Силвия НЕДКОВА
17.04.2025
Силен недостиг на ерудирани и принципни обществени гласове се усеща у нас през последните години, а и по-отдавна. Често са лишени от трибуна или заглушени от воя на войнстващата посредственост. Историкът проф. Петър Стоянович несъмнено е една от най-интересните фигури на българската публична сцена, личност с носталгичната аура на просвещенска ерудиция.
Роден е в София в род на изявени творци и мислители. Неговият прадядо Иван Стоянович е създател на българските телекомуникации и първата родна телеграфна агенция. Бил е дипломат, депутат и журналист. Баща му Иван Стоянович е бил известен журналист, кинокритик и писател, а майка му Ани Бакалова е била популярна актриса. Димитър Стоянович, брат на Петър Стоянович, се занимава с журналистика.
Проф. Петър Стоянович получава образованието си във Виена, където защитава докторска степен по философия. Биографията му е сложна, богата и интригуваща. Той е историк, преподавател, дипломат, журналист, писател и бивш министър на културата. Автор е на няколко книги, посветени на българската история. Сред тях са „Известният непознат Иван Стоянович“, „Пътят към София“, „България от първо лице“, „Фердинандеум“, „Кухнята на баба и проклетото ù внуче“, „Завоят на изток“ и „Несвършващо време. Спомени“. В началото на 2025 г. под авторството на проф. Стоянович и доц. д-р Ивайло Шалафов се появи и първата и единствена книга, посветена на историята, структурата и биографиите на българския владетелски двор от Третото българско царство, издадена през последните 145 години – „Царска България (1879 – 1946)“.
Вижте още: КАК Е ИЗГЛЕЖДАЛО ЦАРСТВОТО, КОЕТО НИ НАКАРАХА ДА ЗАБРАВИМ
В навечерието на Великден разговаряме с проф. Стоянович за някои от важните проблеми на препускащото съвремие, свързани по-скоро с трайните и непреходни ценности, които трябва да опазим в хаоса.
– Проф. Стоянович, на прага на най-светлия християнски празник – Великден, какво смятате, че не ни достига днес – вяра, църковност, добродетели, страх от Бога или любов към хората?
– Мисля, че нищо не пропуснахте. Браво!
Иначе аз схващам тези думи като различни проявления на едно и също нещо – на Бога. Когато сме отдалечени от него, носим все по-малко от неговата благодат. А познавайки границите на българската набожност (да пази Господ!), явно и границата на надеждата ни не е твърде отдалечена.
– Важно ли е децата да изучават религия от ранна възраст?
– Предполагам, че въпросът е изкушен от актуалната политика? Да, според мен е добре да има училищен час по религия плюс етика. Подрастващите трябва да познават в широка палитра и основните добродетели, обяснени по детски, и по-задълбочените философски въпроси, поднесени на ниво на млади граждани. Боя се, че въпреки големия напредък на технологиите, все по-малко наши наследници ясно могат да дефинират що е добро и зло, в какво се състоят гражданските им права, но и задължения, къде са границите на свободата на личността… Българското общество като цяло е отчайващо неграмотно по отношение на гражданското познание и дори структурата на държавата и властите.
Бях учуден от някои негативни реакции, внушаващи, че този предмет едва ли не цели да превърне децата в брадати калугери, сумтящи около казана с постния манастирски боб. Много повече е! Някой трябва да обясни на малките, че християнството не е просто „свещопалене“, Великден не е дробсарма, Рождество не са 7 постни манджи… Но да уточним – училището няма да се оправи само́ с вярата и добродетелите, ако не е подкрепено от семейството. Уви, знаем, че и там колата е вързана пред коня.
– Вие сте един от най-сериозните изследователи на Третото българско царство и цар Фердинанд, но имате и задълбочен поглед върху състоянието на българското общество днес. Какво сме загубили от 1918 г. насам? Какво сме спечелили?
– Тъй като наистина съм донякъде потопен в онази епоха, не ми се иска да давам лексиконен отговор с претенция да характеризира цяла епоха.
След 1918 г. България изгуби в голяма степен илюзиите си – заради провала във войните и грешката ненаситно да поиска да има всичко и веднага. От тогава започна и постепенното политическо разделение в обществото, което спокойно можем да наречем и скрита гражданска война. Печалбите в онези десетилетия не са толкова материални, освен в края на 1930-те години. Но въпреки мизерията, сриването на националните идеали, обезкуражаването и опита (по западен образец) да изникнат тоталитарни движения и у нас, в България беше продължен цивилизованият европейски модел на развитие, който в навечерието на войната даваше реални плодове. Решаваща е заслугата на цар Борис за следването на този труден, лавиращ и вечно заплашен от околните държави и от великите сили курс на прогрес.
