Петър Чобанина и жената от чужда цивилизация (откъс)

Излиза шести том със събраните съчинения на писателя фантаст Любен Дилов

Любен Дилов (1927-2008). Снимка: Личен архив - Петър Чобанина и жената от чужда цивилизация (откъс)

Любен Дилов (1927-2008). Снимка: Личен архив

За удобните богове, които човечеството си създава само, и за времето за любов, което никога не стига, разсъждава фантастът Любен Дилов (1927 – 2008) в шестия том събрани съчинения, издавани от „Ентусиаст“. В новия сборник намират място „Незавършеният роман на една студентка“, „Зеленото ухо“ и „Двойната звезда“.

Ако е позволено изобщо да се дели сериозната фантастика на течения и категории, то единственото оправдано деление би било на: плашеща и разсмиваща“, казва главният герой от „Зеленото ухо“ и така описва накратко произведенията в новия том.

Излязла за първи път през 1978 г., „Зеленото ухо“ е класически пример за разкази в разказа, използван в литературата от „Декамерон“ и „1001 нощ“ насам. Историята е частично базирана на действителни събития, случили се на една от многото световни конференции на научните фантасти, особено популярни от средата до края на миналия век. Раждат се имена като Рей Бредбъри, Айзък Азимов, Робърт Зелазни, Братя Стругацки, някои от тях и лични познати с Дилов-баща. По време на срещите често се провеждат „състезания“ по импровизирано разказване, каквото всъщност представлява и „Зеленото ухо“.

Когато новелата набира популярност след преводи на няколко чужди езика, писателят е затрупан по пощата от дървени, гипсови, порцеланови, парафинени и всякакъв друг вид зелени уши. Някои от тях се пазят в дома му и до днес.

„Незавършеният роман на една студентка“ от 80-те е за почитателите на съвременните екшън фантастични сериали. Главната героиня днес би могла да си партнира с Батуомън, Черната вдовица или Жената чудо, без да се чувства комплексирана от българския си произход.

По-близо ли сме днес до отговорите на въпросите, които поставя Дилов преди 50 години? Едва ли, но те продължават да звучат все така смешно и да ни убеждават, че да – все още е по-лесно да предскажеш бъдещето, отколкото миналото.

Оформлението на новото издание е на художниците Владимир Тодоров и Чавдар Гюзелев.

Шестият том със събрани съчинения на Любен Дилов ще бъде представен на 29 януари от 18,30 ч. в Книжен център „Гринуич“.

Предлагаме ви откъс от „Незавършеният роман на една студентка“.

Трета глава

Пасторална история

Още докато я бранеше от кучетата, Петър Чобанина разбра, че тази жена е от друга цивилизация. Той обаче много по-късно щеше да осъзнае, че го е разбрал. Сега само си рече: тази жена ще да е от друг ансамбъл!… Защото ансамбълът на тяхното читалище нямаше толкова богати носии. Па и в цялата им селищна система едва ли ще срещнеш такава хубава мома.

Артистката пристъпи плахо към него и Петър се изпълни с умиление от необикновено мъничките є яйченожълти цървулки. Танцьорка ще да е, рече си той, ама може да е и певица. Или пък и двете заедно… А мозъкът му запя известната народна песен:

„Че хубаво ходи, мале, и хубаво носи…“.

Тя също само го гледаше и двамата стояха сякаш омагьосани един от друг, докато Петър Чобанина се засрами от вида си: с тридневна брада, с вкоравена кал по гумените цървули, с разпран ръкав на якето. А тя му се усмихна и каза нещо, което прозвуча гъгниво, като да беше хремава, пък не беше хремава. Обезпокои се, че той не я разбра, и посочи земята пред цървулките си.

– Блъгария? – И пак го произнесе малко хремаво.

– България, България! – усърдно потвърди Петър и в следващия миг чуждоземката се озова в обятията му, но то бе заради кучетата, които пак се спуснаха към нея с необичайна за тях ярост.

Дали не ги дразнеха всичките тия пафти и пендари, и обеци, и цялото това златно и сърмено великолепие, което блестеше по нея? Или уханието ѝ – едно такова, неземно сякаш?

– Чиба! – подвикна той и попритисна раменете ѝ, но веднага ги пусна, да не си помисли тя, че използва служебното си положение.

Щом натикаха обаче лъскавия дивеч в ръцете на своя чобанин, кучетата веднага се оттеглиха, размахвайки доволно опашки, сякаш тъкмо това бяха целели.

– Страшу сен зверем оужасньим – произнесе тя гъгниво, погледна го изотдолу, попипа ръкава му, поопипа и мускула под него и пак прогъгна: – Еда ту монж еси?

Стори му се, че го пита дали е мъж, и тази нелепост го смути, така че той изрече своето „да“ твърде неуверено, макар че немалко от пасящите зад гърба му овчици можеха веднага да потвърдят това.

– Ти еси монж красноляпен и прясилен – каза тя и погали бузата му. – Ау, како бодль ест!

– Амиии… небръснат съм. То за кого ли да се бръсне човек – рече Петър и виновно посочи стадото.

– А вие откъде сте, ваша милост?

Тя се дръпна от прегръдката му, каза на добър български, макар и с доста силен акцент:

– А вие защо говорите така? Не говорите ли, както пише в книгите ви?

– А! Че кой ще ти говори, както пише в книгите? Нали ще го вземат за смахнат! А ваша милост откъде знае български? – постара се той да говори литературно, въпреки твърдението си.

– Блъгарка есмь – отвърна тя хремаво, но веднага се поправи: – Значи, мога да кажа сега така: българка съм?

И вече не беше хремава.

– Ми така ще го кажете, що ще ми пеете като попа в черковата! А как ви е името?

– Циана.

– Цана! Хубаво е…

– Не! Ци… а… на…

– Е, то сега стана модерно всякак да изкелифещват имената.

Тя много внимателно се вслуша в думите му, но видимо не разбра всичките. Рече:

– И аз това казвах на професора. Този език, казвах му, е само литературен. Населението положително говори по друг начин. Но като не знаехме как е говорило населението… Пък то виж колко малко се е променил говорният език! Ооо… – Тя отново се притисна към него, защото няколко от овцете ревниво се приближиха с вдигнати към чобанина си муцуни. – Сие животние не сонт ли овцен?

– Овце, овце – поправи я той и пак не посмя да използва служебното си положение.

– Еда не поендайонт они человека?

Петър леко я отблъсна от себе си, решил най-после, че му се играе някакъв номер.

– Те не хапят, ама аз мога!

– Ха-хооо-хиии – изсмя се тя кръшно като на телевизионна седянка и доста нахално го изгледа от очите до гумените цървули, с което затвърди усещането му, че го въвличат в непонятна игра. – Ти монж красноляпен… Извинявай, но като толкова време го учих тоя език! Ти си хубав мъж и после ще ми покажеш как хапеш, нали? Но сега аз имам нужда от твоята помощ. Можеш ли да пазиш тайна? Ако си истински мъж…

– Щом трябва, ще мога – отвърна той предпазливо, защото обещанието, което се съдържаше в думите ѝ, го изплаши.

– Да седнем на сянка. Тук е много горещо.

Чак толкова горещо не беше, овцете още не търсеха сянката, но тя енергично се отправи към близката горичка и трябваше да я последва.