Перфектната буря и тримата мъртви сирийци

Сирийци или хора загинаха под напора на бурята в София? Трудно е за вярване, че подобен дебат изобщо може да стане част от социалните брожения в ХХI век. Но заглавието със сирийците наистина излезе вчера, когато трима души бяха убити от мълнии в столична градинка.

Д-р Дийн Бърнет в книгата си „Щастливия мозък“ казва, че човешкият мозък имал механизъм да се предпазва от страха, като изработва защитна реакция – „на мен това не може да ми се случи, защото е предназначено за друг“. Според д-р Бърнет от тази биохимична настройка на мозъка идва и онзи така дразнещ навик да се приписва вина на жертвата.

Дебатът за сирийците и хората е именно в този регистър – „те са различни, това може да се случи на тях, не на мен“.
Проблемът не е само в реакцията на обикновените хора обаче. Проблемът е и медиен.

На първо място изниква въпросът как ония, които с облекчение са разбрали, че са загинали сирийци, а не българи, са научили този факт. Отговорът е лесен – някой им го е казал. Не е слух, не е бързо разпространила се градска легенда. Медиите са го съобщили.

Медиите често съобщават, че роми са направили престъпления. Читателите и зрителите им въздъхват облекчено: „О, не е някой случаен, аз съм в безопасност, знам как да се защитя“. Ако медията каже просто, че някой е извършил престъпление, обикновеният човек ще се чувства беззащитен на улицата, защото няма да има бърз маркер за различаване на престъпника от „нормалния“.

Така се създават стереотипите. А като се повторят няколко пъти, се превръщат в трайни. Като хронична болест.
В уточняването на националността на загиналите трагично хора в градинката при столичната църква „Св. Николай“ обаче най-вероятно няма злоумисъл. Журналистите са го написали с убеждението, че максималното количество информация е от полза за техните читатели и зрители. Чудя се обаче защо не са ни казали с какви очи са били загиналите, колко са били високи, имали ли са деца… Защо националността им е „важна информация“, а всичко останало не е?

Стихийният расизъм, на който сме подвластни, се възприема като нещо нормално. Дори от демократични медии, в които работят млади и свързани с модерния свят хора. Изглежда ни е вродено, или поне кодирано някъде в родовата памет – да подчертаваме различието, да се дистанцираме от „другите“, да се броим по махали и родове, по гени и наследство. Лошото да е за „ония“, доброто – за „нас“.

И затова днес не проклетисваме бурята с онази ярост, с която бихме го правили, ако бяха загинали българи. Сирийците явно са прежалими.

Но така медиите, създаващи стереотипите, сами се превръщат в стереотип.