За тази книга се е говорило винаги като за един от най-блестящите романови опуси на ХХ век. Четирите романа на Лорънс Дърел, обединени под името „Александрийски квартет“, отдавна са преминали през изпитанията на времето и са спечелили гордата позиция на вечни романи, в които всяко поколение открива по нещо за себе си.
Действието се развива по улиците на Александрия, египетския град, основан от Александър Македонски, запомнен с най-голямата библиотека на древността и с усещането за мистичност и вечност. Всяка от четирите части на романа – „Жюстин“, „Балтазар“, „Маунтолив“ и „Клия“ – разказва за едни и същи събития в града от гледната точка на четиримата различни герои. В „Жюстин“, „Балтазар“ и „Маунтолив“ действието се развива в навечерието на Втората световна война, а между страниците на „Клия“ отеква канонадата на вражеския флот в пристанището на града.
В първия роман Дарли – основният разказвач – събира отломките на сърцето си след бурна афера, а в последния – „Клия“, изцелената му душа отново открива любовта, но с друга жена. Четирилогията излиза между 1957 и 1960 г. Всички герои в нея са измислени, казва в бележките си към романа Лорънс Дърел.
Живял дълго близо до Ориента, Дърел описва идеите, стоящи зад „Квартета“, като сближаване на източната и западната метафизика. И критиците, и читателите приемат благосклонно „Александрийски квартет“ още при излизането му и тетралогията остава най-популярната творба на Лорънс Дърел. Макар да твърди, че героите в нея са плод на въображението, авторът внася в някои от тях щрихи от собствения си живот. Години наред Дърел е на дипломатическа служба към британското правителство и по време на Втората световна война е аташе по печата към британските посолства, първо в Кайро, а след това в Александрия. Тъкмо в Александрия той се запознава с еврейката Ив (Ивет) Коен, която го вдъхновява за образа на Жюстин.
Сред най-влиятелните фигури в обкръжението му е писателят Хенри Милър, по-възрастен от него с двайсет години. Когато през 1935-а прочита романа му „Тропик на Рака“, Дърел незабавно му пише писмо с искрените си възторзи. Милър му отвръща и така започва приятелството им, продължило четири десетилетия. Освен този пример за писателско родство по избор, в биографията на Дърел има и важно родство по кръв – той е по-голям брат на естествоизпитателя и писател Джералд Даръл. Разликата във фамилията е заради дошлото през руски преводи произношение на фамилията на автора на „Моето семейство и други животни“.
Лорънс Дърел е бил номиниран за Нобелова награда за литература през 1961 г., но не е попаднал в окончателния списък. Тогава отличието отива при Джон Стайнбек.
Сега „Александрийски квартет“ излиза в ново издание на български език с великолепния превод на Иглика Василева и под знака на издателство „Лист“. Четирилогията е събрана в два тома, кориците им са дело на Калина Мухова.
Предлагаме ви откъс от романа, предоставен от издателство „Лист“.
* * *
Преди всичко какво представлява този наш град? Какво включва думата Александрия? Затворя ли очи, виждам хиляди изтерзани от прах улици. Днес той е владение на мухите и просяците – както и на онези, избрали промеждутъчното съществуване сред тях.
Пет раси, пет езика и една дузина религии: корабите на пет флота се оглеждат в мазните води на пристанището. Половете обаче са повече от пет, но изглежда, само демотическият гръцки прави разлика между тях. Сексуалното предлагане, хвърлило котва в този град, изобилства от разнообразие на формите. Но въпреки това той няма вид на безгрижен пристан на удоволствията. Символичните любовници на свободния елински свят тук са изместени от нещо съвсем различно, по-скоро андрогинно, или превърнало се в своята противоположност. Ориентът не може да се наслаждава на сладостната анархия на тялото, защото отдавна го е надживял. Спомням си Несим, който веднъж каза – май просто цитираше някого, – че Александрия е голямата винарска преса на любовта; онези, които излизат от нея, са болните, самотниците, пророците – тоест дълбоко наранените в своя секс.
* * *
Бележки за нюансите на пейзажа… Редуващи се картини с темпера. Светлина, която се процежда през лимонова есенция. Въздухът, пълен с прах от тухли, със сладкия аромат на тухлен прах и мириса на горещ, окъпан с вода плочник. Леки, въздушни прокъсани облаци, надвиснали ниско над земята, които обаче рядко донасяха дъжд. Над това прашно червено, прашно зелено и тебеширеномораво, редовно напоявано аленеещо езеро. През лятото морската влага придаваше лек блясък на въздуха. Всичко лежеше под лепкав слой.