– Как мислите като историк – какво би било развитието на България, ако цар Борис III бе взел различно решение за избор на съюзник по време на Втората световна война?
– Никога не съм имал интерес към гадатели и врачки, затова няма как да отговоря на този въпрос. Но е факт, че България влезе в Тристранния пакт не от симпатия, а зорлем. Така царят избегна разоряването на страната, което това население нямаше да му прости. Дори на него! По този начин, заради запазената властова пирамида, начело с царя, България успя да спаси по уникален начин 50 000 свои еврейски поданици, да се опази от войната и да осъществи справедливи национални граници. Ама накрая пак сме паднали под съветска власт! Ами Полша като имаше симпатиите на Лондон под чия власт падна!? За кой ли път да припомним за политиката и изкуството на възможното… Историческите действия трябва да се мерят по логиката и информацията на съответния момент, не по онова, което знаем или изповядваме днес.
– Повтаряме ли историята с риск да я изживеем като фарс?
– Непрестанно! Но тъй като сме полуграмотни и концентратът у нас е на костуеми цени, този театър ни радва. Режисьор е някой си Алцхаймер: колко оригинално, всеки ден се запознаваш с нови хора. Как да ти омръзне?
– В незасегнатата от комунизма България преди преврата на 9 септември добрият произход и високото образование бяха на почит. Днес сякаш не сме в социалистическо общество, но сме загубили това уважение. А и целият свят променя отношението си към авторитетите, като пренебрегва знаещите за сметка на шумните. Защо се случи тази промяна и обратим ли е този регресивен процес? До какво може да доведе той в крайна сметка?
– Чакайте, че прекосихме няколко епохи на един дъх! Да караме наред.
Права сте, че от Възраждането насам да си „от сой“ и да си образован бяха първостепенни величини в обществото ни. Макар и финансово скромен, свестният „джинс“ почти винаги щеше да те изведе към добър край, защото „добър кон и под скъсан чул се познава“ – неслучайно дядовците ни са измислили този лаф.
Като сложим настрана партийното предимство и привилегии по време на соца, и тогава беше жив култът към знанието и образованието (въпреки някои извращения като „Учи, мама, да не работиш!“).
При цялата си различност, епохите до 1989 г. са несравними с последните трийсет години. Днес деградацията е стигнала дотам, че светата троица на политико-обществения старт в живота са формална грамотност, презумптивна неморалност и лоялност на всяка цена. Посредствеността е предимство при кандидатстване за постове.
– Какво мислите като историк с респект към фактите и правилното им тълкуване за „алтернативния поглед“ към историята, налаган от националистическите среди и от аматьори псевдоисторици? Вреди ли „историческото преувеличение“ за израстването ни като общество?
– Днес алтернативен подход към историята прилага повече от една общност. Идентичното между тях е, че ползват науката за свои цели, като изопачават фактите и коментират полуистини. Всъщност, какво въобще значи „алтернативен подход“, може ли да има алтернативна истина… това е нонсенс.
Патриотарският прочит, който споменавате, е най-разпространеният, но не и най-вредният. Той често е смешен, макар да не е лишен от заплаха за бъдещето, защото индоктринира младите, от една страна, и масите, от друга. Говори в тънка плоскост. Дава евтини отговори на сложни въпроси. Разбираемо е, че едно общество иска да няма в миналото си предатели, малодушни, глуповати, нелоялни люде; иска предците му да са вземали свръхмъдри и навременни решения… Което е невъзможно! Само че нечестният към историята и фактите започва да ги крие и изопачава. Няма друг начин да се освободиш от всяка тегоба, освен истината, но малцина се осмеляват.
Аматьорството е другата болест, макар при нея да има и „добронамерена секция“ – хора, които пишат небивалици или непроверени и неточни неща, но не го правят от лошо сърце.
– Живеем в революционно време. Макар да изглежда като политически проблем, всъщност става дума за технологична революция, която разделя поколенията по-сериозно, отколкото когато и да е в историята. Битката очевидно е между радетелите за „традиционните ценности“ и посланиците на едно все още мъгляво бъдеще, което ще ги промени. Как ще завърши този процес според вас? Има ли шанс за компромис между двете страни?
– За поколенията времето е разломно, позволете да го кажа така. (За тези, които са позабравили определението: „разломът представлява дизюнктивна форма на плоскостна прекъснатост в целостта на земната кора, по която са се извършили значителни придвижвания“.) Има нещо дълбоко прекъснато между моето пост-аналогово поколение и днешните 20-годишни. Но това не е революция, а латинското „цезура“, с която указват словораздела в стиха. Само че при нас между двете части на строфата няма връзка, сякаш едната е писана на черковнославянски, другата на суахили. Вероятно и двете носят смисъл, вероятно и двете ще бъдат схващани от своите ритмотворци като сбор от спасителни букви. Но никоя няма да разбира другата. До там и от там – това ще е положението.
Вторият разлом е вътре в общността на две поколения – родителите и дядовците на „днешните млади“. Това е битката между традиционно и либерално, космато и депилирано, казармено и цветнознаменно, по-силна ръчица срещу мека китка, консервисти и либерасти – знам ли докъде ще стигне това словоблудство в търсене на нещо, което само преди половин век наричахме простичко „нормално и ненормално“. В този втори разлом виждам по-близък катаклизъм – както в България, така и в света. Рамките на двата лагера не са ясно изразени, има много междинни зони и общи характеристики, та за нашенеца не е лесно да вземе страна. За себе си съм нарекъл този сблъсък „връщане към нормалността“, но от горчив опит знам, че потеглила с добри намерения, правата тел обикновено завършва като крив кламер. Та и там нямам големи очаквания.
– Войната на Русия срещу Украйна е сякаш отглас от агресивния ХХ век. Ще си вземе ли човечеството поука най-после? Може ли Путин да бъде победен в мисленето на хората, дори след като бъде победен във войната?
– Ох, мечтая някой да ми покаже век, който не е бил агресивен, макар наистина ХХ век да надмина и най-мрачните прогнози. Както обикновено, и в случая с Москва и Киев нещата не са от миналия петък, а лежат столетия назад и са обраснали с множество и многопластови отношения. Колкото сложно са заплетени, дважди по-сложно ще се разплетат, боя се. А Вие, усещам, се надявате човечеството да загуби време да вникне издълбоко и в този конфликт? Блажени вярващите…
Колкото до Путин, въпросът Ви е твърде пожелателен, затова казвам така – хайде първо да доживеем да бъде победен във война, после ще мислим как да бъде победен в мисленето на почитателите си. Не съм сигурен, разбира се, кое от двете е по-трудно постижимо.
– В този ред на мисли, фалшивата и хибридна реалност, създавана целенасочено и спонтанно в социалните мрежи, по-силна ли е от истинската реалност и защо?
– Не знам дали е по-силна, но непременно е трудно лечима. Като пренебрегвана венерическа зараза, чието лечение изисква последователност и убедителна безмилостност, качества, които отдавна сме загубили.
– Как според вас, като историк, който познава логиката и модела на историческите процеси, ще завърши американският експеримент „Тръмп“? Това ли е истинският консерватизъм?
– Все още сме в началния етап на промяната, когато не е ясно дали става дума за някакъв чудовищен, макар и подреден план, или за обикновена лудост. Тревогите на малките вътрешни светове също са твърде различни, за да можем да отсъдим: ето, по Цветница Илон Мъск загуби стотина милиарда долара с едно щракване на пръстите, а снощи леля ми се тюхка, че купила яйцата с 20 стотинки по-скъпо от някакъв изедник в бакалията…
Колкото до консерватизма, сега е моментът да свържем някоя българска мощност към гробницата на някого от гениите на консерватизма като Едмънд Бърк, примерно, който така се върти в гроба, че ще ни произведе ток за години напред. Като оставим настрана навременните и спасителни мерки срещу безумията на „джендърската“ политика, измислените полове и всякакви безбожни политики на демократите, поведението на новата американска администрация е срамно и вредно за усилията и жертвите на толкова политици и избиратели дотук.
– Какви ценности изповядвате вие лично? Какво е това, което ви води?
– В навечерието сме на най-голямата надежда. Какво да кажа повече…
– Какво бихте пожелали на българите за Великден?
– „Обичам шопската салата, когато вечерта смирено гасне. Обичам шопската салата, щом приласкава скръбни и нещастни“, иронизираше едно време Борис Роканов. Без това не може, макар дълго да се заблуждавахме, че опиянението никога няма да свърши и махмурлукът е само временно падение на сетивата. С времето човек разбира, че хармонията и примирието, което сключва със собствените си страсти, е същинското спасение. Макар да не звучи особено мъжествено.
