Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Петър Дундаков: Музиката е много повече от фон, на който живее светът

В българската култура гледаме само назад, към вечността, държавата не инвестира в бъдещето, казва композиторът

„Ние имахме щастието да изпитаме свободата на 90-те - да си пожелаеш всякакво нещо и то да се случи“, споделя Петър Дундаков. Снимки: Емил Георгиев - Петър Дундаков: Музиката е много повече от фон, на който живее светът

„Ние имахме щастието да изпитаме свободата на 90-те - да си пожелаеш всякакво нещо и то да се случи“, споделя Петър Дундаков. Снимки: Емил Георгиев

Рядко събитие предстои в столичния културен живот, където нови симфонични произведения имат все по-труден труден път до сцената. Концертът Strings Attached ще представи премиерно творби на композиторите Петър Дундаков, Пламен Джуров и Пол ван Брюхе.

На 26 октомври във Военния клуб публиката ще чуе Fluidum Red („Река чеРвено“) от Дундаков, „Метаморфози“ от Джуров и Blood Moon Rising („Изгревът на кървавата луна“) от Ван Брюхе. Ще ги изпълни Камерен ансамбъл „Софийски солисти“ с диригент Пламен Джуров. Авторите лично ще обяснят от сцената идеите, водили ги в създаването на тези произведения.

Поканихме един от тях, Петър Дундаков, за да поговорим за съвременната сифмонична музика, а и да се върнем назад в годините, когато той беше част от формацията „Тибетски сърца“, за да проследим пътя му до тази личност, избрала днес постоянното безпокойство на артиста в създаването на изкуство, но и свободата да се изразява чрез музиката.

– Завършили сте философия и композиция – има ли име вашата философска школа в музиката, г-н Дундаков?

– Моето първо образование действително е философия в Софийския университет, а второто – композиция в Ротердамската академия. Като дипломна работа във Философския факултет съм се занимавал с херменевтика и с Ханс-Георг Гадамер – но не знам какво отношение има това към музиката… От 90-те години се занимавам с музика – първоначално с попмузика, бях от участниците в „Тибетски сърца“, продуцирал съм Мариус, Белослава… но това беше някъде до 1999 г., когато реших, че искам да продължа да се развивам музикално и заминах за Холандия да уча композиция. Преди философията се занимавах с класическо пиано, не бях в музикална гимназия, но се занимавах със солфеж и хармония – детската ми мечта беше да бъда класически пианист и слава богу това не се сбъдна. Но тази мечта беше подтик за развитието ми по-нататък. Писането на музика ми дава повече възможности за развитие.

– Минали сте по заобиколни пътеки, за да стигнете до това, което сте днес…

– Никога не съм мислил, че ще се занимавам с композиция – това за мен винаги е било абстрактно занимание за хора от други векове. Реално входът ми в писането на музика започна с попмузиката. Деветдесетте години бяха вдъхновяващ период, защото нямахме натоварвания от никакви школи – просто времето, в което живеехме, духът на свободата и ъндърграундът най-вече, бяха такива. И пожелах да се задълбоча, да изразявам себе си чрез музиката, а не просто да забавлявам хората наоколо. Вярвах, че за да композирам музика и действително да се изразявам чрез нея, трябва да мина едно ниво по-нататък от това просто да правя поппесни. В края на XX век, условно казано, усетих, че не ми достига нивото на дълбочина на познание за музиката. Затова изоставих всичко и заминах за Холандия за да уча композиране.

– Пред вас ли сподели през 90-те години Мариус Куркински желанието си да стане известен, попзвезда?

– В известен смисъл, да. С Мариус имахме приятелска връзка още от началото на 90-те, аз го познавам като Ивайло. С него бяхме работили в театъра, в представление на режисьора Иван Пантелеев – „Д-р Фауст“, по Гьоте, Хайнер Мюлер и тестове на Иван. С Николай Маджаров направихме музиката за това представление, в което Мариус игра Фауст, после той дойде и ни каза: „Може ли да ми направите и един попалбум?“. Беше много особено време… ние имахме щастието да изпитаме свободата на 90-те – да си пожелаеш всякакво нещо и то да се случи. Две години работихме над този албум, по едни мазета. И в крайна сметка той стана популярен, „Ти-ри-ри-рам“ беше един от хитовете на онези години. Впоследствие Мариус успя да създаде силна кариера като актьор. Нашият патос тогава беше, че сами можем да си спечелим публиката и да си отстояваме мястото без никой да стои зад нас – излизаш на пазара и заявяваш „Аз мога това“.