А през есента сухият пулсиращ въздух, пропит със статично електричество, лесно възбужда тялото през тънките дрехи. Плътта се раздвижва, оживява, опитва се да счупи решетките на своя затвор. Пияна блудница броди из тъмните улици нощем и от устните ѝ като цветчета се отронват откъслечни мелодии. Сигурно така и Антоний е доловил струните на онази музика, под звуците на която сърцето замира, и завинаги се е предал, вдигнал е ръце пред стените на града, в който е бил влюбен.
Навъсените тела на младите тръгват на лов за гола плът и в онези малки кафенета, в които Балтазар често се отбиваше със стария поет на града*, момчетата неспокойно играеха табла под газените лампи: раздразнени от онзи сух пустинен вятър – така недоверчив, неромантичен, – тревожно оглеждаха всеки непознат минувач. С мъка си поемаха дъх и във всяка лятна целувка откриваха вкуса на негасена вар…
* * *
Трябваше да дойда тук, за да съградя наново този град в ума си – тъжни, меланхолични обиталища, които според стареца* бяха пълни с „черните руини“ на неговия живот. Дрънченето на трамваите, които потръпваха в металните си вени, прорязващи мейдана** в Мазарита с цвят на йод. Злато, фосфор и магнезий. Толкова често се срещахме тук. През лятото – край една малка цветна сергия с резени от диня и плодов сладолед, който тя обичаше. Тя, разбира се, често закъсняваше – по всяка вероятност освежена след изпълненото си задължение в притъмнената стаичка – нещо, за което предпочитах да не мисля; ала толкова свежа, толкова млада, разтвореният цвят на устните ѝ, който пада върху моите, бе като неутолено лято. Мъжът, когото бе оставила, сигурно още стоеше замаян, припомняйки си преживените сцени; а тя ме гледаше, все още поръсена с цветния прашец на неговите целувки. Мелиса! Не знам защо, но това като че нямаше почти никакво значение, усетих крехката ѝ тежест, когато се облегна върху ръката ми и се усмихна с откритата искреност на човек, отдавна приключил с всякакви потайности. Хубаво ми беше да стоя тук, скован и притеснен, задъхан, защото и двамата знаехме какво искаме един от друг. Посланията, подминавайки съвестта, идваха направо от плътта на устните, от очите, сладоледа, цветната сергия. Да стоим така, с преплетени кутрета, вдишвайки от камфорния аромат на напредналия следобед, на тази част от града…
* * *
Тази вечер преглеждах записките си. Някои от листовете бяха отишли за кухненска употреба, други бяха разпокъсани от детето. Тази форма на цензуриране ми допадна, защото крие в себе си безразличието на природата към построенията на изкуството – безразличие, което бях започнал да споделям. В края на краищата какъв е смисълът от една проникновена метафора за Мелиса, след като тя лежи погребана подобно мумия в плиткия топъл пясък на черното речно устие?
Тези грижливо запазени от мен записки са трите тома, в които Жюстин водеше своя дневник, както и фолиото, свидетелстващо за лудостта на Несим. Несим ги погледна, когато си тръгвах, кимна и рече:
– Вземи тези записки, да, прочети ги. В тях има много неща за нас. Сигурно ще ти помогнат да подкрепяш Жюстин без колебание, както трябваше да правя и аз. – Това се случи в Летния дворец след смъртта на Мелиса, когато ние все още вярвахме, че Жюстин ще се върне при него. Често си мисля, и винаги с известен страх, за любовта на Несим към Жюстин. Може ли да има нещо по-всеобхватно, по-здраво и силно само по себе си? Тя обагряше нещастието му с нещо като екстаз – блажените рани, които човек си мисли, че са присъщи само на светците, а не на някакви си най-обикновени любовници. Ала малко чувство за хумор би го спасило от това ужасно всепоглъщащо страдание. Знам, че е лесно да се критикува. Знам.
* Тук, както и в цялата книга, когато става дума за „стария поет на града“, се разбира гръцкият поет Константинос Петру Кавафис, роден в Александрия, 1863 – 1933 г. – Бел. авт.
** Отново става дума за Константинос Петру Кавафис. – Бел. авт.
*** Място за разходка, крайбрежен булевард или алея край морски бряг в градина. – Бел. пр.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение