Пет лица търсят автор

Не чак толкова отдавна фейлетонът беше един от най-популярните жанрове в родната литература. Дълги социалистически години тези кратки смешни форми бяха единственият отдушник за плененото слово. После го връхлетя свобода и то – словото – спря да иронизира себе си и света.

Днес представата за сатиричен хумор в повечето случаи се ограничава до скечове тип Комиците или Камен Донев, а в литературата се маскира най-често в елементарното вулгаризиране на ежедневието като при Никола Крумов и неговите „Панелни блокове“. И само тук-там се появяват свежи хрумки, които най-често са дело на журналисти.

Фейлетонът е труден жанр – някак трябва да се съхрани връзката с реалността, като при това пародията трябва да е достатъчно ярка, за да предизвика нещо повече от скептично изсумтяване. Типажите трябва да са разпознаваеми, за да има ефект, но същевременно достатъчно стилизирани, за да не се навлезе в територията на персонализирането и личното омаскаряване. Злободневността е задължителна, но и посланията трябва да са достатъчно силни, за да надживеят днешния ден.

Защото за някои абревиатурата на МВР може да означава „Mама ви разбойническа“, както се казва в разказа „Пет лица търсят автор“. Защото в българското съзнание Господ още дълго ще се разхожда с дълъг шлифер из София, но хората ще вярват повече в шефа на БФС, а българите масово ще „сънуват брадви и палачи“, както според Георгиев сме били програмирани още във времената на Хан Крум.

Книгата на Вилислав Георгиев „Тимур и неговите командоси“ е книга, раждана в движение. Това не е литература, създадена заради прищявка на егото. Блогът, в който вече покойният автор е публикувал кратките си сатирични разкази, и в. „Сега“, в който Георгиев е привлечен от Миряна Башева, са истинските трибуни на този неотбелязан като персоналност досега писател. Но много хора познават думите му отдавна, макар да са били в неведение за автора им, и наистина отдавна се усмихват благодарение на тънкото му чувство за хумор.

„Тимур и неговите командоси“ се появява в контекста на майстори на фейлетона като Михаил Вешим и Капка Тодорова. Да, по-малко от пръстите на едната ръка са съвременните автори на книги със сатирични разкази. Иво Сиромахов отдавна се опитва да се впише в тази тясна ниша, но неуспешно.

Затова книгата на Георгиев е като бяла лястовица – честна (за трудните реалности), лесна (за трудните читатели) и смешна (за трудния живот като цяло). Най-майсторското в хумора и сатирата винаги е било да се намери мярката. Там всяка дума е като еднокрак пътешественик на ръба на пропаст. Вилислав Георгиев, за наше читателско щастие, успява точно в това. Никъде във фейлетоните му няма прекаленост, успява да спре преди да залитне в посредственото, в пошлото.

Впечатляващо е и това, че – за разлика от мнозина неумели хумористи – не се опитва да се самоизтъква, да използва себе си като антитеза на героите си. Това е другият голям провал на повечето български „смешни“ автори – те се изкушават да се вмъкват лично в творбите си като позитивен пример, уж ненатрапчиво, а всъщност много очевидно. В „Тимур и неговите командоси“ този риск е избегнат изцяло, аз-формата е само и единствено литературен похват, а не лично присъствие на автора.

Историите в този сборник не са свръхестествени, невъзможни и изненадващи. Дори мечката, която изпълнява прекрасно работата в цеха вместо хората, изглежда естествено. Защото управлението на символите и алюзиите е едно от уменията на Георгиев. Без излишно увъртане, обяснения и тежки писателски похвати, само с умел език и ритъм, той успява да заведе читателя до точното усещане и разбиране.

Героите са всякакви – деца, старци, българи, цигани, богати, бедни, хора, животни. Толкова разнообразни, че наистина успяват да създадат картина на реалността. Пъзел на общия ни свят, който е почти изцяло събран. В този смисъл е важно да се отбележи и добрата работа на съставителя на сборника Иво Балев. Макар и да са подредени хронологично според годината на публикуването им във в. „Сега“, фейлетоните следват вътрешен ритъм, който засилва въздействието им.

Тъжно е някак, че тази книга излиза едва след смъртта на автора си. Убедена съм, че българската литература е загубила, още преди да го приобщи достойно, перспективен писател, познат доскоро само с псевдонима си, дал заглавието на книгата и на блога му в интернет.