– Парадоксалното е, че по онова време хората бяха по-бедни…

– Не знам дали тогава бяха по-бедни, сега просто медиите станаха по-силни – хидрата на медията стана много важна в общественото пространство. Това не е само български феномен, но в България е доста засилено. Днес възможността човек да отстои уникалността си е по-важна, защото на външен вид всичко изглежда много свободно, а всъщност живеем в доста зависима среда – от медии, пиар… През 90-те години медиите се интересуваха от човека, а днес правят човека.

„Нашият патос през 90-те години беше, че сами можем да си спечелим публиката и да си отстояваме мястото без никой да стои зад нас.“

– Само заради желанието да се развивате музикално ли приключихте с „Тибетски сърца“?

– „Тибетски сърца“ приключи с края на 90-те – за нас това беше нещо изчерпано и всеки тръгна в различна посока. И това е по-добрият вариант, отколкото вкопчването в нещо, независимо дали е успешно или не. Беше проява на сила от наша страна, че в един момент спряхме. За мен „Тибетски сърца“ остана част от младостта, от свободата.

– В последната година вие се заявявате с разнородни прояви: като композитор на по-елитарни творби, но и на филм за възможно най-широка публика – „Възвишение“. Като че ли не сте подвластен на нагласата у нас срещу комерсиалните автори?

– За мен това са различни идеи, мен ме интересува идеята. Не мисля, че това, което достига до най-широка аудитория, трябва непременно да бъде определяно като комерсиално. По-скоро смятам, че възможността да споделиш нещо и да бъдеш разбиран не е норма само на комерсиалното, а на добрата култура. Вебер казва, че е важно идеите ти да бъдат изказани ясно. Дали е в контекста на класическата музика, или в някакъв филм, аз не смятам, че самото име на онова, което правиш, определя нещото, което правиш. Всъщност го определя енергията. Останалото е заблуда на посредствеността или извинение за невъзможността да говориш така, че да бъдеш разбиран. Понякога желанието да бъдеш харесван става централно в това, което правиш, а това не бива да се случва. Едно е да бъдеш разбран, друго – да бъдеш харесван. Не е хубаво да правиш изкуство, само за да бъдеш харесван.

– Вие как се отърсихте от тази дрога – от еуфорията да ви харесва публиката?

– Не съм се отърсил, но се опитвам да не бъда управляван от желанието да се харесам на хората. По-скоро търся границата, в която припознавам една музика като моя, като готова да излезе сама по света и да общува без мен. По принцип не смятам, че харесването е важно за музиката – концертът, който ми предстои във Военния клуб например, е свързан именно с това. На тази музика гледам като на възможност да изразя нещо свое, което е уникално.

– Бихте ли обяснили какви идеи изразява произведението Fluidum Red („Река чеРвено“), което ще представите премиерно на концерта Strings Attached във Военния клуб?

– Различното на това събитие е в това, че самите композитори ще водят концерта и всеки присъстващ ще получи обяснение за идеята на музиката, която ще чуе. Ще може и да зададе въпрос. А и аз не вярвам, че музиката може да бъде описана с думи – това е дълбоко лично преживяване, каквото са сънищата. Съвременната музика изисква не толкова специфична култура, колкото фокус на вниманието и на преживяването.

–  Композиторът Пол ван Брюхе ви е бил преподавател, как решихте да работите заедно?

– Това е човек, който ми е дал много – като посока изобщо. И до ден-днешен вътре в мен охранява границите на свободата в музиката… да не се загубиш, да запазиш свободата да се изразяваш с музика. От него съм разбрал, че композирането на музика не е свързано с романтичното стоене край пианото над чаша вино, а къртовски труд – и той в повечето случаи те държи в безпокойство. Да пишеш музика и да си артист не е уютно и да си известен, а постоянен вътрешен дискомфорт, борба.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

1 2Следваща страница

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90