя да се възвисява. Ще ви цитирам по памет великата руска пианистка Мария Юдина, която след премиерата на 13-та симфония на Шостакович пише за срещата си с него: ”… и аз посегнах да му целуна ръка, а той ми каза – това е за нас… аз бях в несвяст от своя възторг, защото се носехме в космоса, където виждах Пресветата Скръбна Богородица в печал и радост…” Киното носи и печал и радост, киното възвисява, а ние говорим за пари. Същата Мария Юдина, като получава от Сталин 20 000 рубли за изпълнението си на Моцартовия концерт № 23, му пише в своето „благодарствено писмо“: „Вас ще Ви съди времето за всички грехове, които сте извършили. А парите ще дам за храма, в който всеки ден се моля за душите наши.” Казват, че на грамофона при смъртния одър на Джугашвили намерили плочата с изпълнението на Юдина.

Коя е музиката за душите наши?

Павел Васев

Послеслов:
Филмът „Как да се предпазим от птичи грип“ е дело на госпожица Диана Андреева. Според нейната автобиография.


Вижте още:

ПАВЕЛ ВАСЕВ: В КИНОТО СЕ КРАДЕ СРЕДНО ПО 500 ХИЛ. ЛВ. НА ФИЛМ

ПАВЕЛ ВАСЕВ: МИТОВСКИ НЕ СЕ ОТЧЕТЕ ЗА СРЕДСТВАТА, ПОЛУЧЕНИ ОТ НФЦ

КАК СЕ КРАДЕ ЗАКОННО В БЪЛГАРСКОТО КИНО

 

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах